По телевизията показват избрани кадри от президентския балотаж из различни райони на страната. „За кого ще гласуваш, бабо?”, пита млада репортерка наближаващата 80 години избирателна единица с бастунче. „Ох, как му беше името? Да, сетих се, Петър Стоянов. Или беше Петър Първанов май? Номер три.” Следващ кадър. Пиян гражданин във весело настроение отива към урните. „Ама вие сте пиян? Нали днес е забранено да се пие?”, диви се журналистът. „Е, ама аз пих. Сега ме питай за кого ще гласувам: тройката, тройката, бюлетина номер три.” И още една картинка. Тук представителят на медиите изисква по-подробен анализ на предпочитанията. „Защо ще гласувате за Първанов?” Въпросът е отправен към група роми, които са заявили за кого ще гласуват. „За бюлетина номер три. Защото оня, как се казваше, щял да ни прави на сапун ли, на шампоан ли?” Друг го поправя: „Не бе, щели да ни правят на салам.”

Тези откъслечни и без претенцията за представителност телевизионни кадри много прилича на оная кратка форма на черен хумор. „Вчера ходихме за риба. Тате се удави. Смех!”

Почти 100-процентово участие на ромските махали, пълна мобилизация на етническите турци у нас и в чужбина, гласуващи по сигнал. Нещо като депутати, които са се разсейвали из кулоарите, но шефът на групата вдига съответния цвят химикалка и всички натискат правилното копче, обслужвайки и апаратите на отсъстващите. От време на време в суматохата стават и грешки, от които пада голям смях. Вижда се, примерите са въздействащи. Но тези майтапи обикновено минават в графата „изборни закачки”, които не променят по същество основния резултат – 76% за Георги Първанов и 24% за Волен Сидеров.

А дали наистина е така?

Защо над два милиона българи гласуваха за политиката на Георги Първанов? Нека отделим черните овце – неграмотни, манипулирани, пияни, заплашени да не изгубят работата си, и да се запитаме за останалите, минаващи за разумни и нормални гласоподаватели. Наистина ли се уплашиха от Волен Сидеров и масово се стекоха пред урните, за да подкрепят европейския проект на България? Дори в най-грандиозната гражданска еуфория, довела до падането на лявото правителство на Жан Виденов на 4 февруари 1997, и то при значително по-висок процент гласували, синята партия не успя да събере два милиона бюлетини за своята кауза. Толкова велики дела ли сътвори в първия си мандат Първанов, такива ли забележителни социални блага донесе на електората, та успя да получи най-разтърсващия резултат в целия 16-годишен преход? Впрочем не бива да се търсят сложни тълкувания на думите му, че изборният резултат бил техният отговор за 4 февруари. Това е неговият личен реванш в левицата за одумките, които му отправяха тогава. И нищо повече.

Не са задоволителни отговорите, че за Първанов всъщност са гласували една трета от всички избиратели. Защото и преди десет години избирателната активност не надвишаваше с кой знае колко петдесетте процента. Тоест, някъде около 10 на сто избиратели от обичайно гласуващите не са упражнили правото си на глас тази неделя. Но никак не е ясно дали те някога ще се върнат към урните, ако е вярна тенденцията, че все по-малко хора ще стигат до избирателните секции.

Къде са се скрили тогава десните?

Според социолозите половината от половината подкрепили балотажа са се разцепили и са дали по една четвъртинка съответно и за двамата кандидати. Според някои анализатори едната дясна четвърт се е полъгала по дясната политика на тройната коалиция, а другата по радикалното отрицание на същата, проповядвана от Волен Сидеров. Простичкият извод от този резултат е, че става дума за дълбока криза на дясната политическа идентичност. Левите си заплюха и взеха на въоръжение цели пасажи от икономическите програми на десните (и дори ги надминаха с 10-процентния корпоративен данък), балансирайки ловко между социалните приказки и десните мерки. „Вълкът в кошарата” Пламен Орешарски, както го наричаха леви избиратели преди година, свърши добра работа. В частния сектор, традиционно гласуващ за десните, това е добра новина за бизнеса. А за социално слабите леви са приготвени комбинирани подаръци от обещания за добруване с европейски пари, които уж се задават на хоризонта, малко по-късно, подир изборите. Лошата новина за десните е, че левицата превзема нови пространства, докато те плетат стари брюкселски дантели.

Десен влак се композира, Mother ле

Още неизстинали изборните резултати, телевизионните ефири и вестникарски страници буквално се задръстиха от напъдени или неразбрани десни активисти от различни периоди във възхода и падението на демократичните сили. Иван Костов и Петър Стоянов вече се изказаха по изборните въпроси и освободиха мегдана за едва сдържащите се да не скочат на хорото бивши фактори от прехода. И за ужас на публиката подхванаха изтърканата плоча за обединение на всички десни и десно-центристки сили. Александър Йорданов, Яне Янев, Любо Дилов-син, Евгений Бакърджиев, Николай Младенов, Александър Праматарски, Емил Кошлуков, Анастасия Мозер, Стефан Софиянски, повечето лидери на партии с проценти, далеч по-ниски от сбора на политическите формации, които представляват. Да са живи и здрави от ДПС, че овреме приютиха Данчо Цонев и Христо Бисеров, иначе нямаше начин да не ги видим като поборници за новата десница. Човек не трябва да е много прозорлив, за да се сети, че всички те искат просто да запълнят опразнената дясна ниша в политическото пространство. И то само дни, след като опитът за обединение в този сектор претърпя пълно фиаско. Може би се опитват да внушат, че те са херолдите на новия десен проект, провален от надменността на Костов и Стоянов. Мозер направо си го каза, че отношението на горепосочените лидери към малките сестрински партии е причина за краха. „Дотам я докарахме от това високомерие”, заяви тя като анализ за изборната катастрофа.

Само че изгубените по пътя десни избиратели не са овцете, които Първанов и Доган завръщат в стадото с тояга или малко сено. Онези от тях, които могат да генерират успех за политическото дясно, като увличат кръгове около себе си, няма какво да купят от този пазар. Претоплени идеи от ерата на кръглата маса и Великото народно събрание са обидни за тях. Как да гласуват умно, като няма предлагане на модерни идеи. Може би единствен Александър Божков предложи такива идеи и технология, около които да се конструира моделът на една жива десница. Има много хора извън традиционната дясна политика, които знаят как да стане това. Депутатът от СДС Мартин Димитров дойде от Института за пазарна икономика. Анализаторите там можеха да окажат неоценима логистична помощ на политиците от десния спектър, ако тя бе поискана.

Докато позабравените дейци от прехода циркулират в публичното пространство, лидерите на ДСБ и СДС Костов и Стоянов са разпънали партийните шатри край реката. Вероятно водени от старата китайска мъдрост, че ако седят достатъчно дълго там (в опозиция), водите ще донесат трупа на техния враг. Но има една пречка. Левите са окупирали другия бряг с цялото мощно и добре въоръжено падишахско, царско и генералско войнство и вместо да плуват, също чакат търпеливо. Дори не мятат стрели към скромните туристически съоръжения на дясната опозиция.

Времето е тяхно. Сега Първанов може и да подремне, докато настъпи другият сюблимен момент - приемането ни в Европейския съюз. Или по-точно, докато ни пренесат с лазарета на НАТО, като ни веят с ветрилата от милиарди евро, за да не прегреем от усърдие. Защото сме им трябвали живи по геостратегически, етнокултурни, езикови и други причини.

А може би този президентски вот има още едно измерение. Наследниците на БКП да направят онова, което не успяха преди 16 години в пълен размер: да си отгледат своя частна опозиция. Попречиха им не онези, които в момента се бият в гърдите за заслуги пред демокрацията, а хората, автентичните десни, които два пъти успяха да направят пробив в планирания преход. Веднъж през 1992 и още един път през 1997. Не онези от трибуните, а мнозинството, което едни изоставиха с мълчание, други с демагогия, а трети чисто и просто предадоха.

Затова нека бащиците на синята идея млъкнат поне за известно време, докато се разсее пушилката от фойерверките на лявата победа. Пък сетне да видим кой какво и защо иска да прави.