о

Още инфо

Анти&Про: Детонация

online от 28-11-2002

Здравка Иванова

Проф. Георги Манолов:

Бяхме народ с достойнство, но ужасният комунистически терор ни доведе

до отчаяние и безверие

 

Проф. д-р Георги Манолов е роден на 29 май 1927 г. в Русе. Завършва немското търговско училище в града и след закриването му учи още две години в търговска гимназия. Следва  медицина в София. Основател е на генетичната лаборатория в Националния онкологичен център. Работил е в изследователски центрове в Холандия, Англия, Швеция, Дания и САЩ. През 1986 г., заедно със съпругата си д-р Янка Манолова, открива специфичен хромозомен маркер при Бъркитовия лимфом – шестото, реално българско откритие.Автор е на редица трудове в най-авторитетните научни списания. Един от малцината българи, публикували в издания като “Nature”, “The Lancet”. Името на сем. Манолови  присъства в уводи и в текстове на десетки американски  монографии, цитирани са в около хиляда научни публикации, предимно в американски и в международни списания. 

- Уважаеми проф. Манолов, как се ориентирахте към медицината?

      Исках да следвам физика, но ми  връчиха плик с формуляр, забраняващ да уча избраната дисциплина. Причината? Уж съм произхождал от семейство на богати родители, което въобще не беше така. След завършване на медицинското си образование работих последователно в СНП-станция, като лекар-интернист в Разград,  в Самоков и в Русе.

- Разкажете, моля, за детството си.

      Като ученик бях арестуван три пъти, защото имах пари да си купя плат за костюм, а по комунистическо време  мислеха, че след като имам  пари, ще купувам оръжие. Прибраха ме в милицията. Питаха дали имам наган, а аз дори не знаех, че това е система пистолети. По-късно ме арестуваха заедно със съученици от бившето немско училище. Държаха ме в ареста три седмици и ме пуснаха, за да освободят места за новопристигащите арестанти. По това време големи здания в Русе в близост до пристанището бяха натъпкани с хора – от ученици до най-възрастни. Шеф на “Държавна сигурност” и на милицията в  Русе бе жестокият убиец на много хора – Мирчо Спасов – най-злокобната фигура в града. След това  дойде “модата” на изкуствено създавани от властта  “конспирации”. Бивши нещатни сътрудници на “Държавна сигурност” или лица, свързани по някакъв начин с Германия, бяха “освобождавани” да осъществяват тази дейност. Въпреки, че ги отблъсквах многократно, отново ме арестуваха – този път за три месеца. След месец и половина престой ме заведоха на разпит  в едно помещение, където в кръг стояха  пет-шест души със запретнати ръкави. На една маса бяха разположени уреди за биене – като се почне от дебели до най-тънки гуми,  дървета и т.н. Още от вратата един куц ме пое и ме попита, дали го познавам. Отговорих “не” и тогава куцият започна да ме налага. После пак  попита дали го познавам и след поредното “не”, пак последваха удари. Когато отговорих, че го познавам, куцият каза : “Твойта мама, откъде ме познаваш?” и продължи да  удря. Престанах да отговарям, защото знаех, че каквото и да кажа, ще ме бият. При ударите с файтонна гума мястото се подуваше и  преставаше да бъде чувствително. Биха ме  навсякъде по тялото. Бях свикнал с шума в ареста и  мислех, че трябва да се вика, за да умилостивиш насилника. След като почнеш да викаш по-малко, той сменя гумата с по-тънка. Тя е дебела колкото половин пръст и, където удари, се получава капчица кръв, капчица лимфа - това най-много боли. След тази процедура започнаха  да ме разпитват за “конспирацията”, а аз дори не е знаех, за  какво съм в ДС. Всеки, който не е ремсист или член на комунистическата партия, трябваше да мине през този тормоз и това е бе масово.  По  време на тримесечиния си престой в ДС  бях на 17 години. След още месец и половина ме изпратиха на друго място, където разбрах, че ще ни пращат на лагер. Тогава са отишли при баща ми и са му казали, че  ще ме пуснат, ако  даде 50 000 лева. Така и става: баща ми плаща и парите отиват в джоба на Мирчо Спасов. Като се върнах вкъщи, арестуваха баща ми. Този път поискаха от майка ми и  150 000 лева, за да го пуснат и тя ги даде. Така е процедирал Мирчо Спасов – арестувал без никаква вина, а за освобождаване вземал пари. Според мен трябва да е натрупал огромно богатство - пари и скъпоценности, които едва ли са отивали само в партийната каса. Арестите принудиха русенци да напуснат града. За да се спасят от тормоза на властите, хората се пръснаха към различни краища на страната. Като резултат от тази миграция от коренното население на града едва ли са останали няколко хиляди души. Русе загуби много от някогашния си интелектуален облик. В момента в Русе едва ли има няколко хиляди стари хора.  Голяма част от русенци са в София – професори и издигнати хора, които обогатяват интелектуалния статут на столицата.

