ОЩЕ

26-09-2002

9 септември 20024  

Защитиха информацията

от конституционното гражданско право на достъп

до нея

Т

емата за достиетата е като ревматизъм, който от време на време ни досажда, но по някаква причина не го лекуваме, а чакаме сам да отшуми. Докато мнозинството гласуваше Закона за класифицираната информация (ЗКИ), а малцинството обясняваше защо това не трябва да се случва, законът беше новина, дразнеше и болеше. Веднага щом влезе в сила в началото на май, медиите внезапно го забравиха. Обществото сякаш също.

З

а него обаче се твърди, че противоречи на Конституцията. Вярно ли е, какво следва, ако е вярно и защо е лошо да забравяме толкова скоропостижно?

Д

окументите на бившата Държавна сигурност са информация. В чл.41 Конституцията казва, че всеки има право да търси информация, ,,ако с това не нарушава правата и доброто име на другите граждани, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала”. И че ,,гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна”.

Ц

елта на ЗКИ е да защити разни видове информация, като ограничи достъпа до тях, и на пръв поглед го прави конституционносъобразно. С една дребна подробност – пропуска досиетата и отменя предишния закон за тях. Така се произнася в прагматичния сталински дух: досиета няма, достъп няма, проблем НЯМА.

С

амо дето всички знаем, че досиета има. Проблем също има. И той започва именно от озадачаващото мълчание на закон, който си решава задачите, като ги обявява за несъществуващи, а себе си нарича демократичен, модерен и ,,североатлантически”. Мълчание, по-страшно от това на безпомощен пред българската граматика и произношение премиер. По-зловещо от тишината в главите и сърцата на устатите му министри. И по-неуместно от безшумното вмъкване на червената полуопозиция във власт, която не е нейна.

З

ащото е мълчание на Закон. То може да погребе цял народ, ако нарушава конституционни права, защото без тях народът не може да се развива. В правовата държава в началото е Законът и Законът е над всички и Законът учи кое е добро и зло, наказва лошите, на добрите въздава блага и справедливост. А не мълчи безучастно!

З

ащо такава незаинтересованост е много лошо нещо? Да вземем очевидния факт, че под небето просто няма информация, която да е съвършено недостъпна за никого. Ако досиета обективно съществуват, значи все някой може да ги чете. Под носа на закон, който ни уверява, че няма какво да се чете. Ще рече, те изобщо не са защитена информация, защото никога не може да е сигурно кой, кога и защо се рови в тях. Та това може да е всеки!

С

поред отменения Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност такъв удивителен абсурд не бе възможен. Достъп имаше, но беше ясно кои лица го имат (а следователно и кои го нямат), тези лица на какви изисквания отговарят, с кого са свързани и кой ги назначава, докъде се простират правомощията им, какво правят с информацията и каква отговорност пред кого носят, ако информация изтече, ако навреди неоснователно някому или ако изчезне. Законодателният замисъл беше работата на тези лица да с наблюдава и критикува от три страни – от правителството, от Народното събрание (включително опозицията) и от обществото чрез медиите. И по този начин да се контролира прозрачното използване на данните, без самите данни да стават известни. Така според предишния закон досиетата не бяха общоизвестна, но бяха защитена информация, защото достъпът до нея бе регламентиран от законодател, който не се направи на внезапно ослепял.

Н

а следващо място, Конституцията разрешава защита само на информация, чието узнаване по нерегламентиран начин може да накърни националната сигурност, обществения ред или морала. Значи, защитим е масив от данни, който би навредил на нацията като цяло, ако не бъде засекретен. Т.е. който в интерес на цялата нация не може да не бъде засекретен. Излиза, че потулването на досиетата е за благото на всички нас, а не само в полза на доносниците или на техните изнудвачи. Че то защитава висши конституционни ценности, незащитими по друг начин.

И

звинете, но кой би повярвал в това? Не е ли именно недостойното минало на доносниците основание те да се възприемат като заплаха за нацията? Вие не бихте доверили кода на банковата си карта на заподозрян в банкови измами, но според законодателя е безопасно да оставите управлението на държавата в ръцете на хора, предавали ближните си. И възмутително да не разбирате, че тогава те са били принудени от ,,обстоятелствата” да го правят, но се надяват повече да не се принуждават и затова не ви трябва да знаете кои са. И направо неетично да не повярвате, че са се водили от благородни подбуди, поради което защо ви е да знаете какви са ги вършили. Че то и Юда е продал Христос от желание да нахрани бедните – простете му и забравете! Това е минало!

Н

еразобличеният доносник се ползва с добро име, а Конституцията не допуска да се изнася информация, която накърнява ,,доброто име на гражданите”. Законодателят, видите ли, спазва Конституцията. Брани име, което самият доносник с действията си сам е опетнил. Крие поведение, което доносникът е имал, и така пречи да се осъществи един от основните принципи на свободното общество – всеки да си плаща за миналите прегрешения, колкото и да не му се иска. 

А

ко законът все пак се интересува от реалните, а не измислени права на доносника, пътят за тяхната защита минава през, а не покрай архивите. Само така невидими сили няма да могат да монополизират натиска върху доносниците. Невинни хора няма да бъдат обвинявани в доносничество. Упражняването на властта няма да е толкова съмнително. Жертвите на доносите няма да се усещат изоставени от държавата и може би най-накрая и те ще намерят някакво удовлетворение. Всичко това са постижими цели, от които българският законодател не може конституционносъобразно да абдикира. По няколко причини:

• Гражданин, който се чувства онеправдан от закона и незакрилян наравно с другите граждани, не може да принадлежи към гражданското общество.

• Гражданин, който не е сигурен за какви хора гласува, не може да бъде адекватен избирател и бъдещите поколения няма да му го простят.

•  Гражданин, който не познава най-близкото си минало, не може никога да се отърси от призраците му и да използва градивно наследството му.

• Такъв гражданин не прави разлика между девети септември и Съединението и изглежда потресаващо жалък.

• Такъв гражданин не е гражданин, а самопозорящо и самоокайващо се физическо лице, ужасено от хаоса, в който живее и верващо в слухове и чудеса.

• Такъв субект е вредно явление, защото несъпричастността му към обществото, неуважението му към закона и разочарованието му от държавата водят до поне едно от трите – той емигрира, става престъпник или образова децата си в срам от нацията им.

И

менно заради тези последици ЗКИ не е просто изолиран акт на законодателна безотговорност, който забравяме точно когато влезе в сила, за да веселим по-успешно поколенията. Противоконституционността не е просто тема за свада между скучаещи юристи, която се изчерпва с въпроса спазва ли ЗКИ конституционната буква. Може и да я спазва. С духа й обаче воюва жестоко, а духът е с предимство, когато се преценява конституционносъобразност. Жалко, че той не е на почит сред парламентарно мнозинство, затънало самодоволно в духовна нищета. Нали е само принцип, с който започва обучението по право в същия Юридически факултет, чиито светила сътвориха този триумф на равнодушието и цинизма над неоспоримото човешко право истината да се знае.

К

акво толкова са едни досиета – и с ревматизъм се живее. По-зле е, отколкото да си здрав, ама е по-добре от левкемията! Ценностите така и така са в упадък – голяма работа, че някой подменя поредния принцип с ,,обстоятелства” и подминава негодуващите с ехидно презрение. Ние какво да направим?

Т

ова е въпросът.