ОЩЕ

27-09-2002

6 август 20024Въодушевлението

на една петъчна забавачница

П

етъчна вечер през август. От телевизора монотонно се точат новините (с нищо ново): битови убийства, социални недоволства, правителствени гафове и природни бедствия (все едно последните две не са едно и също). И ето нещо, грабващо вниманието – шефът Станишев яхнал мотор в цветовете на двете си противникови партии и щуро се понесъл нанякъде, където преди много време станало някакво събитие, което никой вече не си спомня ясно. По пътя на Станишев станали някакви катастрофи. Накрая се насъбрали някакви хора, едни от които чакали ,,другаря Първанов”, който не дошъл, други отишли да гледат сеир, но видели добре познатата скука, трети били наети да съпровождат Станишев, за да не му е скучно сам, да не се пребие по пътя или пък, кой знае, да не вземе да се загуби. Но иначе нямат нищо общо нито с него, нито с партията му. И всичко това, защото той, тъй като е историк и тия работи ги знае, съзрял в подобно умиляващо занимание величава и покъртителна приемственост с въпросното събитие (което вече никой не помни), а опитите на Станишев да го припомни звучат удивително забавно. Разбираме например, че тогава имало хора, на които Станишев иска да прилича и които приличали на сегашните рокери. Това Станишев разбрал от тогавашните вестници.

С

тава ни интересно и решаваме да се осведомим от старите вестници, както ни съветва той. В некомунистическата литература за масово ограмотяване годината 1891 се споменава главно по повод атентата срещу Стамболов на 15 март, при който е убит финансовият министър Белчев. Останалите събития са подминати като незначителни, защото не са впечатлили дори съвременниците. Прочее, разбираме, че на 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа тайно била основана БСДП. Озадачено се вглеждаме в абревиатурата и се питаме какво се е случило междувременно с Д-то? Дали е случайно, че именно думата ,,демократическа” е избягала оттам, ако разбира се тогавашната БСДП и сегашната БСП са едно и също нещо, както твърди Станишев (който е историк и тия работи ги знае). 

П

о-нататък разбираме, че основаното през 1891 г. нещо още през 1894 г. вече се подвизава под друго име. През 1903 г. се разцепва за първи път и всеки клонинг пак си сменя името. Гова ”нещо” видимо преживява непрекъсната метаморфоза в търсене на идентичност. От един момент нататък започва да се опитва да постигне непостижимото – да дефинира идентичността си така, че хем да е негова, хем да допада на северния брат, хем да не плаши честните люде.

П

риложим ли обаче диалектическия подход, нещата зазвучават по-малко невъзможно. Тогава започва да ни се прояснява, че болестно честата смяна на партийното име или партийната политика, яростното и гузно отричане на предишните имена и лидери и призивите за ново начало на чисто, са част от безкраен, но горе-долу резултатен процес на преобличане, когато поредното име се прокъса и нравът на партията започне опасно да прозира. Ако бяхме родители на дете, което се държи така, щяхме да чуваме, че е непоправим хулиган, който винаги настоява за прошка, но никога не се разкайва и така злоупотребява с родителската обич. И вероятно щяхме да пропускаме всичко това покрай ушите си. Ако бяхме психолози, щяхме да се чудим какво да правим с такова сериозно разстройство на съзнанието, объркано от толкова прераждания, докато самите ние се объркаме. Ако бяхме обикновени хорица, израснали с добродетелите на доверчивостта и великодушието, щяхме лесно да повярваме, че миналите прегрешения идат от името, а не от нрава, ако изобщо се заинтересуваме от нрава.

Н

ормалните партии, дори и добре да са живели, умират, когато обществената необходимост от тях се изчерпи, и на тяхно място се раждат други. Столетницата обаче не може да умре, независимо дали времената са царски или републикански, демократични, комунистически, преходни или каквито си харесате и някак успява да ни кара да не се питаме каква е ползата от нея. Тя се ражда пак от трупа си като периодично вампирясващо митично чудовище. И винаги започва да ни убеждава, че е непорочно заченато новородено, призвано да ни спасява. И никога не се отказва от наследството на предишния живот. И така 111 години…

С

викнали сме хората да ни се хвалят не толкова с възраст, колкото с оставеното зад гърба.  Странен е този партиен (?) рефлекс да се напомня само първото раждане, което, като всяко начало, винаги е слънчево и безобидно. Но то не може да заличи нищо от онова, което го е последвало. Независимо от змийски гъвкавата комунистическа съвест и услужливата старческа склероза, която покрива като с бетонен килим цял век безобразия. Но миналото е вечно и дребнаво. В него всичко има значение и от нищо не може да се избяга с мълчание.

З

атова и свежестта, и въодушевлението, и романтиката на петъчната забавачница изглеждат по детински нелепи и неуместни. Юбилеите на Столетницата обичайно навяват скръбни размисли на всички, които не са спрели да четат само до 1891 г., ами са имали куража да продължат нататък. Те едва ли биха открили особени поводи за празненства, гордост и уважение и биха се запитали дали историкът Станишев не чете с някакъв особен вид очила или просто позорното минало на партията му го изпълва с безразличие.