|
|
В седмицата преди Коледа, с гласовете на НДСВ и БСП Народното събрание прие новия закон за вероизповеданията. Вместо да сложи край, законът поставя ново начало на кризата в Българската православна църква.
Поради огромната роля, която Църквата е изиграла в историческото развитие на България, никой не може да остане безучастен към нейните проблеми. Не е необходимо човек да е юрист, за да забележи очевидната цел на този закон – унищожаването на опозицията срещу лъжепатриарха Максим. В дебатите в Народното събрание от представители както на ОДС, така дори и на управляващото мнозинство (ДПС) беше казано достатъчно за
противоречието между Конституцията и текстове от разглеждания закон, които не само поставят православната църква в привилегировано положение по отношение на останалите вероизповедания, но представляват и намеса в нейното вътрешно устройство и независимост. По тези текстове, както се съобщава в огласената в Народното събрание декларация на ОДС, ще бъде сезиран Конституционния съд и можем да очакваме, че те ще бъдат отменени. Това не ни освобождава, обаче, от
необходимостта от обществена дискусия.
Както обръща внимание в последната си (непубликувана) статия покойният Светослав Лучников, Върховният административен съд на 18 октомври 2000 е постановил, че “…в България съществуват две религиозни общности с наименование “Българска православна църква” …”, докато чл. 11 както и параграф 3 от преходните и заключителни разпоредби на новоприетия закон имат предвид само една Българска православна църква,
като нейното легитимиране е предоставено в следващите параграфи на дирекция “Вероизповедание” и на съда. Така в този закон е заложен още с неговото приемане нов повод за конфликти, а не опит за преодоляване на кризата.
Сред основните причини за кризата в Църквата е изборът на Максим за патриарх в противоречие с Апостолските правила, а именно допуснат е “избор” с помощта на светската (комунистическа) власт. Възлагайки на дирекция “Вероизповедание” легитимирането на един от двата синода, законът също задължително прави избраният зависим от светската власт в лицето на въпросната дирекция. Това
е отново в противоречие със същите Апостолски правила и създава нов повод за вътрешен конфликт.
Обединението на двете православни църкви, колкото и да е желателно, не бива да бъде самоцел. Несъобразяването на Максим и клириците около него с Апостолските правила, които са в същност израз на църковния морал, прави конфликта дълбоко същностен. Тяхното явно нежелание да преосмислят сътрудничеството си с комунистическия режим (което както видяхме във връзка с закона продължава и днес с БСП) и особено последните събития
– убийството на свещеник Стефан Камберов, биха направили това единение безпринципно и вредно за обществения морал. Може би след като си отиде едно поколение и в т.н. “канонична” църква се осъществи едно вътрешно морално пречистване, ще се достигне до естественото излизане от кризата. За сега е по-добре, вместо да насилваме събитията и след като сме наясно “кой кой е”, да оставим проблема на съда на обществото.
..................
Статията ще бъде представена за публикуване и в. "Про&Анти". |