|
Нека е ясно:
Ирак няма да стане втори Виетнам.
Постоянно получавам
мрачни имейли от ветерани от виетнамската война, които правят това
сравнение, но то е погрешно. Да, след няколкото дни шеметен
напредък на коалицията може би предстоят кървави улични сражения в
Багдад. Но САЩ лесно ще спечелят войната —
експедитивно
по
историческите стандарти (спомнете си, че само преди четири години
на президента Клинтън му трябваха 78 дни въздушни бомбардировки,
за да сломи съпротивата на сърбите и да освободи Косово).
Все пак, ако не
е като във Виетнам, няма да е и като кампанията в Афганистан,
където бяхме приветствани като освободители. Бях там по време на
войната и разликата е ясна. Афганците бяха замаяни и ликуваха,
докато иракчани сега са обикновено намусени и недоверчиви — и
жадни.
И това е най-голeмият
ни дългосрочен проблем. При всички приказки за недостига на
танкови дивизии, че снабдителните ни линии били разтегнати или че
морските ни пехотинци се хранели по веднъж на ден, това са
тактически въпроси, които ще бъдат забравени след 6 месеца.
Основното и стратегическо предизвикателство е, че засега много
обикновени иракчани гледат на нас, доколкото мога да съдя,
по-скоро като на завоеватели, отколкото като на освободители.
Вицепрезидентът
Дик Чейни каза на пресконференция на 16 март, че "в същност ние ще
бъдем приветствани като освободители." Заместник министърът на
отбраната Пол Улфовиц каза за иракчаните в реч
пред “Ветерани от войните в чужбина” на 11 март: "Както френския
народ през 40-те години, те ни гледат с надежда като освободители.
Те знаят, че Америка няма да дойде като завоевател."
Още е твърде
рано да знаем със сигурност какво мислят иракчаните и засега
сигналите са смесени от ликуването в Наджаф до гнева на много
други места. Днес Ирак е почти толкова разнородно, племенно и
поляризирано общество, както САЩ (на популярна в Калифорния
лепенка за коли пише: "Да започнем смяната на режима от нас").
Като цяло, повечето иракчани изглеждат мнителни и раздвоени, което
се вижда от разговора, който имах край Сафуан с един селянин шиит
на възраст към 40-те.
"С парите всичко
беше наред при Садам" - каза той. - "Със свободата не беше
толкова добре. Като народ бяхме добре преди инвазията. Но войната
разбива живота ни. Носи разрушение."
"Мислите ли, че
след войната ще има подобрение?" - попитах.
Той поклати с
рамене: "Един господ знае."
"Тогава как
мислите – Садам добър или лош президент е?"
"Садам е добър
президент..." Дълга пауза. "Е, може и да не е добър.
Горе-долу."
Страхът от Садам
обяснява донякъде сдържаността (половината от иракчаните, които
попитах, казаха, че Садам ще спечели войната), но може да се види
също и надигащ се национализъм при хората, които твърдят, че ще се
борят с американската окупация, както палестинците - с
израелската. Рискът не
e
в
шанса Америка да загуби войната, а в това, че е възможно никога да
не бъде установен траен мир. Завладеният от коалицията юг, особено
след залез, вече е Хобсов свят на разбойничество и анархия. Един
арабски експерт враждебно ми подхвърли, че Ирак може да стане
"втори Ливан."
Но въпреки че
много иракчани сега са подозрителни, има надежда да ги спечелим.
Спомнете си Япония и Германия през 1945, където първоначално
отношението към американците беше яростно. Един от най-добрите ми
японски приятели е роден през 1945 и баща му писал от фронта на
майка му да убие бебето, ако американските
зверове
стъпят в Япония. Що се отнася до Германия, първият значителен
немски град, завзет от американците, беше Aaхен и там
американските войски първоначално не могли да намерят нито един
германец да симпатизира на съюзниците.
Чувствителността
и дипломатичността успяха да обърнат общественото мнение в Япония
и Германия и е обнадеждаващо, че коалицията показва такава
чувствителност в похода си към Багдад и търпеливост в обсадата на
Басра, която би могла да бъде пример и за обсадата на Багдад. Но
на това правителство войната му се удава по-добре от дипломацията.
Поне така избиза от очевидното намерение на Пентагона да сложи
начело на Ирак Ахмад Чалаби, чиято подкрепа трябва да се търси
по-скоро край р. Потомак, отколкото край Тигър и Ефрат. Това е
типично за хунския дипломатически стил на това правителство, което
рискува да настрои към себе си целия свят и да отчужди самите
иракчани.
Следователно
върховният въпрос днес не е дали ще спечелим войната, а дали можем
да убедим обикновените иракчани да приемат победа ни. Решението им
още не е взето. Опасността не е Ирак да стане втори Виетнам, а че
след нашата победа може да се превърне във втори Ливан или Газа.
Преведе
Вероника Бикова |
