07-04-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

7 април 2003, 10:00

Нов световен ред, нови суперсили

Войната срещу Ирак: повратна точка в отношенията на европейските партньори и тези на Америка с останалия свят

Д-р Вернер Вайденфелд

 

 

 

Бъдещите историци ще определят периода между терористичната атака над Световния търговски център и войната в Ирак като на началото на нова епоха в световната история, а десетилетието след края на Студената война - като инкубационен период на новия световен ред, чиито очертания са все още твърде мъгляви за нас, съвременниците.

Не е учудващо хаотичното поведение на световния политически елит, както и обърканите реакции в средите на интелигенцията. Войната в Ирак просто оголи повсеместната липсата на ориентация. Докато до този момент беше модерно да се говори за промяна на 'модела', днес трезвомислещите констатират отстъплението на 'модела' като понятие, обясняващо отношенията между актьорите на международната сцена.

Способността на нашето съвремие да обяснява случващото се на базата на досега валидни дадености е изчерпана. Изчерпани са истините и правилата, които досега що-годе разбираемо уреждаха световната политика.

Войната в Ирак очертава седем последствия за бъдещата международна политика:

1. В началото беше терорът. Не че всичко, което в момента преживяваме, е следствие от него. Терористичните атаки на 11 септември 2001 просто извадиха на бял свят дълго потискани травми и принудиха международната общност най-накрая да застане очи в очи с действителните предизвикателства на нашето време. Краят на студената война и залезът на комунистическата идеология с амбициите й за световно господство отприщи мощни подмолни конфликти, десетилетиязвклещени в ментгемето на общоприетия двуполюсен модел. Последвалите почти незабавно експлозии от религиозен фундаментализъм, национализъм и междуетнически войни на Балканите в Кавказ, в Афганистан, Пакистан, Ирак, Индонезия, Малайзия завариха световната общественост напълно неподготвена.

2. Терорът подкопа познатата досега система за международна сигурност, основаваща се на принципа на сдържането, според който държавите, представляващи заплаха, бяха принудени да се въздържат от нападение поради очакващия ги унищожителен ответен удар. Този принцип осигуряваше мира между Изток и Запад в продължение на десетилетия. Днешният глобален и професионален тероризъм обаче не играе по тези правила. Той не калкулира риска като традиционните досега 'рационални'  играчи на международната сцена. Той не е част от политическата система в смисъл, че последната инстанция за него не е от материален, а от религиозен, божествен характер. Освен това тероризмът не е класическият външен враг - той атакува обществото както отвън, така и отвътре и обезсмисля познатите досега понятия вътрешна и външна сигурност. Той е професионално образован и оборудван със съвременна технология, но с убеждения, които надхвърлят материалното и които изискват лични жертви. Следователно в западните общества и особено в Америка, принципът на сдържането отстъпва място на стремежа към самозащита. Само през последните няколко години броят на обучените терористи е набъбнал до 90 хиляди. В този смисъл кошмарът 11 септември е само начало на началото. Западното общество за първи път надникна в бездната на собственото си унищожение.

3. Терористичните атаки раниха американската нация в сърцето. За първи път страната бе атакувана на собствена територия и за първи път се почувства беззащитна у дома. От американска гледна точка войната срещу тероризма не подлежи на дискусия - тя е въпрос на лично оцеляване. Затова и войната срещу Ирак не е просто прищявка, а елемент от голямата мозайка, съставляваща сигурността и стабилността. Елементите са многобройни - след Афганистан дойде ред на Ирак, след него ще последват Северна Корея, Иран, Сирия, Саудитска Арабия, Пакистан… Където и да се намира изворът на заплахата, Америка ще се погрижи за сигурността на собствената си нация. Където международни организации като ООН или НАТО желаят да помогнат, Америка ще приветства помощта им. Където солидарността на тези организации не подпомагат САЩ, те просто ще извървят пътя си сами. Същото важи и за международното право - ако е в помощ, много добре. Ако не е - Америка ще мине и без международна легитимност, защото жизнените й интереси са основният приоритет.

4. Дори на най-елементарно ниво съществува огромно разминаване в начина, по който Америка и Европа възприемат съществувашите рискове и заплахи. Един ден това разминаване може да доведе до цивилизационен разрив между двата континета. Не става дума за срив на т.н. западноевропейски демократични ценности, послужили като основа и на двете общества. Не става дума и за срив на съществуващата икономическа и културна взаимообвързаност. Става дума за това, че единението, стъпващо върху общите корени и интереси, във все по-голяма степен ще отстъпва на разногласия по въпроси, засягащи приложението на военна сила и при тълкуваненто на понятия като война, мир, живот и смърт. В продължение на десетилетия Америка гарантираше на Европа една псевдопацифистична сигурност, която беше добре дошла за европейските партньори след раните, нанесени от две световни войни. Днес вижданията на американското и европейското общество за ключовите заплахи се разминават до такава степен, че партньорството им ще ерозира отвътре. Сривът в евроамерикансите отношения е просто въпрос на време. Краят на познатото досега евроатлантическо партньорство е неизбежен.

