01-04-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

1 април 2003, 18:30

Проф. Андреас Вегнер:

Не можем да смятаме Садам Хюсеин за рационален човек

 

 

Интервю на проф. Андреас Венгер, директор на Центъра за проучвания по безопасността към Швейцарския федерален технологически институт в Цюрих, за репортера на ISN Андрю Тейт

Въпрос: Садам Хюсеин като че ли е използвал своите оръжия за масово унищожение само срещу врагове без възможност да отвърнат на удара. Той сякаш беше разубеден да ги използва по време на войната в Залива. Тогава защо администрацията на Буш вижда ескалираща заплаха, особено като се имат предвид думите на Кондолийза Райс през февруари 2000, че ако Садам имаше оръжия за масово унищожение, нямаше да може да ги използва поради заплахата от ответен удар?

Отговор: Вярвам, че американците добре се справиха с това. Щатите наистина не се притесняват особено, че ако Хюсеин има оръжия за масово унищожение, би ги използвал срещу САЩ или Западна Европа. Те обаче са разтревожени, че ако притежава такива оръжия, той може да придобие хегемония в региона. Това би му позволило да преследва политическите си цели с конвенционални военни средства. Щатите се страхуват, че така политическото му влияние в региона ще нарасне. Втората причина е, че ако Садам има оръжия за масово унищожение, с ескалацията на конфликта му със САЩ (които се противопоставят на регионалната му политика), расте и вероятността той да предаде оръжията на недържавни действащи лица и терористични мрежи, подобни на Ал Кайда. Тогава Щатите могат да се сблъскат с недържавни действащи лица в комбинация с “вражеска” държава. Това са двете най-често посочвани причини във Вашингтон.

Колко е вероятно Ирак да поддържат Ал Кайда? Доколко можем да вярваме на досегашните опити на САЩ да ги свържат, като се има предвид, че поведението на Хюсеин дотук е рационално? Исторически погледнато, той не е употребявал оръжия за масово унищожение поради нерационални причини. Как може да се провокира Садам дотолкова, че да поеме риска да предаде оръжията си на не-държавно действащо лице, над което после няма да има никакъв контрол?

Не е извън кръга на възможното да са съществували контакти между Ал Кайда и иракски длъжностни лица. Вярно е, че не е открита почти никаква информация за това; доколкото знам, единствените загатвания идват само от разузнавателни източници, и то предимно от Лондон, а не от Вашингтон. Не са представени доказателства, че експертизата е открила дори елементи от военни технологии. Обаче смятам за силно вероятно да съществуват връзки между фундаменталистки ислямски терористични групировки и отделни иракски длъжностни лица. Относно втората част от въпроса ви, не съм напълно сигурен, ча Хюсеин досега е използвал оръжията си само поради рационални причини. Срещу по-слаби противници – да, но спомнете си нерационалното му поведение по време на войната в Залива, когато той взривяваше нефтени кладенци и разрушаваше инфраструктурата. Това е един от елементите на несигурност във всеки реалистичен военен сценарий, свързан с Ирак:

Доколко далеч е готов да отиде Хюсеин в разрушаването на гражданската инфраструктура, за да попречи на американската окупация на страната?

Боевете на градска територия и разрушението на инфраструктура са методи за усложняване на чуждестранната окупация и контрол. Също така има известна несигурност за това дали в случай на американски военни действия срещу Ирак Хюсеин не би използвал химически или други оръжия за масово унищожение; срещу американски войници вътре в страната, срещу Израел, или срещу бази в Кувейт. Не съм сигурен, че можем да смятаме Хюсеин за рационален човек и да се надяваме, че той няма да използва част от оръжията си за масово унищожение срещу американски войници или техните регионални съюзници, ако открие, че дулото е опряло до главата.

Въпросът е дали може да се разчита на сдържаността? В случай на инвазия, когато се изправи пред непосредствено унищожение, Садам няма да има повече изгода от това да се въздържа, така че рискът се повишава многократно. Мисля, че имаше едно проучване на ЦРУ, в което Джордж Тенет каза, че Хюсеин едва ли ще използва оръжията си за масово унищожение, освен ако не бъде притиснат в ъгъла. И така, вие смятате ли, че можем да разчитаме на сдържаността на Садам, или всъщност ако той притежава подобни оръжия, рискът е по-голям отколкото в случаите със страни като Пакистан, Индия или Израел?

