|
Удивителната след молбата ми не е
случайна. Аз, редовият привърженик на СДС, моля бившите и днешни
лидери на организацията, която осмисли живота ни и върна България
в цивилизования свят, да замълчат. Народът ни – добър или лош,
славословен или презиран, е пренесъл библейската мъдрост през
вековете: “Голям камък хвърли – голяма дума не казвай”. А големи,
тежки думи валят напоследък през новоизградените дувари. Но вместо
да ги рушат се надзидват отгоре. Лоша работа.
Ето как, през сълзи, независимо дали
хвърлят членските си книжки или ревниво ги пазят до сърцето си,
разсъждават небогопомазаните седесари:
“Изборът пред който сме изправени ни
е натрапен… ние не сме го искали. Не ни карайте насила да избираме
между личности, които уважаваме и обичаме, седесари сме и имаме
кауза”… Не си измислям – това са реални човешки драми. Драми на
хора, които са вярвали и се опитват да продължат да вярват, че
въпреки всичко здравият разум ще надделее над здравите сили. Имаше
такъв виц навремето. Ерго – дошло е време произведените от нас в
чин “лидери” да се поогледат в огледалото и сами да решат: Виц ли
е, че така, както са я подкарали, комунистите пак ще вземат
властта или реалност? И каква ще бъде цената, която българските
граждани отново ще трябва да платят, ще имат ли изобщо сили да го
направят? Въпроси… въпроси…
В търсене на корените
А корените им трябва да се търсят на
дълбоко – в проблема за идентичността на съвременните политически
партии в България. Ето – БСП твърди, че е столетница. Ами ако е
наистина онази столетница, с която се опитва да се идентифицира,
то тя просто трябва да бъде забранена от закона заради кървавото
си минало. На същото основание, на което бяха закрити нацистките
и фашистки партии в Германия и Италия. Но днешните
социалисти-посткомунисти са момчета – тарикати – хем си пазят
традицията, хем вече са модерни социнтеранционалисти. Няма какво
да се заблуждаваме – постигнаха го и поне формално, с право
претендират те да ни вкарат в Европата. Ако сте обърнали внимание,
в различни периоди, коалиционната им предизборна свита достигаше
двуцифрено число.
Какво ставаше и продължава да се
случва по същото време в така нареченото дясно пространство. Във
физиката го наричат “Брауново движение”, синоним на хаотичност. То
си има причина. Защото по същество, новите български партии не
бяха създадени по класическия принцип като изразители и защитници
на интересите на конкретни обществени групи и на основата на
съответната идеология, а на принципа на приятелството и
съмишленичеството. В основата беше антикомунизмът и отрицанието на
идиотизма, съпътствал няколко поколения българи, но оттам нататък
важеше принципът: Аз водя Гошо при Пешо, а Пена ще гарантира за
трима ни. Няма лошо – трябваше да се тръгне отнякъде, но така се
стигна до абсурдната ситуация, всеки да членува в три-четири
“партии” и да основава пета. Естествено, ДП, БЗНС и някои
социалдемократически формации са изключение, но и тяхното битие не
буди оптимизъм. Как да няма лутане тогава?
Дори да се върнем към БСП – и там
идентичността също е отдавна размита. В желанието си да я запази
що годе цяла и автентична, като антипод на набиращия мощ СДС,
навремето червеният стратег Лилов й нанесе непоправима вреда.
Диагностик беше Стефан Продев, който самоотвержено призна
механично забърканата смес между “червени бабички и червени
мобифони”. От гледна точка на идентификацията това беше присъда, а
изпълнението й започна през февруари 1997 г. Логично.
Тук е заровено кучето
На какво сме свидетели в момента:
Първо, на самозаблуждението на БСП, че е постигнала прилична
степен на хомогенност и обществена търпимост, за да може да
претендира за властта. Второ, на трескаво търсене на самоличност
от страна на крилцата, перцата и кълките, разхвърчали се от гордия
и пъстроперест СДС. Ако в БСП търсят философския камък за да
обяснят, че богатството, само по себе си не е порок и между
редиците продънени гащи има място за “Карден” и “Армани”, то в СДС
и производните му е на мода да се обяснява “Що е народна партия и
има ли тя почва у нас”. По принцип правилно. Защото в основата на
управленската философия на народните партии, включително и на
христяндемократическите, е отделната личност, а не както при
соцкомунистите някаква форма на колективизъм, била тя класа или
прослойка. Но един наш добруджански стратег се скъса да обяснява
на потомците на Йовковите герои първоначално, и на целокупния
българин впоследствие, “принципа на субсидиарността”, с извинение.
Преведено грубо той означава, че всеки проблем трябва да се решава
на полагащото му се равнище или още по-простичко казано – всяка
жаба да си знае гьола. Не бива царят да замества пъдаря. Така е.
Но го речи с думи прости, за да те разберат и двамата. Йок – в
Европа ще влизаме субсидиарно, но пак ще си знаем гьола – поне до
времето, когато “малкият” човек ще има желание и възможност да се
изучи, за да те разбира, ако ти си забравил неговия език.
Уроците, които не научихме
В “Митовете на българския преход” /
2003 г./ Филип Димитров пише: “Времето ще покаже дали СДС е в
състояние да реализира такова “отваряне”, при което да бъдат
призовани към общо участие едновременно и хората, които днес са в
него; и тези, които се чувстват /и/или
са/ отблъснати, обидени, прогонени; и
тези, които са разочаровани и обезверени. Ясно е, че то не може да
се осъществи без… смислени намерения за целите и конкретните
задачи на бъдещото управление, които изразяват загриженост за
хора, а не само за ефективността на властта;
показване на автентичен интерес към установяването на
открити и честни правила; ясна покана за
връщане на прогонените”…
Всичко, което се случва в момента, е
точно наопъки. Добре – довчерашните съратници и приятели се
разделиха. Но защо, дявол да го вземе, трябва да се ругаят като
тесни и широки социалисти в началото на миналия век? Защо са
тежките думи, след като и слепите провиждат, че след две години ще
трябва, щат не щат, да работят заедно. Защото ако не щат, ще ги
накараме ние. Защото ще ги избираме вече не по заслуги, а по
разума на идеите и осъществяването им. А ако се инатят, ще ги
изгоним вкупом. Знаят, че можем.
За да не се стига до там, молбата
ми, приятели, е една – смирете гордостта си и замълчете. Има
достатъчно работа за вършене. Вслушайте се в звука на фанфарите
от “Позитано 20”. Никой не им беше правил на “другарите” такава
услуга през последните 15 години. А и те не я очакваха. Вие ли баш
ще им поднесете България на тепсия, барабар с короната, лидери
наши! Барем поканете и руснаците… Те си имат и император…
Текстът е отпечатан в "Детонация" |
