|
|
Всемирна скръб обхвана известната по всички краища на страната група интелектуалци, след като стана ясно, че въпреки усилията им да не ни определят дата за влизане в ЕС, те все пак ни определиха. Вярно, с известни уговорки и три години подир първите, но и това е нещо.
Симеон Сакскобургготски остана много доволен, както щеше да си остане много доволен и при обратното положение.
Скулпторът, шоуменът, онези историци, професори и медийни специалисти останаха крайно недоволни, както щяха да са недоволни при всички положения. Няма никакво съмнение, че до заветната 2007 ще важи шаблон № 2 – мъка от предстоящата загуба на нашата национална българска уникалност. Ако пък след този срок не ни приемат, ще се насладим на първия вариант – бедни и саминки,
прелъстени и изоставени от развратна Европа. Важното е да се намира работа за щатните оплаквачи.
Тази група вече пробва сценария за изключителната ни многоценност, която даваме даром, защото ако не им я дадем, те ще ни я вземат силом. Големи пари с дъх на петрол вече генерират мощна тъга около опасността европейците и натовците да видят сметката на българската национална шевица и Ганчовото хоро. Проф. Марко Семов бе толкова покрусен от тази възможност, че успя да разсъни
водещия на “Неделя 150” Величко Конакчиев, което иначе рядко се случва.
Най-безобидно за медиаторите е да се въртят около бита от ХІХ век. Преди всичко защото етнографските предмети не могат да отприщят националната ни гордост в непредвидими посоки. Писаните паници, дудуци, сукмани и неравноделни тактове могат да поемат цялата отговорност за нашата идентичност. Точно тогава “пословичното трудолюбие на българина” е функционирало, както функционира
и при други страни и народи, защото хората са имали интерес да работят. А е очевидно, че при социализма той е нямал такава мотивация, а точно обратната, за да не го вземат за натегач. И днес голяма част от хората я нямат. Окриляващото обещание, че догодина заплатите щели да се вдигнат с еди колко си процента, се отнася до чиновниците, които също се увеличават. Което ще рече, че някъде тези доходи намаляват, защото просто няма производство, няма инвестиции. Само
един гол цар и добре облечени министри.
По тази причина гордостта ни като нация се натрупва в големи количества покрай селските дувари и в хладните механи, тя върти хора и ръченици и лети в далечния космос, но я няма никаква в реалното ни всекидневие тук и сега. Колкото и да се напъва Симеон да зарадва поданиците си с нещо така по-позитивно, няма откъде да го вземе. Единствената непреходна ценност, която ни е
останала, е прословутото българско търпение. Надали има народ, който да се препъва толкова пъти в една и съща клечка, при това заложена на едно и също място.
Е, какво от тази национална наличност би искала да вземе от нас Европа? |
