26-03-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 
Любослава Русева, "Дневник"

26 март 2003, 12:20

Лицемерният пацифизъм

 

 

Годината е 1999. От трибуната на Народното събрание Георги Първанов заявява: "Ракетите разбиха илюзиите, че някой може да ни гарантира сигурността. От кого? От Югославия, от която ще ни защитават, макар че от нея заплаха едва ли съществува. И възниква въпросът кой ще ни запази от "защитниците от НАТО"..."

В това време БСП организира мащабни протести. Свиква митинги. Раздава листовки. На "Позитано" 20 комитет от интелектуалци издигат лозунги против войната. На площад "Александър Батенберг" естрадни звезди, симпатизиращи на "Позитано", пеят пред опасани с транспаранти "Не на ударите!!!" пенсионери. В парламента социалистите отварят дума за вот на недоверие към правителството. През есента се провеждат местни избори, в резултат на което България "почервенява".

Годината е 2003. От трибуната на Народното събрание Георги Първанов заявява: "Аз не приемам тази война, защото споделям моралното разбиране, че всяка война е тежко изпитание за народите.(...) Садам Хюсеин е диктатор и би било много добре, ако той бъде отстранен, но аз се питам дали международната общност е готова да приложи сила и към "послушните диктатори."

В това време БСП организира мащабни протести под мотото "БГ коалиция за мир" и призовава гражданите да попълват талончета "Аз съм против войната". Сергей Станишев се среща с интелектуалци, които издигат лозунги "Аз казах НЕ!". По традиция ръководството на БСП насрочва митинг концерт с естрадни звезди, симпатизиращи на "Позитано", пред опасани с транспаранти "Не на ударите!!!" пенсионери.

В парламента социалистите пак отварят дума за вот на недоверие към правителството. През есента на 2003 година предстоят местни избори, за парламентарни още не се знае...

Има едно важно обстоятелство, което пречи на тази аналогия да изглежда съвършена: Георги Първанов вече не е лидер на БСП, а президент на Република България. Като такъв той има конституционни задължения, които не му позволяват да се държи като Амадеус Кръстев на каскадата "Джерман-Скакавица". Изглежда обаче, че държавният глава е твърдо решен да следва поведението на дисидент и да попечителства "съпротивата" поне "духовно".

Съществуват няколко причини, заради които пацифизмът на дуета "Първанов-БСП" изглежда особено лицемерен, преди още да е повел след себе си масите като един Данко.

Първо. Дългът на Ирак към България е натрупан заради търговия с оръжие през 70-те и 80-те години, когато управляваше Тодор Живков. По ирония на съдбата пацифистки настроената сега БСП неведнъж е получавала дарения за кампаниите си от оръжейни търговци, миналото лято протестира против унищожаването на ракетите СС 23, а на 7 септември 2001 година нейното ръководство (тогава лидер беше все още Георги Първанов) се поклони пред бронзовото копие на бившия Първи в Правец. На церемонията присъстваха Емилия Масларова (сега номинирана за кандидат-кмет на социалистите), внучката Евгения Живкова (депутат от "Коалиция за България", също номинирана за кандидат-кмет в София), тогавашният шеф на Генщаба генерал Михо Михов (и той номиниран за кандидат-кмет на БСП в столицата). Пред паметника на Живков политикът и историкът Първанов говореше за "помирение с историята", все едно че цялата компания се е телепортирала в лозето на Габровски и още не ги е имало нито онези "45 години стигат", нито така нареченият възродителен процес, нито досиетата или Харманлийския полк, изпратен през 1968 година да "освобождава" Прага.

Второ. Когато говори за "послушни диктатори", Първанов очевидно има предвид най-вече някои "васали" на САЩ, както би се изразил (а после отрекъл да го е казал) неговият външнополитически съветник Георги Димитров. Редно е обаче да се напомни, че по света вирее и друга порода "послушни диктатори". Президентът на Беларус например със сигурност не е адепт на демокрацията, но това обстоятелство изобщо не попречи на българския му колега да получи наградата "За принос в единството на православните народи", която предната година беше връчена именно на Лукашенко. Явно Първанов е доста по-благосклонен към послушните на други велики сили с "принос в единството на православните народи" и "за укрепването на приятелството с народите на Русия и ОНД". Което до голяма степен обяснява и онова, което са имали предвид българският и руският президенти, когато от връх Шипка се обявиха за "независима Европа". Апропо, има още един вид овластени хора, които са само послушни и без да са диктатори. Да припомняме ли тогава на Първанов как до идването на Путин в София самият той грижливо криеше позицията си по иракската криза и не се възползва от възможността да я изложи публично, дори когато на 7 февруари Народното събрание гласува декларацията си по искането на САЩ? Да питаме ли и за това защо при посещението на Путин е бил подписан меморандум за създаването на смесено руско-българско дружество за ремонта на съветските изтребители МиГ-29, а чак онзи ден чухме за това? И още нещо: пацифистът Първанов какво мисли например за казуса "Чечения"?