- Какво още ставаше в “Държавна сигурност” в Русе?

      Карцерът ми беше срещу стълбище, което отиваше нагоре. Виждах всеки, който отиваше нагоре и  слизаше. По едно време  дойде  човек под 30 години, хубаво облечен. При вида му милиционерите му дадоха стол да седне точно пред карцера. След известно време го извикаха горе. В продължение на два-три часа се чуваха писъци – явно го биеха. По-късно милиционерите извлякоха безжизнения човек и го хвърлиха под стълбището. Един от милиционерите  беше анархист. Когато сутрин ме водеше, с опрян пистолет в гърба, го попитах, кой е бил този човек. Анархистът не  бе съгласен с всичко, което ставаше, но все още служеше на властта. От него разбрах, че младият човек е работил в Германия и понеже нашата пропаганда е разпространявала идеята всички емигранти да се връщат в родината,  и той се върнал. Още щом пристигнал го арестували, докарали го в ДС, убили го от бой и близките му не разбрали какво е станало с него. Те все се надявали, че той е някъде на запад и ще се обади.

- А  как протече следването ви, как започнахте работа?

      По време на следването не ме допускаха в кръжоци, защото трябваше да имам политически актив. Ходех  доброволно, помагах  на аспиранти по физиология и се ориентирах към теоретичните дисциплини. След като завърших, кандидатствах в продължение на 7 години за научна работа – безуспешно. Най-често не бях допускан до конкурс – бъдещите учени трябваше да бъдат класово-благонадеждни. Работих  в  Самоков и в Разград, където влязох в конфликт с партийния секретар и напуснах града. Върнах се в Русе и бях назначен за началник на вътрешно отделение в градската болница. Назначиха ме, точно защото се  скарах с партийния секретар. През всичките тези седем години отпуски не съм взимал.  След седемте години ми стана ясно, че в института, към който стремях, може да се влезе само с връзки.  Срещнах един познат, който работеше в Онкологичния институт в София и го попитах дали има свободни  места. Той ми отговори, че има - за отговорник на вивариума – но, за да бъда назначен, трябват връзки в министерството. Един бивш  партизанин, отговарящ за район със заводи около Червен бряг, помогна. Никога не си бях  представял, че ще бъда научен работник, защото тогава такива бяха само партийни кадри. Мислех, че поне ще бъде край учени, ще им помагам. Назначиха ме, все пак. Работата ми беше да чистя на животните и да нося цял камион овес до петия или до шестия етаж. Ковях  жилищата на животните по цял ден, които бяха прегризани от мишки. Бях  щастлив, че се  занимавам с тази работа.

- Как протече професионалната ви кариера?

      Един ден в института дойде проф. Ото Мюлбог, директор на института по рак в Амстердам и представител на ООН за провежданите в света изследвания в областта на рака. Предложи ми да посетя за три седмици института му – на техни разноски. Отговорих му, че е невъзможно, но по-късно ми съобщиха, че трябва да се готвя за път. През 1963 г. бе размразяването по времето на Хрушчов, което се чувстваше и у нас. В института в Амстердам се занимаваха с изучаването на отношението хормони и  рак. По това време вече бях силно заинтересован от ролята на клетъчната наследственост при рака. Директорът на института в Амстердам усети безразличието ми към тематиката и ми каза, че има само две места в Европа, където може да се отиде. Едното - в Англия при проф. Колер, а другото -  в Швеция при проф. Клайн. Рискувах - без  виза отидох в Лондон. Лорд Хедоу, тогавашният директор на “Честър Бити”, институт за изследвания в областта на рака, ме назначи на работа за 3 месеца.

- После върнахте ли се в България?

      Да, за кратко. Проф. Мюлбог ми изпрати  документи за 2-годишна работа в Стокхолм в Института по туморна биология на проф. Клайн. Тук, през 1967 г., започнах работа върху лимфома на Бъркит ( африкански тумор у деца). След едногодишен престой проф. Алберт Леван, откривателят на  хромозомния брой в клетките на човека (с неговото име започва първото изречение на всяка монография по човешка цитогенетика), ми предложи да работя в неговата лаборатория за изследване на хромозомите в института по генетика в Лунд (Швеция). Там, заедно със съпругата ми,  постигнахме най-високия връх в творческото си развитие дотогава: открихме специфичен  маркер на 14-та хромозома при Бъркитовия лимфом. Именно след нашето откритие започват изследванията по молекулярна генетика на рака, най-напред в лаборатории в САЩ и в Англия, после и в други развити страни.

- Това е шестото българско откритие. Как бе прието то в България?

      През 1986 г. от бившия институт “ИНРА” в София семейството ни бе представено за лауреати на Димитровска награда. Атанас Малеев  бе категорично против, но въпреки това  получихме наградата. Тогава Малеев ме уволни  – без всякакво основание, две седмици преди защитата на докторската ми дисертация.  На защита се явих като частно лице, т.е. като никакъв. Бях провален, включително с квалификацията “репресиран от народната власт”. Година и половина бях безработен. По това време работех нелегално, прикриван от колегите си – в лабораторията на изтъкнатия наш имунолог проф. Михаил Огнянов. По-късно бях назначен от големия български учен проф. Асен Хаджиолов в ръководения от него институт по молекулярни изследвания към БАН. Там бях избран за професор. Не след дълго се завърнах в Националния онкологичен институт.

- Проф. Манолов, вие сте ярка фигура не само в науката, но и на политическата сцена. Често ви чуваме по “Свободна Европа”.

     Няколко пъти ме интервюираха. На практика след 10 ноември 1989 г. започнах сериозна политическа активност. Участвах във всички митинги и протестни действия, въпреки че не съм членувал в никаква партия.

- Откъде, според вас, идва страхът у българина?

    От ужасния терор, въведен у нас по най-свирепия съветски модел, хората станаха сервилни към властта. Ако критикуват нещо – обикновено то е дребно и се прави с размазана  усмивка. В България бяха избити и зверски измъчени повече хора, отколкото в цяла следвоенна комунистическа Източна Европа. Жестокостите в концлагерите бяха неописуеми. Може би оттам идва животинския страх у българина. У нас, след т. нар. промени не се потърси отговорност за убийците. Нито един човек, унищожавал хора в подземията на ДС, в лагерите, не бе изправен пред съд, нито получи наказание. И това се допусна включително при 4-годишното управление на ОДС. Голяма грешка бе, че досиетата не се отвориха. Аз, например, се оказах без досие!

- В кои аспекти дясното пространство загуби?

    Въведоха се някои крайно неподходящи за хората реформи. Не питаха никого, никому не разясняваха – просто се налагаха, без да се съобразяват с настроението на хората. Големи негативи произлязоха от здравната реформа, към която имам специално професионално отношение. Според мен тя има само недостатъци. В разговор в “Свободна Европа” по време на управлението на Иван Костов попитах един зам.-министър за предимствата на новата здравна система. Той не ми посочи нито едно. Здравеопазването днес става все по-недостъпно за болните хора. GP-та постигнаха 10-15 пъти увеличение на заплатите си – 2-3 хиляди лв. средно на месец, нещо, за което дори не са мечтали. Такива рекорди няма дори в “Гинес”. Мисля, че здравната реформа настрои много българи срещу СДС.

- Какви крайности виждате днес у нас?

     Виждам предизвикателното демонстриране на огромни богатства, натрупани от някои хора за много кратко време, явно с ограбване от страна на новото, българско Jet Set Sosiety (избрано, богато общество ). Виждам къщи-замъци и най-скъпи коли, но виждам и ровещите в кофите за боклук, оказващи се понякога интелектуалци. На двата и половина милиона бедстващи пенсионери Иван Костов не каза дори окуражителна дума, а само: “всеки да си носи  корумпираните – в културата, в изкуството, в образованието, в науката и навсякъде другаде. Същото се наблюдава и при сегашната генерация политици-опортюнисти…. Мисля, че ако една политика е добра – тя трябва да е добра и за държавата, и за хората.
 

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо