о

Още инфо

Анти&Про: Детонация

online от 28-11-2002

Васил Пекунов

 

Лъжата като политическо битие

Едно необходимо уточнение: става дума за лъжата във вътрешнополитическата практика, а не в международните отношения, които не са обект на тези размисли.

        Лъженето на собствения си народ от страна на политиците е всеобща световна практика. Няма държава, в която политическата класа да не лъже обществото. Тук или там лъжат малко и рядко, другаде - поносимо и често, а у нас лъжат много и непрекъснато. Така е, лъжат. Проблемът е как всяко конкретно общество се отнася към партиите и политиците си, които го лъжат или се опитват да го лъжат. Проблемът е какви механизми е създало съответното общество, за да се защити от увреждащата го и унизяващата го лъжа. С една дума – проблемът е в степента на обществената търпимост (или нетърпимост) към това разпространено по целия свят отколешно зло.

        Зло, понеже лъжата и лъженето никога и никъде не са сътворили някакви - каквито и да е! – ценности, а само са спомагали за възпроизвеждането и тържеството на нищетата в битието ни – във всички аспекти на понятията нищета и битие.

        Нека се опитаме да проследим един парламентарен цикъл от позицията на безпристрастни наблюдатели, следящи има ли поне една фаза в този цикъл, която да не е зачената, откърмена и отровена от лъжа. 

        Да започнем с “попълването” и “подреждането” на листите; без коментар. Продължаваме с регистрацията на сюрията партии, с будуването и юмручното право пред заветните порти на ЦИК, с регистрацията на същите тези “попълнени” и “наредени” листи; без коментар. Следват предизборната агитация, лозунгите, митингите, крясъците, обещанията; б. к. Ами обръщенията към избирателите по масмедиите; б. к. Ами поведението на кандидатите по време на цялата кампания – с клеветите, инсинуациите, със стигащите абсолютни “рекорди” некоректност, подлост, недопустимо коварство, с кебапчета, олиото, с фалшивите бюлетини на домашен адрес - и така нататък, и така нататък; б. к. После идва изборният ден; б. к.. Идва вечерта на изборния ден с речите в НДК, с реакцията на загубилите, с реакцията на спрените от 4-процентовата бариера, с простотиите и безумията; б. к.

        Спомняте ли си с какво се занимаваме? “Наблюдаваме” без коментар (засега) има ли поне една фаза в парламентарния цикъл, която да не е зачената, откърмена и отровена от лъжа. 

        Да продължим. Следва конструирането на парламента, изборът на ръководни органи, на правилник, на комисии; б. к. Вървят и “консултациите” около съставянето на кабинета; б. к. После “се съставя” кабинетът като имена; б. к. А накрая ни очакват работата на парламента (б. к.) и работата на кабинета (б. к.).

        Е, какво се получи? Без коментар какво се получи. Тогава защо при такъв резултат се учудваме, гневим, защо проклинаме, че парламентите ни са менте. От Великото Народно менте през 1990 г., та до днес. Защо тогава ругаем и бесуваме, че правителствата ни са менте. От първото Луканово менте, та до днес. Какви да бъдат, като са родени в лъжа?

        По-важното е, струва ми се, да се запитаме кой ги е избирал.

        Ако искате, нека накратко проследим – пак от гледната точка на темата ни - историята само на последните 13 години, на някои от най-важните събития през този период.

        10 ноември: за кое нещо, свързано с тази дата, не сме лъгани и до ден-днешен; изобщо какво знаем със сигурност за болшевишко-социалдемократическо-модерноляво-бандитско-гешефтарския преврат срещу Тодор Живков?

        Някой би ли се наел отговорно да предаде на поколенията пълната истина около изборите за ВНС? Някой знае ли я пълата истина? Или само ще дозаплете мистерията?

        Някой да е научил пълната истина за създаването на икономическите, банковите, бандитските групировки?

        Някой да знае пълната истина за свалянето на правителството на Филип Димитров?

        Някой напълно правдиво да е информиран за източването на банките?

        Някой би ли ни осведомил напълно достоверно защо останахме без хляб при Жан Виденов?

        Някой да знае пълната истина какво се случи с кабинета на ползващия се с “огромно” доверие Иван Костов?

        Някой да знае пълната истина за 13-годишната корупция сред държавния апарат, в съдебната система, в митниците, навсякъде?

        Никой не я знае, нали? Дори държавните ни глави не знаят истината, камо ли пълната истина! За каквото и да е! Тогава защо при такъв резултат се учудваме и гневим, че състоянието на обществото ни е такова, каквото сме си го сътворили.

        По-важното е, струва ми се, да се запитаме защо търпим това състояние. И в името на какво…

        Нека да синтезирам всичко това в един риторичен въпрос. Има ли поне един нормален, пълнолетен, средноинтелигентен човек в България, който да смята, че не го лъжат непрекъснато – малко или много - за абсолютно всичко, представляващо някакъв политически проблем? Неоспоримата обществена истина е, че на политическото ниво в нашето общество властва лъжата. (И не само на политическото поприще, разбира се, но лъжата в другите области е отделна тема, макар и взаимосвързана съвсем тясно с настоящата.)

        Следва ли да се дивим тогава, че лани избрахме за премиер човек, пасващ идеално на ситуацията в България и на манталитета ни най-малко от 50 години. Избрахме си го като по поръчка, направена от самите нас. И той бързо пристигна на адреса на лъжата. Откликна, така да се каже, на призива й. Вписа се. Бяхме позабравили, че синята кръв също лъже, и то изключително хладнокръвно, нагло, безцеремонно и съвсем “несимволично”, както се видя. Стига да й дадеш простор за развихряне. И обработена, наторена почва.

       Не пиша тези редове, за да се упражнявам в красноречие. Ако нещо дълбоко ме безпокои и понякога ужасява, това е привикването ни към лъжата в политиката. Никак не ми е безразлично нашето всеобщо безразличие към лъжата в политиката. Силно ме тревожи все по-видимото пълно равнодушие към лъжата. И най-вече липсата на същностна, институционална, ефективна съпротива срещу обществената, публичната лъжа в политиката. Безпроблемното съществуване на лъжата в политиката някак неусетно и естествено доведе до стремеж на обществото, тоест наш, на всички нас, стремеж да съответстваме на лъжата, да се равняваме по нея, да й партнираме дори, защото това е начинът да оцелеем. Политическата лъжа постепенно се превръща в обществена норма. Лъжата в политиката става всепризната обществена практика във всички области, опиращи до политиката. (Кои области обаче не опират до нея повече или по-малко?) Извън лъжата няма политическо битие. Извън лъжата няма политическа адекватност. Лъжещият е нормален. Казващият истината е луд. Лъжещият е наш. Вопиещият истината е чужд. Защото простата човешка логика нашепва, че нормалните сме много, лудите са малко. Ерго: който говори истината, е луд.

        А може би обществото ни вече полудява от лъжене и самозалъгване ?

        И за да направим поне опит да не се самозалъгваме, трябва да си отговорим на въпроса: с каква цел се лъже? С каква цел ни лъжат? Понеже не ни лъжат просто така. Лъженето не е детска забава, нито младежки купон. Лъженето по правило води до или още по-често се стреми да прикрие вече извършени сериозни заобикаляния на закона, престъпвания на закона, престъпления. (За “престъпванията” на морала пък да не говорим.) С една дума, лъженето е сериозна, осмислена “работа” на възрастни люде. Та кога, при какви обстоятелства лъжем всички ние, хората, по принцип? И в частност - защо лъжат нашите политици? Най-обобщено казано – от страх и заради корист, които са свързани като еднояйчни близнаци. От какво се страхува политическата ни класа? Какво пък я плаши чак толкова? Ще изброя само някои причини за страх, без да ги подреждам по важност. Политическата ни класа се страхува от живота, който не познава, много често не обича, не разбира, а и не иска да разбере. Страхува се от хората в България. Бои се от възмездие за делата си. Бои се от безсилието си – творческо и практическо. Страхува се от комплексите си. От нищожността си. И от още, и от още, още… И лъже съзнателно: както себе си - много често, така и обществото - постоянно. Да погледнем и към користта. Кой е този голям, основополагащ користен мотив? Нещо трябва да е невероятно изгодно на лъжещите, за да лъжат. Истината пък трябва да е невероятно неудобна, противопоказна, опасна за лъжещите, че да лъжат. Лъженето – видимо е – изисква много усилия, огромна енергия! Вижте ги как се състаряват за броени години, докато лъжат от сутрин до вечер! И нощем… Лъженето крие опасни рискове, тежки катаклизми! Вижте ги как потъват в самотна злобна забрава, как ги настига понякога очакван с ужас “другарски” куршум! Коя тогава е тази “грозна” истина, която заслужава всичката тази мъка? Коя тогава е тази толкова “страшна” истина, която се крие от обществото? Досещате ли се? И аз се досещам. Нека обаче всеки сам да си отговори...

