|
|
Някому този
текст може да прозвучи като обвинение. Другиму - като оправдание.
Но неговото истинско предназначение е да бъде един нужен ключ за
отваряне или захлопване завинаги на една врата, която сме се
стремили да отбягваме по много причини. Това е вечно
пренебрегваната врата на собствените ни съвести в битката със
собствените ни страхове и предразсъдъци. Този ключ ни е нужен, за
да можем и пред себе си и пред потомците си някога да останем като
почтени хора, които с ясно, трезво и неопорочено съзнание са
застанали на една ясна и категорична позиция в доста сложен за
световната цивилизация момент. Този на втората война срещу режима
на Садам Хюсеин, която има за цел да свали най-сетне додеялата на
планетарното човечество диктатура на азиатския диктатор,
тероризиращ не само своя народ, а цял един регион на света в
продължение на четири десетилетия. Тези редове ще помолят
съзнанието на просветения читател да се опита да разбере наистина
една непопулярна, но нужна позиция, която и ние, българите, в
началото на ХХІ век трябва да вземем. А тя е ясно изразена в
заглавието на настоящия сборник, който ви се предлага от
Граждански комитет “14 ДЕКЕМВРИ” – на двадесетия ден от нежеланата
наистина от никого война в пясъчната пустиня на някогашния
Вавилон: ”Мир или Садам”
Кое наложи
издаването на тези публицистични текстове в книга, която събира
автори от различни националности, вероизповедания, професионални
задължения, политическа позиция и не на последно място –
географска и историческа принадлежност? Нуждата най-сетне в
България да се чуят множество гласове, събрани на едно място от
различни хора, пишещи на различни езици, но обединени под общия
знаменател на демократичните свободи, за които уж всички радеем, а
все не можем да се разберем – кое точно е свобода, докъде се
простира демокрацията и откъде започва тиранията. За да завърши тя
я на някой самотен остров, я в берлински бункер, на Нюрнбергски
или на Хагски процес. А защо не и в сгърчената поза на съветските
тирани–комунисти в някоя от безбройните им дачи–мавзолеи. Ето защо
в България трябва да се пишат, говорят и се препрочитат подобен
род текстове и то по време на такива световни катаклизми като
днешния.
Защото
комунистическата носталгия по тоталитаризма на територията на
страната никога не е била по силна, а в тези дни от пролетта на
2003 някак особено осезаемо се чувства. Откровено несполучили със
своя дългогодишен “демократичен преход”, ние, българите, загубихме
основните ценностни критерии за морал, държавност и просперитет. А
това е така, защото преди всичко ни бе отнета вярата и подменени
основополагащи духовни категории и критерии. За нас
мафиотизирането на обществото и въоръжаването на цивилното
население се превърна в норма на живот и подражаема мечта, а всеки
некрадец и съзерцател на красивото стана непотребен като баласт за
другите. От баба до бебе сме обзети от някакъв провинциален
прагматизъм и “лицемерен пацифизъм”, който ни дава основания да
живеем в очакване на силната ръка, която ще ни управлява, но ще ни
дава и безплатната чорба и ще ни погребва безплатно. Именно затова
в българското общество се получи едно изключително силно
разделение по всички основни въпроси - и на съзнанието, и на
битието. Защото сме свикнали да съществуваме,като живуркаме.
Затова и този път неокомунистически лидери се опитаха да яхнат
(в
истинския смисъл на думата)
някакво народно недоволство и да пренасочат отново енергията на
хората в псевдо антивоенни протести. Липсата на легитимни и
обществено значими лидери доведе до хаотични брожения преди всичко
в подсъзнанието на човеците, натрапвайки им отново добре познатия
формат за “световния задокеански жандарм” и благородния славянски
миротворец. Неуравновесеният и манипулируем български държавен
глава в лицето на президента Първанов отново удобно се постави в
услуга на чужди интереси и много добре изпълни поръченията на
навреме посетилия го кремълски наставник и учител по комунизъм
Путин.Това така добре си пасна с безхаберието на правителството на
царя-премиер и с неговото лично управленско бездарие, че
положението в държавата заприлича повече на междуособна гражданска
война, продуцирана от бандитските групировки, нежели на съвременен
начин на европейски живот, към който твърдим, че се стремим вече.
Виновниците са ясни, не е ясно обаче кога те ще понесат своите
наказания. Защото в държавата безнаказаността на криминала е вече
установена форма на живот, а всеки който реши да се изправи против
узаконеното беззаконие, става директен клиент на Паркетен
магистратски произвол, което е къде-къде по страшно, отколкото
една откровена война с ясно изразени позиции. Тук победители няма.
Има само жертви. Ето защо в този изключително сложен и объркан за
света и държавата исторически момент, гражданско сдружение “14
ДЕКЕМВРИ” продуцира този том с авторски разсъждения, за да помогне
повече за отприщване на българското национално-отговорно
самосъзнание, отколкото да ни легитимира като войнолюбци и
защитници на някаква политика на наднационален геноцид и прочее
пропагандни трикове. Защото едва ли нормален човек може да се
съгласи, че странната лъкатушеща позиция на президента на
републиката, на БСП лидерите, на неуверените управляващи: ”Садам,
иди си с мир”, може да се окаже просперираща за България,
българите и националната ни позиция за бъдеще. А каквото и да е
мирното бъдеще – то е необратимо въпреки витиеватите вербални
послания между Кремълските и “Айфеловите” кули. Собствено ето
затова и тази книга е на бял свят. Като съвест на издателите и
като един уникат в това тежко и униформено време. И за да остане
като документ за истинската ситуация в този важен район на света.
Ако ще я има България за в бъдеще, което минава и през бункера на
Хитлер и дворците на Садам. |
