27-03-2003

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Божидар Маринов

27 март 2003, 11:15

Война за нефта? И какво от това?!

 

 

Разбира се, аз съм против всяка война. Включително и против войната в Ирак. Но тя вече е започнала и аз едва ли съм този, който ще я спре.

Освен това, политическите аспекти на войната твърде малко ме интересуват. Игричките на политиците са си само игрички. Един ден политиците си плащат за тях. Няма бягство от това.

(Все пак намирам, че противниците на войната са до известна степен шизофренични. Да се пренесем 59 години назад в 1944. Съюзниците вече са изтласкали немските войски от окупираните територии и са на границата на Германия. Можем ли да кажем за онова време, че завземането на Берлин е било “агресия” и е можело да се намери “мирен изход от кризата”? Арабската социалистическа партия БААС е основана през 1943 точно по идеологическия и организационния модел на Германската работническа национал-социалистическа партия. А самият Садам Хюсеин моделира своето лично поведение точно според Адолф Хитлер. Можем ли да толерираме днес един нов Хитлер?)

Много повече ме интересува икономическата страна на войната. От нея зависи моето бъдеще и бъдещето на децата ми.

Противниците на тази война твърдят, че това било война за нефта.

Аз се надявам, че е именно така. Ако това е война за нефта, това е най-справедливата война, водена през последните 60 години.

“Петролната” история на Ирак

До 1958 Ирак е конституционна монархия, която се опитва да следва модела и политическия морал на Британската монархия. Частната собственост е неприкосновена, отделните общности в страната – племена, религиозни и етнически групи – имат право на самоопределение, като основополагащо гражданско право е възприето английското общо право, примесено в отделните региони с местните традиционни юридически практики. Нефтените запаси на страната, които са обект на голям интерес от европейските и американските компании, са дадени на концесия, която следва стандартните практики в другите арабски страни: “фифти-фифти”, т.е., 50% от приходите за компанията-инвеститор, 50% за държавата, която отдава концесията. Пазарните правила са ясни, непроменени и това насърчава големите нефтени компании да инвестират милиарди долари в Ирак. Частната Иракска петролна компания, за да намали разходите си, строи пътища и мостове, отводнява блата, строи напоителни канали и електростанции. Благосъстоянието на местните хора нараства рязко за едно десетилетие след войната. Частни организации отварят в Багдад колежи и университети, за да създадат квалифицирана и обучена работна сила за своите проекти. Към 1958 Ирак е най-преуспяващата арабска страна.

Падението на Ирак започва през 1958, когато чрез военен преврат на власт идва военната хунта на полковник Абдул Карим Касем. Той има сериозни лични апетити към петролната индустрия, но все още е слаб, за да отправи предизвикателство срещу световните петролни компании, тъй като по онова време западните правителства все още спазват политическия морал да защитават собствеността на своите граждани и компании по света. Касем влиза в преговори с Иракската петролна компания и иска да получи лични права на собственост върху част от нейните активи. Отказват му. След това той иска компанията да построи със свои пари разкошни дворци за него и приближените му. Заради тези прекомерни искания компанията прекратява преговорите през 1961.

След убийството на Касем през 1963 следва поредица от военни преврати, докато през 1968 на власт идва арабската нацистка партия БААС. Президент на Ирак става Ахмад Хасан ал-Бакр. Но истинската власт в страната е в ръцете на ръководителя на БААС, Садам Хюсеин ат-Тикрити.

Като истински ученик на германските нацисти, Садам взема властта като самоцел. Също от Хитлер той се учи, че бруталният терор върху населението циментира властта. Колкото по-брутален и по-безочлив е терорът, толкова по-малки са заплахите за абсолютната власт на диктатора.

Затова през 1972 иракското правителство брутално национализира активите на всички частни петролни компании, които са инвестирали в Ирак. На езика на съвременното право това се нарича грабеж – насилствено отнемане на собственост. В добрите стари времена, когато в Европа все още е имало някакъв политически морал, западните правителства щяха да реагират с военна сила; така както очакваме да реагира полицията, когато въоръжен престъпник влезе в дома ни и иска да ограби имуществото ни.

Но през 1972 свободният свят е на гребена на налудничава левичарска вълна, парализирала както морала на отделните хора, така и морала на правителствата. Западните страни не оказват помощ на ощетените собственици. А западните интелектуалци дори пишат възвания в подкрепа на ограбването на собствеността на инвеститорите.

Десетилетия по-късно е очевидно, че отнемането на собствеността на петролните компании е използвано единствено за дворците на Садам Хюсеин, за обедняване на иракското население, за избиване на етнически и религиозни групи и за водене на дълги войни против съседни държави. Но сега западните левичарски интелектуалци мълчат. Само се оплакват от високите цени на бензина; но избягват да се задълбочат в причините за тези високи цени.

Демокрацията на свободния пазар

Движените от завист инфантилни левичари обикновено отказват да забележат най-важната обществена функция на предприемача: Предприемачът е икономически представител на своите потребители. Той е посредникът между потребителите и бъдещето. Той предвижда какво потребителите ще искат в бъдещето и рискува своите пари, труд и собственост, за да послужи на бъдещите искания на потребителите. Когато бъдещето дойде, потребителите награждават предприемача, като му дават своите пари за стоките или услугите, които са получили от него.

Нещо повече, когато потребителите плащат за продуктите на един или друг предприемач, с това те го насърчават да продължи да инвестира и да развива тези продукти. Да ги направи по-качествени и по-евтини. Да ги направи достъпни за повече хора. Това не е просто обикновена пазарна размяна. Покупката на продукти е доброволно делегиране на икономическо доверие и представителство. Потребителят казва на производителя: “Това, което правиш, ми харесва. Ето ти моите пари и с това искам от теб от мое име да продължиш да развиваш, да усъвършенствуваш и да правиш все по-достъпни твоите продукти.”

Това е вярно както за кварталния обущар, така и за големите корпорации. Предприемачите са наши икономически представители. Нашите пари са избирателни бюлетини, с които ние определяме кой какво място ще заеме на пазара. С парите си ние упълномощаваме предприемачите да рискуват, да инвестират и да предвиждат бъдещето от наше име.

Накратко, истинската демокрация е в свободния пазар, не в политическите механизми.

През 1972 Саддам Хюсеин подмени вота на стотици милиони икономически “избиратели” по целия свят, като ограби собствеността и инвестициите на Иракската петролна компания, Роял Дъч Шел, Стандарт Ойл Къмпани, Ексон и други. С парите и доверието на тези стотици милиони потребители той си построи дворци и изкла милиони от собственото си население. Войната за нефта трябваше да започне още тогава, през 1972. Но тогава потребителите – истинските пострадали – бяха заслепени от инфантилно левичарство.

Справедливата война за нефта

Това, което е чудно, че точно в България се надигат гласове против войната, защото, видите ли, това било война за нефта. Та нали учебниците по история на България ясно казват, че войната по икономически причини сме я измислили точно ние, българите. На всички що-годе интелигентни българи е известно, че цар Симеон I води война срещу Византия заради преместването на пазара на българските търговци от Константинопол в Солун. Преди цар Симеон европейската история не познава случай на междудържавно налагане на икономическа справедливост с военни средства.

И ние като българи дори се гордеем с това. Тогава защо някой българин би негодувал, ако Съединените щати и Великобритания днес искат да наложат икономическа справедливост в полза на своите нефтени компании?

Това няма как да не бъде наречено наистина шизофрения.

И така, ако Джордж Буш иска тази война да завърши наистина справедливо, той трябва да извърши това, което България прави – доста неумело и неуспешно от десет години: реституция. Завземането на територия може да е добро, може и да е лошо. Свалянето на един режим от власт може да е добро, може да е лошо. Но възстановяването на собствеността на нейните първоначални собственици или техните наследници винаги е добро нещо. И то е много по-важно от хуманитарната помощ за Ирак. Хуманитарната помощ ще храни Ирак една година, не повече. Нефтените компании ще го хранят поне още столетие. Така както са го хранели до 1958. И Ирак отново ще стане най-преуспяващата арабска страна.

Защото икономическата справедливост винаги носи просперитет. Без изключения.

home    top


© 2002 Още Инфо