Много е трудно да се съпоставят тези случаи извън регионалния си контекст. Садам наистина е специален случай, който може да се обясни само в историческа перспектива. Той първо демонстрира агресия и амбиции за хегемония над Иран в първата война в Залива, а след това – и към Кувейт във втората, след което десет години не се съобразяваше с резолюциите на ООН. Това е една уникална биография, която подронва авторитета на ООН и на способността на тази организация да прилага своя режим за контрол над въоръжаването. САЩ поддържат мнението, че начинът, по който третираме Ирак, ще определи или пряко ще повлияе по-нататъшното развитие на въпроса със Северна Корея. Докато Садам демонстрира, че може да пренебрегва ООН и че международната общност не е способна да му отвърне, това ще служи като пример за Северна Корея. Корейците ще видят, че пазаренето си струва и ще се опитат да сключат сделка при възможно най-добрите условия.

Конфронтацията с Ирак е подготвена от САЩ като част от техния отговор на заплахата с тероризъм. Какъв ефект според вас имаше 11 септември 2001 върху външната политика на администрацията на Буш – дали само засили нещата в същата посока или пренесе фокуса върху нещо съвсем различно?

Ефектът на 11 септември 2001 върху външната политика и политиката по сигурността на САЩ не трябва да се подценява. Атаките създадоха ново усещане за уязвимост в Щатите. Сега се признава, че САЩ са заплашени не само от регионални сили като Русия и Китай, т.е. от свои конкуренти, а предимно от не-държавни действащи лица и терористични групировки, работещи под прикритието на разпръсната мрежа. От 11 септември 2001 насам фокусът наистина се пренесе върху радикалните мюсюлмански отцепнически групировки, които стратегически използват тероризма, за да предизвикат единствената останала свръх-сила. Това е нова ситуация на заплаха, която поставя под въпрос както инструментите и средствата на политиката по сигурността, изготвени след Втората световна и Студената война, така и ролята на ООН. Ситуацията повдига сложни въпроси от международното право – например, какво е терорист? Как да задържаме терористите? Има ли право на самозащита от недържавни групировки? Каква е целта на междудържавните съюзи като реакция на този вид не-държавна заплаха? САЩ се опитаха да отговорят на тази ситуация, а 11 септември 2001 беше знак, че живеем във време на преходи. Човек например може да запита дали режимът по контрол над въоръжаването от Студената война все още действа. Също така вече няма сериозни дискусии за сблъсъка в двустранните американско-руски отношения. Вместо това се говори за ново партньорство между двете сили в борбата срещу тероризма. Това развитие, заедно с преустройството на външната политика и политиката по сигурността на САЩ, са доказателства за едно по-голямо течение. Съществува широко разпространено усещане, че структурите на международната политика са принудени да се съобразяват с нови факти и че установените режими и институции вече не могат ефикасно да се грижат за световната сигурност. Смятам, че спорът за едностранчивостта срещу многостранчивостта е преувеличен. Беше изненадващо, когато след 11 септември 2001 Щатите положиха усилия да свикат международна коалиция в първата фаза на операцията в Афганистан. По въпроса с Ирак длъжностните лица, които призоваваха Буш да следва курс, имащ подкрепата на ООН, бяха повече от другите, като например министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд, който твърдеше, че инспекциите на ООН няма да свършат работа. Голямата дилема в оформянето на бъдещето на Ирак, както изтъкна Пауъл, е, че многостранчивостта не трябва да бъде претекст за бездействие.

От рухването на Съветския съюз насам, военното превъзходство на САЩ е ненадминато. Понякога изглежда сякаш американските държавници разбират понятието “тероризъм” като сериозна заплаха за това свое превъзходство. До каква степен е това въпрос на възприемане – отговор на рухването на врага от Студената война и нужда нещо друго да заеме мястото му – и до каква степен е реална заплаха за силата на САЩ? Говорим за сигурност, но въпросът всъщност повече се отнася до американското военното превъзходство в света; тези две отделни неща сякаш се сливат в едно цяло в реториката на администрацията на Буш.

