|
А |
ко нещо такова се бе случило в
обикновена бизнессделка, едната страна на договора щеше да иска и
да получи компенсация чрез съда за неизпълнени клаузи. Ако това бе
станало с една нормална партия, щеше да бъде наказана на изборите.
В нашия уникален случай с избора на царя това не може да се случи.
По простата причина, че той очевидно няма намерение да практикува
в бъдеще политическа дейност, както впрочем и в момента не я
практикува. Хората започнаха да разбират, че са измамени, но
реагират по обичайния начин: мен политиката не ме интересува,
всички са маскари, гледам си моята работа. Реакция на безсилието,
на задръстените хоризонти. На липсата на перспектива. Лъжата се
превърна не просто в статукво, а в добре рекламирано статукво,
подплатено с пари. Много яки! |
|
О |
бществената депресия днес се нарича спокойствие, политическият
цинизъм - изкуство, бездействието на Симеон - умереност и
аристократизъм, луксозни сбирки на мутри и депутатки - висок стил
на елита. Естествено, че бившият премиер Иван Костов не може да се
впише в тези "ценности". Той изобщо не можа да усвои изкуството на
лъжата. Сигурно е вярно, че политиката не вирее без изкуството на
компромиса, но има компромис, отвъд който не може да се минава,
ако се следват основните цели на обществото. Прочетете статията на
Иван Костов "За смисъла в обществото" в първи брой на списание
"Разум". Един цитат на Унамуно в нея ни подсети да си припомним
едно великолепно есе на големия испанец, откъс от което предлагаме
на читателите на "Още инфо" поради неговата актуалност.
|
|
|
"Малко може да се очаква например от един управник, който поне
веднъж, макар и по неопределен начин, не се е загрижил за
първопричината и за крайната цел на всички неща и преди всичко на
човека, за неговото първо "защо?" и за неговото последно "за
какво?".
И
тази върховна загриженост не може да бъде чисто рационална, тя
трябва да изхожда от чувствата. Не е достатъчно да се мисли,
трябва да се чувства нашата съдба. И ако този, който, предявявайки
претенцията да ръководи подобните си, казва и провъзгласява, че не
го интересуват нещата, разположени от керемидите нагоре, той не
заслужава да ги ръководи. Това не значи, разбира се, че трябва да
се иска от него някакво готово решение. Решение! Има ли изобщо
решение?
Що се отнася до мен, никога не бих се отдал драговолно и не бих се
доверил на който и да е водач, непроникнал се от съзнанието, че
веднъж поел задачата да води един народ, той води хора, хора от
плът и кръв, хора, които се раждат, страдат и макар да не искат да
умрат, умират; хора, които са сами за себе си цели, а не средства;
хора, които трябва да бъдат такива, каквито са, а не други; хора
най-сетне, които търсят това, което наричаме щастие. Нечовешко е
например да се жертва едно човешко поколение, без при това да се
държи сметка за съдбата на пожертваните. Не за тяхната памет, не
за техните имена, а за самите тях.
Всички тези приказки, че човек продължава да живее в децата си или
във вселената, са мъгляви словоизлияния, които могат да задоволят
само затъпели емоционално, макар и иначе издигнати в умствено
отношение хора. Защото човек може да притежава голям талант, това,
което наричаме голям талант, а да е глупав в областта на чувствата
и дори малоумен в областта на морала. Срещат се и такива случаи.
Тези
талантливи глупци в емоционално отношение казват с особена лекота,
че е напълно безполезно да искаш да дълбаеш в непознаваемото, да
риташ срещу ръжена. Все едно да кажеш на човек, комуто са
ампутирали крака, че е безполезно да мисли за това. На всички нас
ни липсва по нещо; разликата е в това, че едни го чувстват, а
други не. Или пък се преструват, че не го чувстват, и в такъв
случай са лицемери."
Мигел де Унамуно
Из
есето
"Трагичното чувство за живота у хората и у народите",
1913 г. |
