|
“Оправните хора”,
които безпрепятствено шетаха из родината преди ноември 1989 г.,са
си същите и днес, макар подвизаващи се под актуализираното
прозвище прагматични професионалисти или професионални прагматици.
А това е едно и също.
Тъй като и преди, и
сега активността на “оправните хора” трудно се вмества в
законовите рамки, спокойно можем да приложим юридическото
определение за това явление. Погледнато обаче от позицията на една
социологическа диагноза, с не по-малка сила се налага медицинската
формулировка, а именно като рецидив на заболяване на обществото. И
то твърде сериозно заболяване, което пречи и ще продължава да
пречи на България по пътя й към Брюксел.
И така, преди 1989 г.
на почит у нас бяха онези “оправни хора”, които можеха по втори,
че и по трети начин да си осигурят охолното битие – с партиен
билет, с дебели връзки, с кражба или интрига, но никога по първия
начин; почтеният, скромният човек действаше само по първия,
спазвайки реда, закона, морала и слушайки собствената си съвест –
затова той бе прицел на подигравки, наричаха го наивен, глупак,
будала и т.н.
За жалост, и след 1989
г. инерцията от комунизма продължи повсеместно. Пошлостта и
вулгарният тон заляха медиите, които иначе са призвани не само да
осведомяват коректно и честно гражданите, но и да възпитават,
образоват, облагородяват – ако щете! Да ги правят по-добри, да ги
приобщават към морала и ценностите на света, към който искаме да
принадлежим.
“Оправният човек”,
който около промените леко се беше поснишил (следвайки съветите на
хитрия Тато) и се ослушваше за посоката на вятъра, много бързо се
ориентира в хаоса и ентусиазма на първичната освободеност,
наизусти клишетата на “свободното” слово и смело яхна
политическата вълна. Тази вълна отново го изстреля в онези познати
води, в които той най-добре умееше да плува – мошеничества,
измами, интригантство, корумпиране (с постове или пари),
заиграване с обикновените бандити и организираната престъпност,
благословена от високопоставени червени политици (да не забравяме,
че новоизбраният председател (президент) на Републиката Петър
Младенов амнистира още в началото на 1990 г. над 4000 (четири
хиляди) углавни престъпници и рецидивисти!) – мафия, която днес по
парвенюшки нафукана и безочлива се самоназовава “бизнессреди”,
“национално отговорен капитал” и пр. с претенции за “възрожденски
дух”(?!).
А къде остана
почтеният, честният и моралният българин?
Той пак беше избутан
встрани, тоест там, където му беше мястото и при социализма. Това
обаче не е само един от парадоксите на нашенската демокрация; това
по-скоро илюстрира отчайващо категорично манталитета и начина на
мислене на по-голямата част от българските граждани. Щом като
мнозинството депутати, които вкарваме в родния парламент на
изборите, независимо от политическата окраска (оправният няма
цвят!), не способстват за промяна на модела на управление и на
мислене в България, а отново и отново възпроизвеждат цитираната
по-горе комунистическа инерция, какво остава за останалите българи
и за обществото като цяло (доколкото има общество у нас).
Народното ни събрание е огледало на народа ни, с всички гладуващи,
гласуващи, негласуващи, разочаровани, тържествуващи и псуващи –
това е България, такава я искат явно повечето от нас!
Каква ерозия, даже
липса на обществен морал!
Какво разпадане на
ценностната система на българските граждани за близо 50 години
комунистическа диктатура. Разбиранията и схващанията за добро и
зло, за чест и безчестие, за добродетелност и разпуснатост, за
благоприличие и безсрамие – всичко бе и, уви, остава обърнато с
главата надолу.
Няма Левски, Раковски,
Ботев и Ангел Кънчев, няма Каравелов, Волов, Каблешков и родът
Обретенови, няма ги възрожденците днес, дори духът им е натикан
някъде вдън земя и прах покрива техните свети ликове и светли
житейски примери – на тези някогашни будали, кой знае защо
наричани будители, които вместо да си оправят дереджето някъде в
Европата (щото повечето са били и учени, и умни, и будни
българи!), взели да се трепят и тормозят, завалиите, за някаква си
свобода и национална независимост!...
Тарикатът, оправният,
няма нужда от свобода и независимост, от демокрация, от ясни
правила и правова държава – той си е добре в тяхното отсъствие;
обича мътното, мъглата, блатото на безвремието, по неговия вкус са
вулгаризмите и цинизмите, чалгата във всичките й измерения:
политическа, икономическа, културна, образователна и музикална.
Не е необходимо да си
Делфийския оракул или Ванга, за да прозреш пълния разпад на
държавността у нас, но и предстоящото закриване на държавата и
превръщането на тези 111 хил. кв. километра в резерват за
анахронизмите, парадоксите и абсурдите на човечеството от края на
ХХ и началото на ХХІ век. Един паноптикум, който онагледява всичко
онова, с което съвременният човек от останалата част на Стария
континент се разделя. Завинаги. |