|
Тази седмица
отбелязваме празника 15 април. Може би не знаете какъв празник е
15 април?
15 април е денят
на Шефа.
На 15 април
всяка година българската държава ясно показва на всички български
граждани кой е Шефа. Шеф е този, за когото работиш. За когото
остава печалбата след като си взел малката заплата от труда си.
Този, който взема големите пари, той е Шефа. В циганските общности
му викат Барото. В Коза Ностра и Мафията е Кръстника. И така
нататък.
В България Шефа
е държавата. И по-точно, данъчният чиновник. Всяка година на 15
април няколко милиона български граждани трябва да докладват на
Шефа какво са работили и какви пари са спечелили. Ако разгледате
внимателно формулярите за данъчни декларации, не трябва да остава
нищо скрито-покрито – трябва да се декларира дори всяка стотинка,
която сте намерили на улицата. Шефа внимателно преценява какво са
изработили и след това си взема своето. Шефа не е участвувал в
това изработване. Данъчният чиновник не е работил и един работен
час за това, което тези хора са изработили. Не му и трябва.
Достатъчно е да определи един ден като 15 април и да изиска хората
да му дават дял от спечеленото. Като се имат предвид данъчните
ставки, лъвския дял от спечеленото. Както се полага за един
истински Шеф, или Баро, или Кръстник.
Всъщност, има
разлика между Шефа и кой да е дребен Баро или Кръстник. Барото и
Кръстника взема своето след като е действително изработено
и спечелено. Някак си не върви да вземаш на човека това, което не
е спечелил. Данъчният чиновник не страда от такива средновековни
морални скрупули. Той взема своето си на авансови вноски. А
когато пък трябва да връща някакви данъчни кредити, ги връща след
месеци. Така трябва. За да се знае кой е Шефа. Иначе хората ще
вземат да си въобразят, че могат да са свободни и да запазват
спечеленото сами за себе си. Е, след авансовите вноски може да се
окаже, че всъщност е нямало печалба и не е трябвало да се плащат
авансови вноски. Това не е проблем на Шефа. Да са мислели простите
данъкоплатци като са започвали бизнес. В най-добрия случай Шефа
може да опрости бъдещи плащания, когато вече ще има печалба. А ако
няма, тогава парите си остават за Шефа. Имали бол пари, дали. Шефа
не се занимава с такива дреболии като връщане на пари.
Да, ама не. През
последните две години агнетата нещо не мълчат и взеха да
протестират срещу високите данъци. Не че има някакъв успех засега,
но за Шефа става тревожно. Затова Милен Велчев патетично
възкликна, “Правете каквото искате, но Бюджета не закачайте.”
Великият Бог Бюджет е над всичко. Всяко посегателство срещу него е
нещо като светотатство.
Православието
било традиционна религия. Дрън-дрън.
Имало свобода за
другите вероизповедания. Дрън-дрън.
Има официална
религия, на която всички - и православни, и всякакви други са
задължени по закон да се кланят: златният идол на Бюджета, да Му е
Вечно Нулев Дефицита. Ако не се кланят, има си полиция, съд,
прокуратура и т.н. Защото сме “демокрация.” “Власт на народа,” с
други думи, хората управляват. А ние знаем и имената на “хората.”
Частната
собственост в България била неприкосновена. По Конституция.
Дрън-дрън.
Неприкосновен е
само Бюджетът. А частната собственост юридически е само временно
дадена за ползване. Шефа я раздава като привилегия. Имаш жилище,
плащаш данък сгради. Тоест, наем. Сам си го строил това жилище,
със заплатата или печалбата, която е останала след като Шефа е
взел лъвския пай. Платил си за него всички безумни лицензи и
разрешителни, които Шефа е успял да измисли. И накрая жилището не
е твое, а е на Шефа, и той ти иска наем. И ако не си го платиш
наема – тоест данък сгради – Шефа си взема жилището и те изхвърля
на улицата.
В същото време
пък премахнаха смъртното наказание за убийство. За неплащане на
данък – затвор. За убийство на човек – пак затвор. А юридическата
наука казва, че тежестта на наказанието трябва да съответствува на
тежестта на престъплението. С една дума, за Шефа да не си платиш е
също толкова тежко престъпление, както и да убиеш човек.
Всъщност,
по-тежко е – убийците обикновено получават само условни присъди.
Едно време цар
Симеон Първи започва първата в писаната история търговска война –
Византия налага търговски ограничения върху българските търговци,
като премества пазара за български стоки в Солун. Цар Симеон
решава, че е правилно да похарчи държавни пари за защита на
частния бизнес и българската тежка конница отива да изпогази
ромейските кохорти. Но той е бил християнски монарх, който
не само се черкува с палене на свещички и целуване на икони, а си
е чел Библията и знае, че частната собственост е свещена и
неприкосновена и е под закрилата на самия Бог.
Единадесет века
по-късно Симеон Втори се завърна в България от изгнание с
обещанието, че ще намали данъците и ще освободи обикновените
българи от Шефа. Глупости. Дошли-недошли на власт, неговите
лондонски юпита се заеха по примера на крал Чарлс
I
да изтупат докрай “брашнения чувал,” както английските
благородници са наричали простия народ. И за да не остане никой с
погрешно впечатление, заявиха ясно, че “Бюджетът не трябва да бъде
пипан.” Ако ще половината български народ да се изнесе в чужбина,
а останалата половина да измре от непосилните данъци.
Жалко, че в
Лондон юпитата учат само финанси, но не и история. Щяха да знаят
какво става с Чарлс
I
и неговите финансови съветници. През 1642 пуританският Парламент
започва революцията, която ще направи Англия първа световна сила.
И тази революция започва с избесването на няколко хиляди кралски
данъчни чиновници по дърветата на Англия. По примера на пророк
Илия, който изкла жреците на Ваал и на Астарта. Народът на Англия
е трябвало да избере на кой бог ще служи – Исус Христос или
държавния бюджет. Изборът е направен и жреците на държавния бюджет
си получават заслуженото.
Проблемът е, че
Кромуел и Парламентът са били истински християни и са вярвали в
цялостното, практическо, обществено ангажирано християнство. А
днес в България такива християни няма. И затова Държавният Бюджет,
да Му е Вечно Непокътната Разходната Част, няма конкуренция.
И затова всички
люто кълнем, но на 15 април си подаваме покорно данъчните
декларации. |
