Елин Пелин

Вече три години, след договора от Ница за разширявянето на ЕС, в България се пее една и съща песен за конституционни промени. Пее се и никой не чува.

Вече три години една крехка жена, нагърбила се с функциите на министър на евроинтеграцията, се опитва да обясни на останалите министри и маститите депутати, че балканските им тарикатлъци няма да стигнат по-далеч от Калотина, защото в Брюксел освен брюкселско зеле има и брюкселска дантела, а европейската политика е още по-фино плетена. От векове.

Вече три години еврокомисарят по разширяването на ЕС Гюнтер Ферхойген се прави на маймуна, за да схванат дълбокомислените ни парламентаристи и политици, че когато искаш да станеш член на елитен клуб ти трябва да приемеш условията му, а не той твоите. Вътре не пускат с кални обувки, пък били те и правосъдни – такава е истината.

В крайна сметка се оказахме в положението на ония добичета, пред носа на които периодично се поклаща морков, за да вървят напред, а когато морковът не върши работа, идва ред на тоягата отзад. И единственото логично обяснение за инатлъка на народните избранници, на който сме свидетели, след като пътят е ясно очертан, е печеленето на време. Време, за довършване на далаверките, независимо от цветовата им окраска. Само така може да се тълкува поредното, почти единодушно, отхвърляне на предложенията за конституционни промени в сферата на съдебната система.

Кризата около евроконституцията

Тя е прекалено сериозна, за да стигне до ушите на българските парламентаристи. Човек остава с усещането, че те изобщо не си дават сметка, колко близка е 2007 година. Тогава, ако въжделенията ни за членство в ЕС се сбъднат, България ще е приела доброволно частичен отказ от суверенитет и българското законодателство ще бъде в голяма степен подчинено на европейското. Но преди това да се случи е необходимо да съобразим собствената си конституция с основния закон на ЕС. А той сега се съгражда.

Споровете, които вече втора година водят Полша и Испания с останалите членове на ЕС за принципите, по които се стига до мнозинство в различните институции на съюза, са от такава важност, че нито една от големите държави не си позволява да удари с юмрук по масата. Търси се консенсус. Нещо повече – след като бяха намерени поне основните допирни точки по тази най-спорна тема, отново беше поставен въпросът за мястото на религията, в частност за християнските основи на ЕС. А това е тема, която би трябвало да предизвика още сега широка дискусия и у нас, с оглед на новия прочит на т.нар. български етнически модел. Ако някой си мисли, че като си седне на ушите днес, ще избяга от проблема утре, горчиво се лъже. В такива случаи, ако си почтен пред собствения си народ, е по-добре да имаш дори грешна позиция, но позиция, отколкото с шопски инат да твърдиш, че “ такова животно нема”.

По същото време в българския парламент, простете ми, се занимават с дивотии, които устройват едни или други корпоративни интереси, но по никакъв начин не са свързани със стратегическите цели на обществото и държавата. Вече на няколко пъти споменатият комисар Ферхойген беше принуден от специфичното българско дебелоглавие да излиза от добрия дипломатически тон, в резултат на което депутатите ни демонстрираха завидна пъргавост при гласуването на промени в един или друг закон. Оказва се, че са имали достатъчно парламентарно време, а и предварителната им подготовка е била на необходимото равнище. Обзалагам се, че следващото евро-балканско шоу е на прага.

Безсмисленото противопоставяне

Човек трябва да е идиот за да не разбере, че България няма да стане член на ЕС без фундаментални промени в Конституцията. Но има и друг вариант – същият човек може да има много сериозни интереси за да се прави, че не разбира неизбежността от належащите промени. И така стигаме до основополагащия въпрос – кой и защо има интерес статуквото да се запази максимално дълго? Отговорът е безпощадно ясен – недосегаемитеот закона и ония, които виреят в мътното. Интересното в случая е, че вторите са по-малкия проблем. Щом се създадат правила, те ще изчезнат. Но недосегаемите са тези, които трябва да създадат правилата, а те, логично, не щат.

От край време, основните забележки на европейските институции към България са свързани с корупцията и порочния начин на работа на съдебната система. Няма доклад на ЕС или на американските правителствени и граждански организации за човешки права, в който да не се повтарят истини, които всеки що-годе интелигентен българин знае – съдебната система у нас е калпава. Нещо повече, българското законодателство е такова, че лошо работещата съдебна система често изземва функциите на изпълнителната власт. Неслучайно наскоро проф. Михаил Константинов оприличи България на “съдебна”, а не на парламентарна република. И ако намесата на съда при провалянето на крупни сделки на пръв поглед ангажира малък брой хора, то гаврата с прилагането на законите при гражданските процеси влиза във всеки дом. Точно затова управляващите, независимо кои са, нямат интерес не само от промените, но дори и от стимулиране на правното, или по-общо казано, на гражданското ограмотяване на населението.

Само преди седмица депутати от всички политически сили отхвърлиха поредните предложения за промени в Конституцията, свързани със съдебната власт. Явно така им е изгодно. Но целокупният български народ тръпне в очакване да види изхода от сблъсъка между европейския и балканския манталитет. Голямо шоу ще бъде! На този подсказващ вълнения фон главният прокурор Филчев се чеше по темето, Доган кротко си клати феса, Софиянски жали за София, а БСП се кипри да управлява. Надежда и Костов са десни.

Време е да дойде горският, пардон… еврокомисарят.