        Ще споделя единствено самоочевидната гола истина, че политическата класа у нас нямаше да лъже, ако помислите, словата и действията й бяха праведни. Нямаше защо да лъже, ако усилията й бяха насочени първо да служи обществото, както е нормално и редно по целия нормален свят, а чак после да получава съответната на служенето си отплата и за себе си. Нямаше да лъже, ако манталитетът, моралът, ценностната й система не бяха обърнати с краката нагоре или по-скоро с търбуха отзад. (Отделна огромна тема е защо е така.) Голата правда е, че усилията на политическата ни класа не са насочени към обществено служене. И тя лъже, завалийката, какво й остава? Понеже съответните цели   изискват съответните средства.

        Има ли изход? Разбира се, че има изход, както има изход за всяко нещо, което не е мъртво. Обществото ни е живо, макар и в много тежка кома след толкова десетилетия живот с фалшива маска. Изходът е прост, измислен е отдавна и “само” трябва да се приложи. Трябва “само” да проявим национална воля да приложим на практика онова, с което нормалните хора по белия свят отколе са свикнали като с нещо присъщо и неотменно. А именно: от една страна, трябва да създадем обществена нетърпимост към лъженето като политическа практика, да създадем действени институции на обществената нетърпимост към лъженето като нашенска форма на политическо съществуване. А от друга страна, трябва да прилагаме не на думи, а на дело общоизвестните форми на търсене на най-строга, включително и съдебна отговорност от политическите фигури, които злоупотребяват с доверието на обществото. Ако имаме волята да го направим, никой не би могъл да ни попречи. Ако обществото ни няма такава воля, не ни остава нищо друго, освен да продължим да хленчим, че живеем ужасно, за което са ни виновни тоя, оня и кой ли не, между които виновници – естествено - категорично не фигурираме ние.

        В заключение ми се ще да призова да не се самозалъгваме и в още едно отношение: хомо сапиенс ще лъже още дълго. Ще лъже на дребно и на едро, малко и много, безсрамно или някак така свенливо. Повечето ще лъжем, някои – не, но като цяло, поне в обозримото бъдеще, човешкият род ще продължи да лъже (надявам се – все по-малко). Добре е да се примирим с това. Което ни най-малко не означава, че оттук следва да се примиряваме с политическата лъжа като обществена практика. Като налагаща се обществена практика. Като почти наложила се обществена практика. Примирим ли се, лъжата в политиката ще се превърне, както е тръгнало, в единствената политическа сила у нас. Което е и целта й. Не се ли примирим, ще докажем за сетен път прастарата истина, че лъжата е робство, а истината е свобода. Която свобода е и нашата цел, нали?

        И накрая да завърша пак с една абсолютно необходима уговорка: обобщавах единствено с цел текстът да бъде по-прегледен, като разпростирах мрежата на лъжата върху цялата политическа класа у нас. Разбира се, срещат се политически дами и мъже, които са безукорно честни хора и служат безкористно на обществото. За жалост тяхната изключителност само потвърждава колко дълбоко сме затънали в блатото и колко бързо следва да институционализираме истината, ако искаме да живеем в мир и съгласие със съвестта си.

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо