02-04-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Мохамед Халаф,

иракски журналист

2 април 2003, 13:20

Смешен плач

 

В Египет правителство и опозиция се надпреварват да организират демонстрации срещу западната намеса в Ирак. Същото се случва в Йемен и Палестина. Огромни шествия издигат портрета на Садам Хюсейн и възхваляват диктатора. Подобни демонстрации се организират и в другите ислямски държави. В моите очи тези прояви олицетворяват всичко онова, от което страда моята арабска нация: невежеството, егоизма, склонността към диктатура, пренебрегването на човешките права, опортюнизмът на интелектуалците и безотговорността на официалните лица. Защото иракският режим причини смъртта на един милион невинни жертви. Защото той не се посвени да използва смъртоносен газ срещу собствения си народ и народите на съседната мюсюлманска нация на Иран, след като не посмя да атакува с него Израел и САЩ. Защото този режим прогони четири милиона иракски интелектуалци – лекари, учени и инженери – и по такъв начин ги принуди да работят за “неверниците” от Запада, лишавайки собствения си народ от техния принос. Защото разедини арабския свят и причини с агресията си срещу Кувейт последвалото прогонване на хиляди палестинци от тази страна. Защото палачите на режима използваха най-зверските форми на насилие срещу сънародниците ми, обезобразявайки и изнасилвайки жертвите си. Защото превърна един достоен народ в парий, уповаващ се на чуждата милостиня. Защото принуди иракските жени да се продават за залък хляб…

Въпреки всичко това арабските държави продължават да мълчат за зверствата и да приемат законността на режима в Багдад, народите им продължават да ръкопляскат на Садам, а поетите – да възхваляват името му. Когато разговарям с такива сънародници, обикновено се съгласяват, че Садам Хюсейн е гнусен диктатор. В същото време обаче, не желаят Западът да напада Ирак. Вярно е, че никой от нас не би желал това да стане, ако с подобна задача биха се заели самите араби. Защо арабите не му кажат ясно: “Върви си!”. И защо в случай, че откаже, не го заплашат с изключване от Арабската лига и не подкрепят усилията на Запада? Обединените арабски емирства проявиха смелост и мъдрост, настоявайки за оттеглянето на Садам, но бяха подкрепени от малцина. Сега се мобилизират чуждестранни сили, които са готови да жертват синовете си, за да сложат край на диктатурата. Но срещат единствено враждебността на арабските страни.

Обикновено аргументите, с които се оправдава подобна позиция е, че Западът преследва свои интереси в Залива. Какви са те? Отговорът е – нефтът. Но аз питам – а какво ще правят с нефта самите иракчани? И с какво американските и британските компании са по-лоши от френските и руските, които сега изнасят иракския петрол? Опасяват се и че Америка иска да промени Близкия изток. Но какво самите ние бихме искали да спасим от подобна промяна? Полуфашисткият терор? Жестоките диктаторски режими? Абсолютната власт? Невежеството и суеверията? Потъпкването на свободната мисъл? Потисничеството на жената? Нарушаването на правата на човека? Фалшифицираните избори? Измислените парламенти? Рушветите, разложението и клептокрацията? Какво от всичко това заслужава да бъде съхранено?

Най-силният аргумент срещу Америка е: не искаме новите кръстоносци-неверници да завладеят мюсюлманския свят. С други думи, съгласни сме диктаторът и неговите палачи да продължат да изтезават своите жертви, да  потискат правоверните, да ограбват мюсюлманите, да избиват децата, да насилват жените, да режат езиците и ушите на непокорните. На мнозина тази цена не им се струва прекалено висока, когато става дума да не бъде допусната намеса на неверниците от Вашингтон и Бирмингам. Това означава да продължава ограбването на иракчаните, с чиито средства Садам продължава да издига разкошни палати и да купува за себе си и за своя антураж артистки и проститутки. Всичко това е разрешено, но не дай си боже американците да използват иракски средства за да възстановят страната и да развият нейната наука и техника.

Най-абсурдното е, че онези, които издигат портрета на Садам и възхваляват неговата политика в името на защитата на Ирак, са глухи за гласа на самите иракчани. Единственото, което им остава, е да се уповават на своя бог за опрощението на греховете към собствената им нация

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо