Наистина, знае ли някой какво искат избирателите? Много лесен въпрос на пръв поглед. Избирателите - били те леви или десни, искат това, което отделният човек винаги е искал - да бъдат щастливи. А кога един човек се чувства щастлив и доколко това е в някакво съотношение с политическата обстановка в страната?

Това е голямата уловка на позицията човек държава, раждащ предизборен адреналин за ново начало, страховете между големите и малките, овластените и безвластните. Стремежът на индивида да има някаква роля в структурирането (строителството) на своето време и пространство (националната територия).

Неотдавна в пресата бе оповестено международно изследване, според което

българите са едни от най-нещастните хора

на планетата. Като най-щастливи според данните от анкетите социолозите са поставили датчаните. Защо точно те, науката не дава смислен отговор.
Известно е, че няма дефиниция за щастието. В своя роман "Понеделник започва в събота" братя Стругацки са се опитали да дадат някакви образци за размисъл. Като например, че щастие е, когато размениш пени за шилинг. Това ние го разбираме - у нас бяха направени невероятни опити за подобни чейнджове, но няма данни да се е подобрил статутът на нацията в това отношение.

В американската Конституция обаче е залегнал постулатът, че всеки има право на щастие, както сам си го разбира и определя. Но все пак някакси се подразбира, че хората имат естествени, неотменими права, които ги правят свободни да търсят своето лично щастие. У нас също се проповядва това мнение. Даже има специална партия, която се нарича Движение за права и свободи. Има също така формация, която се определя като Съюз на свободните демократи.

Според някои щастливият човек трябва да отговаря на минимум три условия, пък сетне си е негова работа как ще продължи търсенето на феномена. На първо място те поставят здравето, после идва ред на чувството за защита от посегателства (полиция, съдебна система), а сетне идват умът, талантът и късметът.

Политиците са първите заинтересувани, които би трябвало да се стараят да привлекат колкото се може по-големи контингенти от народа за щастието. Защото при наличието на законодателство, изпълнителна власт и съдебна система, които не осигуряват де юре и де факто равенство пред закона, най-потърпевши са данъкоплатците. Те няма откъде да се сдобият със собствени права срещу апарата на държавата и оттук насетне

нещастието им е регламентирано

Техният напън да осъществят мечтите си за щастие, както ги разбират, не зависят от личната им воля, таланта, красотата и физическата сила на индивида.

Балканското определение за щастие очевидно се е родило в сблъсък с политическите реалности на полуострова. За да бъде щастлив един човек, са нужни само две неща - криво-ляво добро здраве и слаба памет. Сентенцията е универсална, тя може да определя статуса на всяко живо същество - от амебата до бозайника.

а щастие българинът се радва на слаба памет. Той повтаря грешките си със систематичност и упоритост, на която биха завидели и най-щастливите индивиди.
Най-катастрофалните митове за щастието обаче се корелират около парите. "Щастието не е в парите", "По-скоро камила ще влезе в иглено ухо, отколкото богат в царството небесно", са само малка част от дълбокия срив между възгледите на хората по тези ширини и възможностите, които валутните знаци дават като свобода за изявата и шансовете за щастие на човека. Хилядолетия притежаващите лична конвертируемост властимащи са внушавали на данъкоплатците, че да смениш пени за шилинг априорно е аморален акт.

Удоволствието от пазаренето

като изкуство е неразбираемо за българина. Той смята, че плодовете на неговия труд - парите, са дяволско изкушение, нещо извън неговата територия на труд и творчество. Затова се чувства унижен, когато попадне примерно на ориенталски пазар, където не схваща наддумването за цената като част от продължаване на усилието в битката за успех. Задръстен от социалистически догми, българинът не зацепва какво му носи свободата на парите като лична възможност да осъществи личните си способности и да се усети щастлив. За огромно съжаление всички политици от времето на прехода му внушаваха, че свободата от държавната принуда е единствено страдание (временно) в името на някакво бъдещо щастие на идните поколения.

Много познато, нали? Голямата илюзия на комунизма разчиташе единствено на перспективата, каквато днешните български политици не могат да формулират в нова, прагматична и достоверна програма. Те се задоволяват с овехтялото, макар иначе вярно твърдение, че животът ни тече тук и сега. Че трябва да си изстрадаме бъдещето, докато те поминуват вече в него.

Това е най-секретната тайна по пътя за щастието.

Та какво искат избирателите? Нищо повече от това да не им пречат, когато могат да направят нещо за себе си, а следователно и за останалите. Засега всички политици не успяват да артикулират тези простички истини, които работят и за тях самите.