|
Навремето един от близките
сътрудници на Надежда Михайлова във външното министерство ми рече
по конкретен повод – “ Не се безпокой, че изглежда мекушава, тя
има железни нерви”. Тогава си спомних, че във възловия за
сръбската антикомунистическа опозиция момент, когато всички
български политици кротко пребиваваха върху четирибуквията си,
Надежда Михайлова отиде в Белград и взе участие на първа линия в
протестите срещу диктатурата. Преди десетина дни тя потвърди, че
не е загубила политическия си инстинкт и волята си за свобода,
като прелетя до Киев и защити правото на украинците на
демократичен избор. Омаловажаването на изненадващия й ход е меко
казано глупаво и говори за смущаваща предизборна импотентност на
нейните опоненти.
В десятката
Надежда заби стрелата си право в
целта, като накара стотици хиляди украинци да скандират името
“България” в мразовитата киевска нощ. Минути след нея лидерът на
тамошните демократи Юшченко заяви, че след като грузинците, при
тяхната революция, са издържали на улицата три седмици, а
българите цял месец, те ще напуснат площада само като победители.
Така и стана. Засега. Погледнато едностранно, г-жа Михайлова
изнесе за Украйна надежди. Те, макар и от по-абстрактен ъгъл, бяха
потвърдени на срещата на външните министри на ОССЕ в София. От
трета гледна точка, нейната постъпка беше явно изразена воля за
силна предизборна кампания в България, за ясно определени и
заявени цели, и намерение за доминиращо участие в бъдещо дясно
управление на страната.
Защото Украйна е нещо много повече
от индикатор. С петдесетмилионнното си население и площ от 600
хиляди квадратни километра тя ще играе, макар и след години,
определяща роля за развитието на обединена Европа. Следователно,
да не се реагира на руските аспирации към нейния суверенитет днес
е признак на политическа недалновидност, дори да не се позовавам
на наличието на почти милионно българско малцинство в Бесарабия.
В този смисъл, пасивността на
българската демократична общност, като цяло, беше хем изненадваща,
хем вредна. Промосковското овчедушие на БСП и президента е
априорно обяснимо, както и изчаквателната позиция на
управляващите, с оглед софийската среща на външните министри на
ОССЕ. Необяснимо е мълчанието на ДСБ и ОДС, защото Иван Костов
също е доказвал нееднократно, че има силен, да не кажа
безпогрешен, усет към политическата конюнктура, че не му липсва
смелост за взимането на кардинални решения. Припомням –
предотвратяването на руския десант в Прищина по време на
Косовската криза. Може би провокациите на бившия вътрешен министър
Бонев са изиграли все пак някаква, макар и моментна, роля. А не
би трябвало.
Паси изкласи
Истината е, че на фона на
опозиционната тишина, с успешното провеждане на срещата на ОССЕ,
Соломон Паси натрупа дори в излишък необходимите предизборни точки
за НДСВ и партньорите им. Така в международен план се затвърждава
убеждението, че при премиера Сакскобургготски България има
стабилно и предвидимо управление, което е вярно само донякъде.
Истината е, че ако БСП, както и президентът Първанов, които открай
време са във властта, имаха възможност да влияят по-сериозно върху
външнополитическите позиции на България, те без съмнение биха
подкрепили Русия и Беларус, респективно, да ни отдалечат от
Европа, при решаването на украинската криза.
Оттук произтича огромната
отговорност на дясната опозиция. Недопустимо е от една страна да
твърдиш, че БСП участва в управлението, а от друга да оставаш
безучастен, когато друга дясна сила, макар и индиректно, атакува и
блокира в зародиш социалистическите амбиции. На мислещите хора у
нас отдавна трябва да им е станало ясно, че социалистите,
доколкото изобщо са се откъснали от комунистическото си мислене,
не биха могли да отклонят страната от избрания път на
евроатлантическа интеграция, освен ако не я обвържат отново с
Русия и постсъветското пространство. А това означава, че в такива
възлови моменти няма място за лутане, решенията трябва да се
взимат еднозначно, а отговорността да се поема без колебание.
Както в случая го направи Михайлова. Обратното би означавало, под
една или друга форма, инициативата да се остави изцяло в ръцете на
царистите и левите им подгласници. Това би било фатално за
България. Все още сме насред пътя, а камъните валят отвсякъде.
Десните сили неведнъж са доказвали,
че поне по принципни въпроси могат да постигат съгласие и да се
подкрепят. Казусът Украйна е от ония, които не допускат
разномислие и разнобой в демократичната общност. По-скоро
обратното – той може да доведе до единение, макар и след време.
|