5. Светът се бои, че Америка, единствената оцеляла суперсила, ще се впусне в необуздана реализация на хегемониалния си статут и се опитва да я 'обуздае' като сключва временни и неустойчиви коалиции. Това е единственото възможно обяснение на причудливото съглашение между Франция, Германия, Русия и Китай, в което всеки партньор има свои специфични интереси:  

·    Франция, с пълното съзнание, че собствените й сили не стигат, се възползва от възможността да се завърне на международната сцена със статут на суперсила. Тя се нуждае от съюзници, пък дори и да става дума за Германия, отчуждения напоследък партньор, от когото не се очакват амбиции отвъд тези на второстепенен актьор в международните дела.

·    Германия, по исторически причини, продължава да се опитва да предотврати всяка възможност за 'отклонение' от политиката на приятелски връзки. След скорошното си отчуждаване от старите съюзници, особено от САЩ, германското правителство се нуждае от ново външнополитическо обвързване. Съюзът с Франция, Русия и Китай му дава възможност за съчетае различни идеологии (мултилатерализъм, пацифизъм, антиамериканизъм) по допадащ на електората начин.

·    Руското участие е многозначително. Ранена от загубата на статута си на суперсила, Русия от една страна се стреми към достъп до огромния американски пазар, но в същото време възприема Вашингтон като заплаха за остатъците от старото си влияние в световен мащаб. Русия се солидаризира с Америка след тероричните атаки на 11 септември 2001 - пренасочването на световния интерес от войната в Чечения към трагедията в Америка беше повече от добре дошло. Но когато става дума за международни дела, остатъците от национална гордост карат Русия да дефинира собствена позиция.

·    Китай е единствената страна, която в средносрочен план действително има шансове да застане до Америка на равни начала. Това обаче изисква предвидлива политика, която да не позволи на отношенията между съседите на Китай да се превърнат в бомба със закъснител вследствие на възможни действия от страна на САЩ. В този смисъл Китай визира най-вече евентуалното обостряне на конфликта между Индия и Пакистан, както и провеждането на политика спрямо Северна Корея, която да тласне Япония към ядрено въоръжаване.

Общият интерес на четиримата съюзници е да се откъснат от магнетизма на последната оцеляла суперсила. Хегемонът трябва да бъде обуздан чрез концентриране на мощ в негов противовес.

6. Отговорът на Америка е сътрудничество а ла карт. Тя се съюзява с отделни страни извън рамките и за сметка на полезните в миналото международни организации като ООН, НАТО и ЕС. Приложената по отношение на Европейския съюз древната максима 'Разделяй и владей' се оказа твърде полезна. Докато Европа агонизира, за Америка раздорът в рамките на Съюза може да предизвика в най-лошия случай носталгия: нейните фундаментални интереси са другаде. Енергийните й нужди и бъдещите световни пазари са извън Европа. Силите, които могат да представляват заплаха за международната сигурност, са в Азия. Ислямският фундаментализъм се корени в Арабския полуостров, евентуалната ядрена заплаха - в противопоставянето между Индия и Пакистан, в Северна Корея и в Близкия Изток най-общо. Времената, когато фундаменталните интереси на Америка зависеха от ангажимента й в Европа, са минало.

7. Американската политика и войната срещу Ирак отвориха пропаст в сърцето на Европа. Би било нереалистично от историческа гледна точка да приемем като даденост предположението, че прагматизмът ще вземе връх и че процесът на европейска интеграция ще продължи. Този модел, като всеки друг, може да се провали.

Войната срещу Ирак повдигна елементарни екзистенциални въпроси, на които отделните европейски страни реагираха различно и в съответствие със собствената си 'народопсихология'. Ясно е, че Европа няма общо виждане по въпросите на войната и мира. Твърде различни са националните драми на отделните страни, за да могат да превъзмогнат историята и да изработят обща база. Затова поединично те заеха позиции в зависимост от отношенията си със САЩ. Централно- и източноевропейските държави поддадоха на политическия и икономически магнетизъм на Америка, а подкрепата на Тони Блеър и Хосе Мария Аснар компенсира недостатъчното досега влияние на страните им в процеса на европейска интеграция. Най-важният в дългосрочен план извод е, че в Европа съществува дефицит на довери е. Кой на кого вярва все още? Шрьодер на Аснар? Ширак на Блеър? А когато се присъединят Полша, Унгария и Чехия? Вирусът на недоверието започва да разяжда Европа отвътре.

Затова е трудно да предвидим характера на бъдещия световен ред. Изправени сме пред непознати досега властови конгломерати. Краят на стария световен ред даде път на глобална анархия. Човешките общества са по-раними от всякога. Вероятно големите драми в човешката история тепърва предстоят.  

........................

* Проф. д-р Вернер Вайденфелд е директор на Цент.ра за приложни политически изследвания.

Преведе с малки съкращения Стефка Хаджиандонова

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо