|
В този материал ще
стане въпрос за една от ужасяващите страни на онова литературно
течение, наречено социалистически реализъм, изразена в създаването
на култ към войната и отмъщението. Именно този култ е дълбоката
причина за приемането от руския народ на убийството на сънародници
в името на утопичната идея за Велика Русия. На пръв поглед е
повече от изумително, че нация, чиято културна традиция се свързва
с автори като Достоевски, Соловьов, Бердяев, Платонов и Булгаков,
може с такава лекота да понесе жертвата на човешкия живот в името
на провеждането на съмнителна държавна политика. И ако човешкият
разум е неспособен да смели “спасяването” под формата на
задушаване с химическо вещество, за милитарното съзнание то е нещо
съвсем естествено. А това милитарно съзнание е било налагано,
възпитавано и отстоявано като свръхценност във всички бивши
социалистически страни. Насажданата от властта тоталитарна култура
успява да измести ценностите, проповядвани през Сребърния век на
руската култура – гласовете на срама, жалостта и благоговението
(по Соловьов), и да ги заглуши с шумните маршове, официозните
книги и грубите картини и скулптори, присъщи на всяко тоталитарно
общество. Добре известен е сталинският тост на приема в Кремъл в
чест на участниците в парада на победата: “Не мислете, че ще кажа
нещо необичайно. Аз дигам един съвсем простичък обикновен тост. Аз
бих искал да пия за хората, които са смятани за “винтчета” на
големия държавен механизъм, но без които всички ние – маршали и
командири на фронтове и армии, грубо казано, пукната пара не
струваме”. В този смисъл целта на
тоталитарната
култура е била именно да изгражда и култивира човека-винтче
Ориентацията на героя
– ето в това се състои дългът на тоталитарната литература. За да
стане функция, личността не трябва да става съпричастна на
ценностите на общочовешкото, хуманното, надкласовото, защото
животът й вече е готов, по-точно, приготвен. Именно това е
причината за ориентацията на соцреалистическото изкуство към
псевдогероиката, защото във всички останали типове на личностно
самоопределяне (трагично, иронично, елегично) има изход към “друг”
живот. В този смисъл самосъзнанието е било сведено до стотинката
(или петачето). Тази стотинка, разбира се, е била лишена от
задушевност като студен дом с казионна мебел. Оттук произлиза и
стремежът този дом да бъде озарен, напълнен със светлина, радост,
бодрост и оптимизъм. Самите заглавия на съветските книги са много
показателни в това отношение: “Свет над землей” ("Светлина над
земята"), “Свет над полями” ("Светлина над полята"), “Солнце
Алтая” ("Слънце над Алтай"), “Счастие” ("Щастие"). Подобни
заглавия се съпътстват от фалшива военна проза, изпълнена от
войници с пламенни погледи.
Българската
тоталитарна културна традиция също се задавя от множество подобни
литературни произведения, някои от които не са лишени от талант,
но повечето са илюстрация на самото бездарие. Учените отказват да
ги анализират и да търсят връзките им със съвременната българска
ситуация. И именно този отказ е причина все още да не можем да се
разделим с белезите на милитарното съзнание. Тук е мястото да
стане въпрос за една скрита във фондовете на библиотеките книга,
която не се преподава нито в училище, нито в университета, но
която е повече от позор и за авторите й, и за официозната
българска тоталитарна култура, и за съвременната българска
филология, която допусна този позор да се превърне в тайна. Става
въпрос за луксозно оформеното за времето издание “Тържествена
проверка” под редакцията на бъдещия "дисидент" и народен будител
Любомир Левчев. Тази книга излиза през 1969 г. с
внушителния
тираж 10 125
и е посветена на
агенти на държавна сигурност.
В художествено
отношение литературното произведение е унизително за българската
словесност. То представлява бездарни стихчета и комсомолски
памфлети, които би следвало да бъдат възприемани като разкази с
една и съща сюжетна линия – смелият агент на Държавна сигурност се
бори с “бандитите” и “фашистите”, побеждава ги, но в крайна сметка
умира. Важно е да се отбележи, че убийството му в повечето случаи
е описано изключително натуралистично и илюстрира жестокостта на
“агентите на чуждите разузнавания и враждебно-престъпни елементи”.
Предговорът към
книгата представлява реч на тогавашния министър на вътрешните
работи Ангел Солаков. Това всъщност е красноречиво формално
доказателство за извратената симбиоза не само между
комунистическата власт и официозните писатели, но и между
официозните писатели и репресивната машина на БКП. “В тези
тържествени юбилейни дни ние се обръщаме с гордост към
неувяхващата слава на двадесет и петте победоносни години” -
започва речта си министърът. По всичко личи, че така се дава тон
на празнуването на юбилея на МВР, но не се разбира какво
ръководителят му има предвид под “гордост”. Концлагерите, може би.
Или вече набъбващите архиви на тайните служби. “В редиците на МВР
се вляха най-верните синове на “атакуващата класа”. Те дойдоха от
партизанските отряди, от нелегалните бойни групи, от самото сърце
на партията и народа - продължава министърът, като отсича: - С
ценното сътрудничество на народа не един народен враг е бил
обезвреден”. А това вече е факт. В България нито през 1969 г.,
нито по-късно не е имало и сериозно дисидентство, и истинско
отвращение от “атакуващата класа”. “Ценно сътрудничещият народ”
заедно със своите съвести – интелектуалците-народни будители, е
спял в цинично опиянение от цените на хляба и евтините почивни
станции, докато “верните синове” успешно са убивали и разсипвали
живота на малкото мислещи не в синхрон с “неувяхващата слава на
двадесет и петте победоносни години”. Самият Солаков го отбелязва:
“Органите на МВР укрепнаха и се закалиха в люти схватки с класовия
враг, с империалистическата агентура и с всички нарушители на
обществения ред. В този жесток двубой органите на МВР неизменно
излизаха победители, защото служеха предано на партията, защото се
ползуваха с обичта и подкрепата на целия народ, вдъхновени от
ботевска любов към него, защото се учиха от опита на славните
съветски чекисти и защото на тяхна страна беше историческата
правда”.
Цинизмът на тази
книга-тайна
обаче не е
публикацията на речта на министъра като предговор, а опитът на
български поети и писатели за охудожествяването на пошлите му
думи. Съставеното от Левчев четиво всъщност цели да придаде
художествена окраска на “неизменните победители”, на “обичащия
неизменните победители народ” и на “славните съветски чекисти”.
Тоест задачата на тази книга е да оформи и сведе до някаква
система разразяващите се идеологически акции, като ги внедрява в
съзнанието, превеждайки ги на езика на ситуации и диалози. В този
смисъл писателят и ръководителят на МВР се сливат в акта на
“социалистическото съзидание”.
Това е само една от
страните на проблематичността на Левчевото творение. Другата е
типичното за цялата тоталитарна култура бездарие. Особено тревожен
и важен за коментиране е фактът, че в създаването на литературния
култ към ДС редом с официозни семпли автори като Венко Марковски,
Георги Струмски и Радослав Михайлов, участва и талантливият
задълбочен писател Йордан Радичков. Въпросът не е само в
участието на един от малкото стойностни български автори от
социалистическия период в охудожествяването на политиката на
Държавна сигурност, а в онези по ленински опростачени и по
живковски опошлени механизми, които принуждават един отличен
писател в определени случаи да пише като бездарен комсомолец.
Всъщност Левчевото
творение охудожествява политиката на репресивната машина на БКП
изключително и само примитивно “Той не е просто служебно лице от
ДС, той е олицетвореният, напълно законният отмъстител за смъртта
на двама прекрасни комунисти, с които е делил затвор и оскъден
партизански залък… Само с това, с тая велика любов към загиналите
другари и с тази велика ненавист към предателя ние можем да си
обясним последната сцена от този пламтящ живот” (Евгений
Константинов, “Сиракът от Шумен”). “Великата ненавист”, насаждана
от тази книга, не е по-маловажна от “великата любов”. Нацията
трябва на всяка цена да възприеме писането на доноси и
преследването като проява на висша доблест в името на
справедливата светла борба на партията. Началната точка на
тоталитарната култура е идеологическата конфронтация. Приятелите и
враговете, “те” и “ние”, положителните и отрицателните герои са
основа на социализма, неизменен атрибут на митологизираното
съзнание. Книгата се вписва прекрасно в целта на официозната
българска литература да епизира света и по този начин да го
направи “готов”, и, следователно, не подлежащ за анализ. В този
смисъл функциите на ДС след издаването на това литературно
произведение с огромен тираж също престават да подлежат на анализ
от съзнанието, а само на апологетика и възпяване. Един от авторите
на поместените в книгата литературни произведения отбелязва
устойчивостта и продуктивността на този модел на мислене: “Техните
имена, техните пълни биографии и техните подвизи ще възкръсват
пред идните поколения тогава, когато зад имената на ония, които ги
погубиха, прозвучи присъдата на историята. И може би тогава ще се
появят повестите, романите и филмите за тях… А засега нека само
сведем глави пред тяхната светла памет…”. Повестите, романите и
филмите наистина се появяват и насищат със своята посредственост и
инфантилност цялата социалистическа епоха. Но това е проблем на
миналото. Проблемът на настоящето се състои в това, че вече цели
13 години не се появиха други повести, романи и филми за паметта
на унищожените от възпятата от министъра поета репресивна машина.
И този простичък модел
за митологизация се оказва изключително продуктивен в
съвременността. Българските медии също толкова
посредствено и
инфантилно създадоха мита за генерал Бойко Борисов
Дори фрази от
“Тържествена проверка”, митологизирала агенти на ДС, са идентични
чисто езиково с фрази от статии в български вестници,
митологизирали бившия бодигард на Живков:“Борецът срещу бандитите”
– без да се уточни кои точно бандити са заловени от него, с какво
са се занимавали тези бандити; “Защитникът на народа” – без да се
обясни в какво практически се проявява тази бурно афиширана
защита; и, разбира се, “великата народна любов”, на която всеки
борец срещу неизвестни бандити и съмнителен защитник на народа е
обречен още от социалистическия период. Даваме ли си сметка, че
именно от времето на социалистическия тоталитаризъм води началото
си неопределеността на лъжливо-епическата традиция? В този смисъл
медийният образ на ген.Борисов е логичният завършек на принципите
на социалистическия реализъм, на последователното им развитие.
Трябва да се подчертае
фактът, че “Тържествена проверка” съвсем не е нито единствената,
нито най-показателната българска книга от тоталитарния период,
свързана с “художественото” насаждане на милитарно съзнание.
Причината обаче нейното появяване и пребиваване в българската
културна традиция да бъде белязано с толкова отчетливо и
отвратително позорно петно е фактът, че тя откровено, дори
натрапчиво е посветена на институция, чиято цел е била в годината
на публикацията й да преследва и да убива. В този смисъл няма да
бъде пресилено да твърдим, че съставеното и редактираното от
Левчев произведение на изкуството фикционално оправдава дейността
на репресивната машина на БКП. И това не е само проблем на
миналото, а и на настоящето. Академиците, занимаващи се с
българска литература, не подложиха на анализ тази книга, те дори
не разказаха за нея, позволиха падението на нейните автори да
стане част от тайната история на социалистическия период. Нито
един журналист през тези 13 години не попита Любомир Левчев за
причините и обстоятелствата, довели до създаването на това
демонично творение. Въпреки отделни опити на историци и публицисти
все още дори нямаме сериозен научен труд, в който да се обясни
какво представлява Държавна сигурност и Народна милиция, с какво
са се занимавали тези институции, каква е била функцията им в
държавното управление. Не е обяснено какво представлява едно
досие, как е съставяно, по чия поръчка, какво е следвало след
това.
По-голямата част от
българския народ всъщност не знае
(а и не иска да
знае)
абсолютно нищо за тези
неща и затова толкова лесно се примири със затварянето на
архивите. Няма нужда да питаме ръководството на СДС, защо митингът
след приемането от НС на това решение беше толкова малък, трябва
да попитаме българските хуманитаристи. И не е нужно Татяна
Ваксберг да обяснява липсата на последователна политика в това
отношение с пропуските в законите за архива, приети от досегашните
народни събрания. Тези лоши закони са само следствие, а не причина
за уникалното българско “решаване” на проблема с миналото.
Дълбоката същност на този травматичен проблем е липсата на научно
изобличаване на култа към тайните служби и налаганата от властта и
културата любов към уж народната милиция, както и отсъствието на
историческо обяснение за функционирането на тези институции.
Нещо повече, липсата
на специализирани, популярни и преподавани научни изследвания за
дейността на ДС доведе до толкова лесното иронизиране на щетите,
причинени от нея. Нали самият Маркс отбелязва в съчиненията си, че
човечеството се прощава с миналото си, когато се смее.
Вицовете и скечовете за “ченгета” и “досиета” успяха да изпразнят
тези думи от съдържание. Така култът към ДС, създаван от писатели
и поети, поощряван от историци и натрапван от медиите в миналото,
не получи логично изобличение от настоящето. Напротив,
безразличието на съвременниците ни го направи истински реализъм,
но вече не само социалистически, а и античовешки. “Тържествена
проверка” стана част от тайната на някогашната Левчева
безгръбначност, Държавна сигурност се превърна във фолклор. Само
че страданията, униженията и травмите, причинени от тази вече
фолклоризирана институция, не са фолклор. Хората, съсипани от нея,
също не са фолклор, а част от социалистическата реалност, защото
са сред нас – в градските панели, в селските зле обзаведени къщи,
в транспорта, по улиците… За тях никой няма да напише книга или
статия, никой няма да ги покани в предаване, а и да го стори, ще
бъде подигран, а аудиторията – отегчена. Абдикиралите от работата
си историци гарантираха на унищожените от ДС вечна анонимност.
Болката на близките им не е интересна. Интересни са за
опростачения още от тоталитарната култура български вкус
сватбената рокля на Калина, пръстенът с диамант на Юлиана Дончева
и бюстът на Сашка Васева. Въпреки това обаче тези хора са в нашата
обичана и дори напоследък преобичана от някои България със техните
драми, спомени, кошмари, сънища и драматична невъзможност да
простят непросимото. Те помнят близките си, изнудванията,
преследванията. Те още живеят с личните си трагедии, на които
сънародниците им отказват да съчувстват. А някоя вечер, нищо чудно
да видят автора на стихотворението за “въоръжения с петолъчна
звезда чекист”, Любомир Левчев, по телевизията в задушевен
разговор със Слави Трифонов за смисъла на живота или за любимите
манджи… И за национално съгласие, естествено. “Великата ненавист”,
произведена от левчевата "Тържествена проверка", вече не е
актуална.
Колективният
отказ на българската интелигенция да се занимава с историята. и
колективният отказ на българския народ да я разбере обезсмислят
всички високопарни речи за Европа, европейското и приобщаването ни
към тях. “Европа”, “членство в НАТО и ЕС” вече са думи, също
толкова изпразнени от съдържание, колкото и “ченгета” и “досиета”.
Защото зад тях нищо не стои освен желание за заплата от 2000$.
Защото отказваме да разберем смисъла им. Търпимостта към
подигравката със страданието на сънародниците ни не е европейски,
а съветски тип поведение. По същата чудовищна логика, изработена
от тоталитарната култура, по която руският народ всекидневните
жертви в Чечения, българският народ остана безразличен към
причиненото от Държавна сигурност и Народна милиция.#
|