Трето. Досега нито Първанов, нито БСП, нито гравитиращите около тях интелектуалци са изложили силен аргумент против войната, като изключим лозунгаджийството и празните приказки, че бомбите са лошо нещо и убиват хора, но въпреки това претендират не да се присъединят, не да подкрепят, а да оглавят антивоенните протести. Тези пацифисти не са предложили и една смислена идея за бъдещето на Ирак, региона и света, камо ли визия, която да грабне сърцата и да завладее умовете. Точно обратното, зад фразите "международна общност", "невинни жертви" и "права на човека" се правят сериозни опити да бъдат връчени индулгенции на Саддам:

"Спомням си как пред Си Ен Ен показаха някакъв продавач на добичета, който каза, че Садам не е част от цивилизования свят. Кое е цивилизован свят? Ако погледнем в историчеси план, Ирак е сто пъти по-цивилизован от САЩ", казва професор Андрей Пантев, депутат от "Коалиция за България" и член на Съвета за духовно развитие при президента пред вестник "Дума".

"Това не е режимът на Садам, а режимът на БААС, който някога национализира петрола", разказва посланикът в Багдад от 1975 до 1978 година Спас Господов пред вестник "Дума". "Когато отидох в Ирак, вече беше проведена последната аграрна реформа, дала земята на тези, които я обработват. Бяха ликвидирани привилегиите на по-едрите собственици и бяха създадени над 1500 кооперации. Спомням си за един земевладелец, който е притежавал над един милион декара земя, колкото е обработваемата площ на целия Пазарджишки окръг. Иракският народ получи безплатно образование и здравеопазване и ред други привилегии", слага пласт след пласт върху пасторалната картинка бившият дипломат.

Но, хайде, на Господов може да му бъде простено - през 70-те, когато Садам Хюсеин е бил в прекрасни отношения с нашия Първи и в знак на това е получил орден "Стара планина" - ? степен, посланикът сигурно си е прекарвал добре в багдадската мисия и със задоволство е наблюдавал национализацията и колективизацията. Но да си професор по история със заслужена репутация и едновременно с това да внушаваш, че Садам е продукт на древна Месопотамия, поради което тексасецът с хайванчетата не може да му се намаже и на малкия пръст, е доста лековато. Кое е признак на цивилизация? Всяка година безследно да изчезват 16 хиляди души, а в периода 1983-1988 година да са убити повече от 30 000? Да смениш имената на кюрдите, както българската държава смени имената на турците? Да прогониш четири милиона интелектуалци, както онзи ден написа иракският журналист Мохамед Халаф? Да използваш химическо оръжие срещу  градове? Или да нападнеш и окупираш съседна страна?

Историята на поречията на Тигър и Ефрат е едно, а режимът на един диктатор - нещо коренно различно. В края на краищата и ние си имахме Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Тодор Живков не заради траките и Мадарския конник. Президентът Първанов знае това, най-малкото защото през 1981 година е постъпил на работа в Института по история на БКП...

Проблемът, че държавният глава на България още не се е еманципирал от бившата си партия, нито тя от него, и че евроатлантическата еволюция вляво се оказа мимикрия, не е само проблем на БСП и на "Дондуков" 2. Колкото и хора да не споделят начина, по който САЩ внасят демокрация в Ирак, ценностният избор на България е ясен и всякакви опити за преориентация под прикритието на псевдопацифизма са изключително вредни. Дори и да става дума просто за трупане на проценти към личния и партийния рейтинг или за вътрешнополитически цели като предизвикване на предсрочни избори чрез уличен натиск.

Какво ли всъщност щеше да стане, ако станишево-първановите гълъбчета реално определяха външната политика на държавата? Не е за мислене.

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо