|
|
Следя
публикациите на Цвета Велинова с тягостно чувство. То се подклажда
от натрапващата се асоциация на думата “българи” с нелегалната
емиграция, проституцията, уличната престъпност и какво ли още не.
Не е особено важно какви точно са тези хора или към каква
етническа група принадлежат. Истината е, че те са български
граждани и са с български паспорти. А както казва Чудомир,
“кашлица и сиромашия не могат да се скрият.”
След
като отпаднаха визите за българските граждани, повечето доскоро
отвъдшенгенски страни въведоха свои процедури за контролиране и
париране на нелегалната емиграция. Отделен въпрос е доколко
техните, пък и българските институции, организации или фирми ги
съблюдават. (В Брюксел например държаха да им покажа поканата за
пребиваването ми и документ за хотелска резервация, а в Порто дори
не ми погледнаха паспорта). Но това са подробности.
Това,
което буди безпокойство, тъга и страх е
въпросът: “Това
ли желае България за гражданите си? Това ли желаят българите за
себе си?» И
мрачната констатация, че “Засега
за българите животът в най-ниските социални пластове на
холандското общество продължава да е по-приемлив, отколкото
безперспективното безвремие.
И техният
избор е неотстъпно същият: най-мрачният и влажен европейски
сутерен пред родината....”
Значи,
като основна причина за бясната, направо истерична емиграция на
българите през последните 13 години се извежда “безперспективното
безвремие”. Може би в това има нещо вярно, но то не е всичко.
Преди
години за да пътуваш дори до ГДР, трябваше разрешение.
“Засегнатите от специалните мероприятия на народната власт” даже
не им даваха да се помолят за такова разрешение. До “братския”
СССР се пътуваше с ”приглашение”, предшествувано от дълго и
унизително чакане в съветското консулство. А екскурзията с
“Балкантурист” на запад беше привилегия за избраници.
По
едно време стана като че ли по-лесно да се ходи в чужбина по линия
на Туринг-клуба, но и затова трябваха връзки. А за да обмениш
стотина мизерни долара се искаше препоръка от генерал нагоре.
Тогава се питах защо гърците от Солун и Атина тръгват за София
веднага, щом като решат, а ние все трябваше да чакаме, да се молим
и да се унижаваме пред кого ли не, за да получиме онова, което
други имат по рождение, само защото са се родили малко по-на юг
или малко по-на запад?
После
доживяхме да пускат специалисти в служебна командировка на Запад –
“зрелият” социализъм осъзна технологичното си изоставане и реши да
наваксва, като се включи в международния информационен обмен. И
българските учени поеха към Европата с подрънкващи пфениги или
сантими в джобовете и с домашни консерви в куфарите.
Естествено беше след
всичко това да настъпи експлозия – бяхме доживели да
пътешествуваме свободно из свободния свят. След 10 ноември нашата
бариера падна. Но пък се вдигна другата - на Запад. Унижението, че
не сме истински европейци остана. Минахме през опашките пред
посолствата и визовите формалности.
Докато
паднаха и Шенгенските бариери. Станахме свободни и европейци, поне
по документи. Останаха само финансовите ограничения, които са
проблем за всеки от нас – как да си харчи парите, които има и сам
е спечелил.
Но
вече забравихме. Когато човек получава нещо наготово, когато не го
е изстрадал или изгладувал, той не го цени. Затова само след
няколко месеца беше забравено всичко, което правителството на ОДС
постигна.
Българите бяха обхванати от стремеж, граничещ с истерията, на
всяка цена да се заминат на Запад, да се установят там, по-далече от
“скапаната” България, където “политиката е мръсна работа”, където
“всички са маскари” и където нищо хубаво и перспективно не може да
случи. И те консумират безогледно и на всяка цена придобивката,
която им се поднася там наготово. Освен нещастниците, за които
пише Цвета Велинова, България масово напускат млади, образовани и
способни хора, които заминават с омерзение и проклятия на уста. Те
ще създадат семейства навън и едва ли ще се върнат обратно. Децата
им ще са германски, американски или канадски граждани, а България
за тях ще бъде далечно екзотично понятие.
А така
ли е било? Не! Знае се, че българските студенти в чужбина са
прекъсвали следването си в чужбина и са се връщали, за да се бият
като доброволци в Сръбско-българската и в Балканските война.
Отивали са на сигурна смърт, без да се пазарят за високи заплати и
условия за работа, каквото можете да чуете като мотиви от днешните
емигранти. Практически всички студенти, завършили в чужбина, са се
връщали в България, за да допринесат с каквото могат за
преуспяването на Отечеството. На тези учители, финансисти,
инженери, архитекти и лекари българското общество дължи напредъка
си между двете световни войни, независимо от националните
катастрофи, световната икономическа криза и комунистическите
метежи. Но тогава е имало гражданско съзнание, имало е национални
ценности и традиции, имало е опора в Българската православна
църква. Тези неща сега звучат наивно в ушите на новата ни
емиграция.
Сред
оправданията за емиграцията е икономическото положение в България,
високата безработица и липсата на препектива. Донякъде това е
вярно. Но не мога да приема нежеланието и безволието да промениш
нещата около себе си и да предпочетеш бягстното в емиграция, т.е.
да се вградиш и да ползваш наготово придобивките на друга система,
изграждала се в продължение на векове усилия, войни, революции и
страдания.
Какво
се е случило в тази страна шестдесет години по-късно? Защо
студентите не се връщат? Та нали днес няма да ги мобилизираме в
армията за фронта. Откъде са се взели тези български граждани,
готови отчаяно да се преборят за влизане в европейските сутерени,
нежели да сторят нещо полезно за родината си, като останат да се
трудят в нея?
Въпросите са тежки и важни, отговорите – трудни и нееднозначни.
Да, виновно е безвремието и комунизма. Невинен ли е всеки, който
се е оставил да бъде повлечен от течението?
Той, емигрантът, загърбил и забравил родината и срамуващ се
от нея, ще стане европеец наготово, просто като се
се маскира с чуждия успех, като се самообяви за германец или
французин. Но това няма да е неговият успех. Това ще е неговият
европейски сутерен, както и да се нарича той - професорска
катедра, собствен автосервиз или просто собствен уличен ъгъл с
червен фенер. |