26-03-2003

От известно време насам светът живее под знака на войната – нездраво втренчен в телевизора. За кратко или дълго ще законодателствува Марс. Венера преотстъпват на французите, сервирана с шампанско и скариди. Изглежда, лош астрологичен фон, несъвместимост на планетите.

Никой не може да обясни с разсъдъчни средства в какво се състои разумността на човешкия род, наблюдаван в акция на вдъхновено взаимно изтребление. В стихията на военния сблъсък убийството придобива нормативен характер и се преживява като дълг. Предприема се спешна преоценка на ценностите. Хората се насъскват един срещу друг, всатаняват се тактически - за взаимна военна употреба. Човек за човека е свещена вещ, но не и на война. На война е демонична. Това занимание е изумителна комбинация на крайна разсъдъчност с откровено безумие, то е парадокс на планираната лудост. Феномен на озверяла математика.

Войната е синоним на злото, но при определени обстоятелства е по-добрият избор. В това е бедата. Моралните императиви, валидни за частния свят, са много условно приложими към манталитета на държавата - това е "най-хладнокръвното от всички чудовища", по израза на Фридрих Ницше. Държавата предписва трагични задължения на своите лидери, общата сигурност се заплаща от тях със страшна вина. Лидерството не е суетна позиция, а фатум. Идеята,че Буш воюва, защото обича миризмата на кръв и петрол, е напълно бездарна. Няма как да опростим темата за морално удобство, тя принадлежи без остатък на трагичния жанр. Войната рядко е сблъсък на доброто със злото - много по-често - на доброто с доброто или на злото със злото. Във войната се участва само виновно, няма невинни в кръга на замесените. Но горко на бягащите от тази повинност. На война отиват не само за да убиват, но и за да умрат. Войната е неизбежност, защото сме в тримерното пространство - в този свят, а не в другия. Не на войната, не на войната нищо не значи. Всички сме за това лесно улично "не". Всеки хепънинг на съвестта е приятно прекарване, особено ако дойдат момичета. А с Хюсеин какво да се прави? Избил е неколкостотин хиляди пущуни, разстрелял е част от семейството си - някои собственоръчно, в кабинетни условия, камерно, интимно. Сменен ли е килимът, по който е стъпвал, или са го прали с веро съпругите на неговите двойници от републиканската гвардия? Да изчакаме още, ще каже къде са отровите.

ООН разви индустрия за производство на "плашещи" резолюции и отдавна принадлежи на комедията, това е институция на ритуализираното безсилие. Жак Ширак и Йошка Фишер ли ще отбраняват Америка от психотичната ненавист на терора? Каква им е на тях Хекуба? Единият е заложник на имигранти от Магреба, другият на преселници от комунизма. Приятно прекарване.

Америка беше атакувана на 11 септември за перверзна радост на три четвърти от "миролюбивото човечество" и нямаше около Айфеловата кула и Бранденбургската врата струпване на разкъсани съвести. Някой знае ли какво е обяснението на този масов каприз? Ще изповяда ли световното ляво без затаяване на чувства същинското си отношение по тази тема? Да не би пък на "бедните" да е простено да си изтървават нервите периодично?

Пацифисткият интернационал отказва да приеме трагичната неизбежност на войната, на него му се струва, че всичко се урежда по сантиментален път.
Достатъчно е да снабдят Садам с по-дълъг срок за покаяние и повече
инспектори на място, за да се смекчи сърцето му до степен на разоръжаване.
Междувременно светът да се моли непрестанно за превръщане на химичните
отрови в петрол и на бактериите в пеперуди. И да повтаря "долу Кондолиза
Райс".

Пацифизмът е светло суеверие. Той разчита на "дружбата между народите", на
сплотените човешки количества, в природата му има нещо първомайско.
Обикновените хора са за мир, обичат тримата тенори и планират отдалече
лятната ваканция. Любителите на войната са престъпни изключения, изроди,
тайно влюбени във внучката на Мусолини. Те са собственици на транснационални монополи, играят голф и отказват да подпишат Протокола от Киото. По тяхна вина има дупка в небето, няма социална сигурност и не може да се диша. Истинският пацифист обича природата, бездомните кучета и вегетарианската кухня. Той е по правило зелен, със сигурност ляв, вероятно постмодерен и задължително - битов хедонист. Make love, тъй да се каже, not war. Няма смисъл, има преживяване. Светът е поп мелодия, нещо задружно и женствено, болката е самонатрапена - в нея няма неизбежност.

От мислите на това умонастроение отпада трагизмът на живота, то отказва да
приеме, че злото е зло без остатък и че трябва да бъде атакувано, за да не
превземе живота. И с Хитлер флиртуваха по дипломатически път, докато не мина
през Полша. Ето идея за проклятие: да те защитава пацифист, ако си в смъртна
опасност и ти трябва човек. Да видим какво ще излезе. Ще излезе същото,
разбира се, друго няма да излезе. За тази човешка порода злото е грешка на
международното възпитание, лоша социална политика и неравенство на половете.

Русоисти, заченати на фестивал в Уудсток. Ако не са братовчеди на Карлос
Чакала, разбира се...

Към хроничната безпътица на българския свят се прибавя и ефект на глобална
историческа несигурност, на изпитание без име. Не е ясно какво следва, какво
ще се случи, какво ще понесем. Светът, по всичко личи, се пренарежда, но не
знае как и даже по каква причина. Старите удържащи реда съотношения и
мироопазващи митове изглеждат малко или повече изчерпани. Светът се
плурализира радикално, разумът и добродетелта нямат привилегировано място.
Папи - във всяка световна махала. Проблематизиран свят и във висша степен
несигурен. Студената война се преживява носталгично като "свят от вчера" -
много по-надежден от този с припламващо безумие на фрустрирани частни лица и организиран терор на "Ал Каида".

Устойчивите коалиции са вътрешно разколебани, всеки съюз е много условен.
Нашите евроатлантически драми имаха в началото патетичен, после тревожен, а
напоследък и комичен привкус. Североатлантическата "гаранция за сигурност"
предизвиква в мнозина повече страх, отколкото сигурност, хората подозират
нова, по-голяма уязвимост. Правителствените изявления за отсъствие на
"непосредствена опасност" за българските граждани са вероятно верни, но кой
знае защо се произнасят някак заклинателно, с "подкупваща искреност" и
поглед, бягащ встрани. Истината е, че България на свой ред поглъща бавно и
неохотно неизбежната доза война, става страна в силовото поле на конфликт с
"голямо бъдеще" и много неизвестни.

Очевидната неизбежност да вземем страна изтерза нашите политици, накара ги
да се разбягват малодушно - с някои храбри и отговорни изключения.
Главнокомандващият на Българската армия на свой ред мълча в предвоенната
фаза "като комунист на разпит", държа се свенливо и "благоразумно", в
собствен селски стил.

Изглеждаше раздвоен между Бокова и себе си или между себе си и още нещо, но
никой не знае какво или кой. Очакваше се повече лидерски стил от българския
президент със "социална чувствителност" - във всички случаи повече от късата
му мъжка въздишка по повод смъртта на "големия предприемач" Илия Павлов.
Забелязва се в президентския му почерк склонност към прехвърляне на
отговорностите, слабохарактерна и подловата воля за измъкване. Това ще
трябва да се помни. Първо изчака Тафров да свърши неизбежното във Вашингтон
и едва тогава се яви в Народното събрание хуманитарно нажален и дълбоко
угрижен за целостта на международните институции и правовия ред изобщо.
Бламира националната позиция заради членството на лявата партия в
социалистическия интернационал, то се знае - в пълно съзвучие със
съответното електорално чувство. Накъде без него. Дали пък не става дума за
бездарното в модус на хитро? За интронизиран Андрешко?

Министър-председателят е трайно настанен отвъд доброто и злото, за него -
или възхитено, или нищо, той е прецедент на постсловесната култура. Няма да
се разбере какво мисли, ако е верен слухът, че го прави. Членоразделният
език е мъртъв навик в републиканските условия, би казал царят, ако можеше.
Добре е изреченията да завършват с отричане на собственото начало, защото
монархическата съвест е самотна и не разговаря с никого. Пред кого да се
отчита царствената съвест? Дали пред "Дойче банк"? Диалогът е равенство на
гласовете, между трансцеденталното и емпиричното съществува пропаст.
Говоренето на този загадъчен човек е отвъден словоред, глосолалия без
преводач - ако не броим тълкувателя на неговите мисли, авгурът на царската
администрация Димитър Цонев. Какво царят ни е имал намерение да каже, ще
може да се разтълкува само по черен дроб на птица. Да имат добрината
менадите на негово величество да изпаднат в транс по време на някоя от
парламентарните почивки. Мене, текел, упарсин...

Междувременно застреляха Илия Павлов, "ужасното дете" на българския
капитализъм - vir nobilis (благороден мъж), с мека душа и склонност към
безпричинни умиления (В. Рашидов). Осиротя откъм светъл пример и кеш една
хубава част от нашата посткомунистическа аристокрация - по опелото му ще ги
познаете и напоследък по пацифистката им съвест. Престъпници на опашка за
мир - Господи, каква гледка! Изкористването на човешкия потрес от бездарието
и ужаса на всяка война е специалитет на негодниците, това е известно. Още от
1917. Първо "за мир и за хляб" - после 60 милиона окончателно умиротворени
с осмислена отляво смърт.

Такава може. Само такава.