ОЩЕ

23-07-2002

от авторите

на "Демокрация"

Online от 1 юли 2002

 

Милчо Спасов

24 юни 20024През ХХІ век е абсурдно

монарх да царува и управлява едновременно

Ф

разата “Царят царува, но не управлява” е добила гражданственост сравнително неотдавна. В резултат на историческа еволюция се е достигнало до компромис между монарха и обществото. След хилядолетни стълкновения е намерена формула носителят на короната да запази трона си, но да не взема участие в управлението на държавата. На него са оставени церемониални и протоколни функции и като неутрална фигура да бъде арбитърът, който олицетворява националното единство.

М

ного хилядолетия човечеството се е стремяло чрез избор да овластява своите лидери, но за определен срок. В 510 година пр. Хр. Рим учредява своята res publica. Но властолюбието е трудно изкоренима част от първичните човешки нагони. Принципът за избираемост на върховния държавен вожд е нарушаван хиляди пъти, включително и в наши дни. От Цезар (когато Рим формално е бил република) произлизат титлите: кесар, цар, кайзер. Преди две хилядолетия също в Рим се появява и титлата император, която първоначално не е била титла на монарх. Тя се е давала на най-успешния военачалник, като много по-късно става наследствена. От Карл Велики (Carolus) произлиза титлата крал. Класическият пример за отстъплението на монархическата власт пред обществото е еволюцията в управлението на Англия.

П

рез 1215 с Магна харта либертатум се дават основни права на народа. Това отстъпление на абсолютизма съвсем не е безболезнен процес. Той продължава близо 700 години до смъртта на кралица Виктория през 1901. То е обагрено с кръвта на един непокорен крал – екзекутирания Чарлз I (1649). Велики мислители като Монтескьо, Волтер и Жан-Жак Русо, творили през XVIII век, оказват огромно влияние не само върху съвременниците си. Техни прозрения са неотделима част от политологическите теоретични конструкции до наши дни. Преди повече от 200 години идеята на Монтескьо за разделението на властите става основа на американската конституция. Лъкатушенията след Великата френска революция (Наполеоновата епоха и няколкото реставрации на монархията) приключват в 1871. По онова време освен Франция република в Европа е още само Швейцария. За разлика от Великобритания (истинска конституционно-парламентарна монархия след 1901) другите големи европейски държави са абсолютни монархии: Османската империя, Русия, Германия, Австро-Унгария. Всички те са пометени след края на Първата световна война. Това не се случи във Великобритания, защото нейният монарх царуваше, но не управляваше! По същата причина и Япония запази императора си след Втората световна война.

У

 нас до 19 май 1934 цар Борис III напълно спазва Търновската конституция. За да избегне участта на другите европейски държави, попаднали под диктатура, от 1935 царят установи т. нар личен режим – управление със значителни авторитарни елементи. За разлика от нашите съседи този вид управление се оказва успешен до смъртта на царя – 28 август 1943. При запознаването си със съвременна България някогашният цар-дете Симеон II би трябвало задълбочено да е осмислил неотдавнашната история на родината ни. След 50-годишното му пребиваване в свободния свят ние не можехме да допуснем, че ако Симеон в наши дни отново застане на българския трон като монарх, би бил по-различен от братовчедите си в Западна Европа и Скандинавия, които царуват, но не управляват! Но той очевидно не се е виждал в подобна роля. Спомнете си, че преди изборите през 1994 в интервю от Мадрид по Радио “Свободна Европа” отговорите му бяха неубедителни и двусмислени и той не застана на страната на СДС – единствената добре оформена демократична, антикомунистическа формация. Съмнения загризаха доверието ни в него и когато на 15 април 1997, по-малко от седмица преди изборите на 19 април, той се появи в историческата сграда на Учредителното събрание във Велико Търново в компанията на съмнителни царедворци, познати ченгета и пропаднали политици. На 6 април 2001 нещата окончателно се изясниха. След 50-годишно изгнание Симеон очевидно не беше научил уроците на историята. Затова той демонстративно искаше да управлява и за целта се съюзи без колебание с потомците на чичовите си убийци и с тъмни субекти от печалбарски групировки. Не пое протегнатата му през 1994 и 1997 година ръка на българската демократическа общественост.

Е

то защо съдбата на Симеон не може да бъде по-различна от тази на някогашните авторитарни монарси. Какво ще стане в близко бъдеще, е елементарно просто – монарх, който при днешното развитие на човечеството избере алтернативата да управлява, никога няма да царува! Следата, която ще остави от пребиваването си на върха на държавата, ще бъде тягостен спомен в паметта на съвременниците му. За разлика от забележителното царуване на Борис III.

home    top


© 2002 Още Инфо