|
|
Изминалата година и особено случилото се през декември не само
ликвидира окончателно илюзиите, че това правителство е носител на
нещо ново и положително, но и ни сервира безпардонно и кристално
ясно истината за цялата конституционална, политическа,
икономическа и обществена безизходица, до която е доведена
страната след мъчителния гърч на несъстоялия се преход.
Единствената светлинка в тунела остава надеждата в гражданското
общество или казано направо: в самите нас, в общото движението на
всички, които могат и искат да живеят като свободни и честни хора,
които искат и могат се опълчат на тъмните сили, на болезнено и
ясно познатата ни ситуация.
Самата
тази мисъл обаче, колкото и правилна да изглежда, само след минута
помръква и ние се връщаме обратно към безизходицата. Та какво
наистина представляват водачите на гражданското общество като
Едвин Сугарев и шепата като него, умишлено лишени от възможността
изобщо да бъдат чути от народа си? От същия този народ, чиито
интереси така страстно и предано защитават. Какво представляват
няколкото малобройни групи хора, захванали се да съзиждат основите
на гражданско общество, от което не изпитват потребност самите
граждани? Какъв е смисълът от усилията на неколцината смели и
заслужаващи поклон българи? Срещу тях е изправен мощният апарат на
тези, които са заинтересовани да запазят статуквото: правителство,
партии, медии, индустриални и финансови конгломерати...
Този
народ нито може да чуе онези, които биха могли евентуално да го
поведат към по-добро, нито пък, ако ги чуе, е готов да ги изслуша
и разбере – заради историческата ни и обществена култура, заради
вечния недоимък, заради постоянния натиск, на който е подложен.
Нашият народ е приучен да изслушва уникални лъжи и да коленичи
пред безумни кумири. Той не желае истината, страхува се от
свободата и ненавижда свободните българи.
Добре
тогава, да се откажем ли, да скръстим ръце ли, какво въобще може
да се направи? По начало схемата за възможно действие е ясна:
1. Да
се набележат основните национални задачи, целите, за постигането
на които би могло най-бързо да се постигне съгласие между водачите
и обществото.
2. Да
се заложат основите на структура, която би могла да се развие като
изпълнител на тези задачи и цели.
3. Да
се поеме апостолският кръст и да се тръгне от паланка на паланка –
също като по времето на Левски, когато народът ни е трябвало да
бъде освестен и потикнат да осъзнае собствената си несвобода, че
да пожелае свободата.
Но кои
са онези, които не само биха получили общественото доверие, но и
са самоотвержено готови да поемат по друмищата на обрулената ни
родина с неблагодарната мисия да освобождават онези, които сами са
избрали да бъдат несвободни? Има ли ги новите апостоли?
И не е
ли парадоксално да си задаваме всичките тези въпроси почти 130
години след обесването на първия от тях в нашата многострадална
история? |