Тероризмът като такъв не е нова заплаха. И все пак, днес има два нови елемента. Първият е наличието на технологиите и достъпа до оръжия за масово унищожение. Американците не се страхуват от терористични атаки, подобни на онези от времето на политическия тероризъм през 70-те години, но се притесняват, че глобализираната икономика може да осигури на терористичните групировки достъп до оръжия за масово унищожение. Това е реална възможност. В Афганистан са открити определени документи, които показват, че терористични мрежи подобни на Ал Кайда поне са помисляли да се сдобият с химически оръжия. Вторият елемент е, че американското превъзходство става все по-забележимо в международните отношения от Студената война насам, от военна, икономическа и културна гледна точка. Например, действащите лица в региона на Персийския залив научиха от войната в Кувейт, че САЩ повече не могат да бъдат предизвиквани с конвенционални военни средства. Подобни действащи лица след това биха прибягнали до терористични стратегии, за да постигнат политическите си цели в опозиция на тази превъзхождаща ги сила. Смятам, че тук можем да направим връзка със схващанията на фундаменталистките ислямски групировки, които имат напълно различен светоглед и напълно различни представи за регионалния порядък в Арабския свят. Там определено има много враждебност към САЩ, която – заедно с отскорошното наличие на оръжия за масово унищожение – е довела до нова заплаха.

Но това наистина ли е заплаха за американското господство в света? По-голяма опасност – да, разбира се, но чак заплаха?

11 септември доказа, че може да има пряка заплаха за родната земя на американците.

Имаше сравнения между Пърл Харбър и 11 септември 2001, които според мен са неправилни. От едната страна има група изолирани терористи; от другата – индустриализирана военна държава.

Въпросът е: доколко изолирани са терористите?

Какво мислите за сравнението между Япония от 40-те и Ал Кайда?

Това сравнение е недопустимо от всяка гледна точка. Просто не може да се сравняват тези две неща. Няма смисъл да се сравнява 11 септември 2001 с Пърл Харбър. Както видяхме през последните две години, тероризмът е заплаха, надвиснала не само над американското общество, а също така и над европейското, австралийското, (спомнете си атаките в Бали)... Очевидно е, че все по-голям брой политически групировки днес са готови да използват терористични тактики, за да привлекат внимание към себе си или към целите си.

Това предизвикателство ли е към американската сила? Тероризмът намалява ли броя на опциите пред правителството на САЩ? Има очевидни доказателства, че те всъщност са се увеличили, както във външната, така и в политиката по вътрешната сигурност. Тероризмът всъщност увеличава силата на САЩ. Единствените правдоподобни сценарии, в които американското военно господство е под заплаха, са ако терористите избият милиони и милиони хора чрез оръжия за масово унищожение.

Това мнение възприема ефекта от терористичните атаки само от гледна точка на военната сигурност. Обаче една несигурна ситуация, при която терористичните атаки се очакват навсякъде и по всяко време, би имала критично въздействие върху брутния икономическия растеж. Като имаме предвид съдбата на бащата на настоящия президент след спечелването на войната в Кувейт, можем да отсъдим, че военният фактор ще бъде решаващ при определянето на шансовете на Джордж Буш за преизбиране. Тези избирателни терористични актове, ако продължат, ще имат сериозни последици върху възстановяването на глобалната икономика, както и на американската. Този фактор може да подпечати политическата съдба на президента и е по-важен от общия брой жертви на терористични атаки или жертвите при евентуална война в Ирак. Когато дойдат следващите президентски избори, те ще бъдат решени от икономическия ефект на тероризма или мерките, взети за неговото предотвратяване. Дори тук, в Швейцария, сме забелязали, че нямаше непосредствени отрицателни ефекти върху икономиката през първите няколко месеца след 11 септември 2001, но съществува несигурност, що се отнася до средносрочните и дългосрочните икономически прогнози. Като икономическа сила, Щатите са крайно уязвими от терористични актове. Парадоксът е, че макар и САЩ да имат ненадмината сила във военен аспект, те са силно уязвими икономически, дори и от дребни терористични атаки. Ефектът на подобни атаки върху икономиката на някоя латиноамериканска държава или на някоя неглобализирана държава в Африка, например, би бил много по-малък, отколкото върху икономиката на САЩ, която е двигател на глобализацията.

Как смятате, че ще протече войната? Мнозина сочат климата като главната пречка.

Това не е важно. Много се говори за климата; обаче вие го забравете. Американците ще се бият и през лятото – те имат необходимата екипировка. Сред публиката има погрешно схващане, че времевото разписание зависи от ограниченията на военното разполагане и климата. Обаче времевият натиск се дължи на все по-сериозните ефекти на този период на несигурност върху американската икономика. За Вашингтон това е решаващия фактор. Войната ще свърши щом Хюсеин бъде заловен. Той пък, от своя страна, ще направи всичко по силите си, за да забави решението за военни действия. Ще печели време и, вместо да остави армията си да даде отпор, ще изтегли войниците си към градовете, за да води бой в градски условия.

Като се има предвид огромното предимство, което САЩ имат във военен и разузнавателен аспект, на практика няма реалистичен сценарий, в който една инвазия да не успее.

Съгласен съм. Обаче цената на една инвазия е по-трудна за определяне. Има множество фактори, които могат да доведат до ескалация – разпростиране на кризата до израелско-палестинския конфликт, употреба на оръжия за масово унищожение, големи жертви сред цивилното население – тези рискови фактори не могат да бъдат предвидени и САЩ го знаят. А с каква програма ще си имаме работа след войната? Крайно наивно е да се приема, че преход към демократична пазарна икономика в Ирак може да започне за кратък период, например година-две. Приходите от нефта ще бъдат добра основа за финансиране на усилията за изграждане на пазарна икономика. Обаче размерът и множеството нива на властовия апарат на Садам показват, че не става въпрос само за някакъв ограничен елит, който лесно да бъде свален. Този апарат е разпространен из цялото иракско общество

Според моето виждане, една главна спънка по пътя на демокрацията в Ирак е фактът, че съществува шиитско мнозинство. Най-лошият възможен сценарий за САЩ ще бъде в Ирак да има шиитско правителство, както в Иран. Това също е проблем в далечна перспектива.

Това е важен момент. Наистина има някои крайно сериозни структурни проблеми, общи за всички арабски държави в региона. Трябва да имаме предвид, че в случая е заложено на карта не само бъдещето на Ирак, но и развитието на региона. Близкият изток изпитва страхотен демографски натиск – в рамките на няколко години прирастът на населението ще се увеличи многократно, а през последното десетилетие е бил минимален, въпреки големите петролни ресурси. Регионът търпи лоши последствия от авторитарни режими и провалени държави, където няма функциониращи политически институции. Всички тези фактори допринасят за общото впечатление, че независимо дали има война в Ирак или не, през следващото десетилетие ще бъдем свидетели на растяща стабилност. Няма модел на развитие, сравним с този на азиатско-тихоокеанските “глобализаторски” страни, които са успели да пробият на световните пазари. От друга страна, ходът на събитията в този богат на петрол регион ще има много по-голям ефект върху европейските и азиатските пазари, отколкото върху развитието в Африка, “забравения континент”.

Съществува голяма доза обществен цинизъм относно мотивите на Буш, особено откакто Джак Строу каза, че енергийната сигурност е от голяма важност. Връщайки се към думите ви от преди малко: независимо дали това е част от плановете им или не, то определено ще даде на САЩ голямо предимство в конкуренцията с Европа и особено с Япония, Китай и Индия. Според вас как ще реагират те?

Това как дава на САЩ предимство в конкуренцията? Имате предвид като по-голям достъп до нефтените полета?

Ако американските военни постигнат сигурност в региона – в нашия случай, в Ирак и в региона – и ако са единствените, които могат да го направят, това определено ще им даде предимство, нали?

Това е доводът за петрола, на който според мен се вярва прекалено много, особено в европейските дискусии по въпроса. Вярно, петролът фигурира в процеса по взимане на решения от администрацията на Буш, но изглежда не е от най-голяма важност. Разбира се, в зависимост от това как протече една евентуална война и какви са последиците й, САЩ ще се окажат на удобна позиция да се подсигурят, че техните интереси, или по-точно икономическите интереси на различни американски лобистки групировки ще бъдат разгледани приоритетно. От друга страна, ако САЩ контролират политическия процес в Багдад, светът ще наблюдава много внимателно, когато се стигне до преразпределянето на правата за добив на петрол. Ще бъде много глупаво от страна на Вашингтон едностранно да покровителства само американски фирми – отрицателният ефект върху регионалната стабилност ще бъде огромен. Съществуват много рискове, но САЩ имат достатъчно причини да не експлоатират ситуацията за спечелване на своя собствена изгода.

Превод: Павел Константинов

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо