о

Още инфо

Анти&Про: Детонация 5

online от 10-01-2003

Светослав Лучников

Кризата в българската православна църква

Кризата в БПЦ има три страни, които, макар и тясно свързани, трябва винаги да се разграничават. Защото безкритичното им смесване замъглява същността на въпроса. И пречи за правилното му разбиране. Тези страни са нормативна, политическа и морална. Нарочно отминавам промъкващите се край тях или криещите се зад тях прояви на користолюбие и тщеславие

НОРМАТИВНАТА СТРАНА

Единствената законова разпоредба уреждаща положението на БПЦ и нейното отношение към българската държава дълго време се съдържаше само в чл. 39 от Търновската Конституция:

“Българското княжество от църковна страна, като съставна една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синов – върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тази власт.”

За съвременника този текст се нуждае от разясняване. Новата българска православна църква е създадена близо 10 години преди българското княжество. На 28 февруари 1870 г. със султански ферман е признато правото на българите да си създадат своя автокефална църква, в която да се включат епархиите: Търновска, Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска, Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Велешка, Самоковска, Пловдивска и Сливенска. На 14 май 1871 г. един всенароден църковен събор приема Екзархийския устав. През 1873 г. след свободен референдум към екзархията се присъединяват Скопска и Охридска епархия, като в Скопска от 8696 християнски къщи само 567 искали да останат към гръцката патриаршия, а в Охридска от 9526 – само 139. След създаването на княжество България в резултат на подобни народни допитвания към българската екзархия били присъединени още Дебърска, Битолска, Струмишка и Неврокопска епархии.

Така става ясно, защо бащите - основатели на новата българска държава - държат да подчертаят в своята Конституция, че княжеството е “една неразделна част от българската църковна общност” и “се подчинява на Св. синод – върховна духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тази власт” (т. е. в Цариград).

Следователно според Търновската Конституция БПЦ е не само независима от държавата, но в известно отношение (по църковните въпроси) държавата е зависима от нея. Поради това до месец май 1945 г. бракът бе действителен, само ако е сключен църковно, а бракоразводните дела бяха подсъдни изключително на църковните съдилища.

Никаква регистрация не бе необходима за признаване юридическа личност на църковните организации. Рилският манастир бе безспорен носител на права и задължения (притежава имоти и получава дарения) още от основаването си през Х век. Той съществува като правен субект по силата на традиционно приетото като задължително обичайно право – чл. 9 от Закона за гражданското съдопроизводство и чл. 4 от Гражданския процесуален кодекс. Това важи, разбира се, и за всички други съществуващи ab antiguo вероизповедания: мюсюлмански, израелтянски, католически, протестантски, армено-грегориянски. Посягането на тази традиционна независимост и правоспособност, установена и съществуваща независимо от държавата, било чрез законодателни мерки, било друг начин, би било очевидно нарушение на признатото и утвърдено право на религиозна свобода като едно от основните човешки права.

Търновската Конституция бе отменена формално едва с приемането на т. нар. Димитровска Конституция на 4 декември 1947 г. от Великото Народно събрание, след обесването на водача на опозицията Никола Петков и отстраняване от състава му на почти всички опозиционни народни представители.

Новата Конституция е характеризирана по следния начин в многотомната Енциклопедия на България: “Конституцията от 1947 г. е от социалистически тип. Тя утвърждава властта на трудовия народ и народната демокрация като форма на държавата, форма на диктатурата на пролетариата.”

В изпълнение на тази именно Конституция същото Велико Народно събрание приема на 24 февруари 1949 г. Закон за изповеданията, с който Българската православна църква, както и всички други религиозни общности в страната се подчиняват напълно на държавната власт. Според чл. 6 от този закон както възникването така и прекратяването на юридическата личност на едно вероизповедание зависи от решение на Министерския съвет. А според чл. 31: “В едномесечен срок от влизане в сила на този закон, централните ръководни органи на всички изповедания са длъжни да представят в Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет списъци с имената на своите религиозни представители и свещенослужители. Същите могат да останат на заеманите от тях длъжности, ако затова няма възражение от директора на изповеданията.” А съгласно чл. 12: “Свещенослужители, както и всички служители по ведомствата на изповеданията, които нарушават законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократичните уредби на държавата, независимо от другата им отговорност, по предложение на директора на изповеданията, могат да бъдат временно отстранявани от длъжност или уволнявани. Отстраняването от длъжност или уволняването се извършва незабавно от съответното ръководство, щом получи предложение от директора на изповеданията. Ако свещенослужителят не бъде отстранен от изповедното ръководство, той се отстранява по административен ред.”

В изпълнение на чл. 30 от Закона за изповеданията БПЦ изработва свой нов устав, съобразен с него, който на 31 декември 1950 г. е утвърден от Министерския съвет. С този устав, при господстваща тогава в страната диктатура на пролетариата и в противоречия с църковните канони, е допуснато пряко вмешателство на светската власт в работата на църквата. В патриаршеския избирателен народен събор участват по право представител на Националния съвет на Отечествения фронт, директорът на изповеданията, представител на Българската академия на науките и представител на Върховния съд на Републиката. Изрично е установено, че за да бъде едно лице избрано за митрополит (чл. 43, т. 2) или за патриарх (чл. 15, т. 5) то трябва да се радва на доверие пред правителството.

Подчинението на църквата на държавата е пълно и безспорно, защото е прието и от самата църква с нейния устав.

Конституцията на Република България от 12 юли 1991 г. утвърди свободата на вероизповедание като основно и ненакърнимо човешко право и постанови пълна разделност на религиозните институции от държавата. Очевидно това беше в пълно противоречие със Закона за изповеданията от 1949 г., което даде основание на 59 народни представители да поискат на 16 април 1992 г. от Конституционния съд обявяването на този закон за противоконституционен. Според тези народни представители, всички членове на БСП, “Законът за изповеданията е приет в разгара на комунистическата диктатура у нас и ние считаме, че редица негови текстове противоречат на Конституцията на Република България. Посочените нарушения ни дават основание да искаме от Конституционния съд, съгласно чл. 149, ал. 2 от Конституцията на Република България да обяви за противоконституционен действуващия сега Закон за изповеданията”. Между подписалите искането личат имената на Александър Лилов, Нора Ананиева, Иван Генов, Андрей Луканов, Иво Атанасов, Красимир Премянов и др.

Същото искане отправя и президентът на Републиката на 6 май 1992 г.

Конституционният съд с определение от 4 юни 1992 г. “отклонява искането на 59 народни представители от 36-то Народно събрание и на президента на Републиката за установяване противоконституционност на Закона за изповеданията от 1949 г.”. Единствен мотив за това е, че Конституционният съд не е компетентен да се произнася по искания за установяване на противоконституционност на заварени (приети преди влизането в сила на Конституцията) закони. Определението е подписано с особено мнение по ал. 2 от съдиите Нено Неновски, Любен Корнезов и Пенчо Пенев.

С решението си № 5 от 11 юни 1992 г. по същото дело Конституционният съд чрез тълкуване на членове 13 и 37 от Конституцията се произнесе косвено по въпроса, какво става с онези разпоредби на Закона за изповеданията от 1949 г., които противоречат на Конституцията от 12 юли 1992 г. “За заварените законови разпоредби, противоречащи пряко на чл. 13 и чл. 37 от Конституцията, се прилага § 3, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал. 2 от Конституцията на Република България”, което значи, че “те се смятат за отменени от момента на влизане на Конституцията в сила. Това може да се констатира инцидентно от всеки правоприлагащ орган”.

Конституционният съд не се ангажира да посочи, кои именно текстове от Закона за изповеданията са такива. Той се задоволява само да отбележи, че “в пряко противоречие с чл. 13 и чл. 37 от Конституцията са например разпоредбите на чл. 10, 12, 18, 20, 21, 22 и 23 от Закона за изповеданията”. С това например всъщност не се решава нищо. Остава открит въпросът за чл. 6, според който юридическата личност на изповеданието възниква от момента на утвърждаване на устава му от Министерския съвет. По този начин за възникването и съществуването на религиозните общности се установява всъщност лицензионен режим, нещо, което противоречи на решението на самия Конституционен съд: “Религиозните общности и институции са отделени от държавата. Недопустима е държавна намеса и държавно администриране вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции... освен в посочените вече случаи на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията.”

Важното е, че Конституционният съд прогласи недвусмислено: “Правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин освен в случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Посочените ограничително основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или тълкуване. Чрез закон могат да бъдат определени само конкретните механизми за тяхното осъществяване.”

Тези механизми обаче засягат пряко правото на вероизповедание като абсолютно, лично, ненакърнимо и основно право на всеки български гражданин. Затова те не могат да се осъществяват по административен ред или мимоходом с някакво охранително производство, а само по реда на нормален състезателен процес с възможност за редовно обжалване. Такава процедура в сега действащото право не съществува. Първа задача на един нов закон за вероизповеданията трябва да бъде именно уреждането на една такава процедура.

Забраната за всяка държавна намеса в работата на религиозните общности е установено и с чл. 18, т. 4 от Международния пакт за граждански и политически права на ООН от 16 декември 1966 г., ратифициран от България (ДВ, бр. 43, 1976 г.) и в чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека.

ПОЛИТИЧЕСКА СТРАНА

Няма никакво съмнение, че атеизмът беше една от основите на политическия мироглед на Българската комунистическа партия. Тя приемаше съществуването на религиите по тактически съображения като институции със затихващи функции, оставени на доизживяване под строг партиен контрол.

Българската православна църква след 1949 г. се примири безропотно н така отредената роля и се съгласи доброволно да съдейства за собствената си евтаназия. Срещу предоставяне на елементарно охолство на нейните йерарси и осигуряване мизерна заплата на значително намаления брой нейни свещенослужители, тя се отказа от своята религиозна мисия, отказа се от своята християнска проповед и сведе дейността си до формално богослужение в празни храмове и безучастно извършване на погребални и заупокойни обреди.

Тя преустанови напълно своята работа с децата и младежта, защото съгласно чл. 20, ал. 2 от Закона за изповеданията: “Възпитанието и организирането на децата и младежта се извършва под особената грижа на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и на техните свещенослужители.” При постоянни заплахи от страна на воинстващия атеизъм беше почти преустановено кръщаването на децата и църковното благославяне на браковете.

Всички това продължаваше и се задълбочаваше в продължение на цели четиридесет години при благодушното бездействие на духовните пастири. Едно сравнение с поведението на католическите и протестантските църкви в страните от социалистическия лагер, а дори и на православните – да речем в Румъния и Сърбия, налага твърде неласкави оценки за тогавашните ръководители на БПЦ!

Но ето, че дойде краят на комунистическата диктатура. Народите поискаха отново своите потъпкани свободи. Отец Христофор Събев създаде своето Дружество за защита на религиозните права. Народът тръгна масово след него. Паметни ще останат бденията със запалени свещи. Паралелната Великденска служба на площад “Демокрация”. Хората искаха БПЦ да стане отново истински народна. Да се освободи от срамния гнет на комунистическата опека. Трагедията на българското православие е, че това спонтанно възкресение на вярата не беше организирано и насочено правилно.

Как откликна на този спонтанен народен призив Св. синод? Той единодушно заяви, че Дружеството за защита на религиозните права е “напълно чуждо и ненужно на църквата и обществото, защото в България се спазват всички религиозни права на гражданите и последните се радват на свободата си на вероизповед и духовен живот”. (При действащия тогава мракобесен Закон за изповеданията от 1949 г.).

По това време започнаха да стават странни неща. Свалилите Тодор Живков реформатори-перестройчици се втурнаха да се черкуват най-благопристойно в “Ал. Невски”. И да получават патриаршеска благословия. А честните хора просто се гнусяха от тази нахална проява на отдавна сключения пакт за мирно съвместно съществуване между партията, която държи да запази на всяка цена господството си, и църквата, която няма нищо против да умира малко по-бавно и по-уютно в нейните обятия.

Така някак си естествено се очерта политическото противопоставяне между официалната църква, крепител на социалистическото статукво и радетелите за радикална, очистителна промяна в духовния, включително религиозния живот на страната.

В такава обстановка на 9 март 1992 г. директорът на вероизповеданията при Министерския съвет изпраща до Св. синод официално писмо, в което между другото четем: “Българската православна църква даде светли жертви и понесе тежки страдания през изтеклите десетилетия. Хиляди български свещеници бяха избити или подложени на унизителни репресии. Стотици черкви и параклиси бяха унищожени. В нарушение на чл. 18, 56, 60, 61 и други текстове на Устава на БПЦ и на чл. 9 и 16 от Закона за изповеданията през 1971 г. е избран и сегашният патриарх Максим... В качеството си на държавен орган, който следи за законосъобразността на избора и извършва регистрацията му по чл. 16 от ЗИ, Дирекцията по вероизповеданията обявява “ерга омнес” недействителността на този избор... Надяваме се, Св. синод, в изпълнение на чл. 17 и следващи от Устава, ще подготви и извърши избор на патриарх на БПЦ при точното спазване на изискванията на Устава.”

В отговор на този именно ход, само месец след него, депутатите от БСП сезират Конституционния съд в разгледания по-горе опит за спасяване на верния им патриарх. По-малко от месец след това към тях се присъединява и президентът Желев. Политическият фронт още веднъж е категорично очертан. Отношението към патриарх Максим се определя от политическите становища.

Следва акт № 92 на Дирекцията на вероизповеданията от 25 май 1992 г., с който е приета нелегитимността на избора на патриарх Максим и е утвърден временен състав на Св. Синод до провеждане на Църковно народен събор, който да избере постоянно ръководство. Този акт е обжалван от патриарх Максим пред Върховния съд на Републиката, който с последователни решения на тричленен и петчленен състав не уважава жалбата.

На 1.VІІ.1996 г. в София е свикан Църковно-народен събор от група митрополити, начело с Неврокопския митрополит Пимен. На 4.VІІ. съборът утвърждава нов Устав и избира митрополит Пимен за български патриарх. Новото ръководство поисква от Министерския съвет да регистрира Устава и новия патриарх. Министерският съвет, ръководен вече от Жан Виденов, не отговаря на искането. Мълчаливият му отказ е обжалван пред Върховния административен съд, който го отменява и връща делото на Министерския съвет, за да се произнесе по направените искания.

Междувременно Министерският съвет, представляван от зам. председателя Шиваров, чрез Дирекцията по вероизповеданията е регистрирал и Централното ръководство на БПЦ, начело с патриарх Максим.

Тази регистрация е обявена за нищожна с решение № 130/5.ІІІ.1997 г. на ВАС.

За последен път ВАС се занимава с църковната криза на 18 октомври 2000 г. (определение № 6300 по адм.д. № 5748/2000 г.) и констатира, че няма данни Министерският съвет да се е произнесъл отново, съгласно решенията на съда, по нито едно от исканията за регистриране ново ръководство на БПЦ: нито по това на Пимен, нито по това на Максим. При тези данни: “Върховният административен съд намира, че в Република България съществуват две религиозни общности с наименование “Българска православна църква... Щом като в Република България има граждани, които не желаят да бъдат в църковно общение с патриарх Максим, те имат суверенното право да се отделят от религиозната общност, ръководена от този патриарх и да образуват самостоятелна своя православна църква като религиозна общност със свой устав и ръководни органи.”

Това становище е напълно съобразено с решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург от 26 октомври 2000 г. по делото Хасан и Чауш срещу България, според което: “т. 78 – Действията на държавата, фаворизиращи един лидер на разделена религиозна общност, или предприети с цел принуждаването на общността да се обедини под единно ръководство против нейното собствено желание, също така представляват намеса в свободата на религията. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури подчиняването на религиозната общност на едно обединено ръководство.”

Междувременно, докато текат съдебните дела, патриарх Максим прехвърля за по-сигурно паричните средства на митрополията в Българо-руската инвестиционна банка на името на Московската църква!

Така, че държавата и при най-добро желание не би могла да предпочете едно от двете ръководства на вероизповеданието без да наруши Конституцията. Църковната криза не може да се реши от държавата нито по административен, нито по законодателен път. Тя няма никакво право да се намесва в устройството или ръководството на църквата, освен в случаите, изрично посочени в чл. 37, ал. 2 на Конституцията, т. е. когато това устройство или ръководство действат срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, или срещу правата и свободите на другите граждани.

Намесвайки се въпреки това в избора на едно църковно ръководство, държавната власт нарушава не само Конституцията, но и посочените по-горе основни международни актове.

МОРАЛНАТА СТРАНА

Проблемите на религиозните права и свободи, включително проблемите за правото на гражданите да се организират в свободно избрани от тях религиозни общности, са проблеми на убежденията и съвестта. Това са морални проблеми неподвластни на държавата.

Кризата в Българската православна църква е една от проявите на цялостната морална криза на българското общество. Нещо повече, тя е една от основните причини за тази криза. Не зная, дали ще бъде утешително, ако констатираме, че това явление не е само българско. То е без всяко съмнение отглас от глобалния нравствен упадък на съвременния свят. Нещо подобно се е случило в началото на Новата ера. Тогава римският поет Хораций е възкликнал: “Quid leges sine moribus vanae proficiunt!” (Колко напразни са законите, когато липсват нрави!). По същото време правото се задъхва да възстановява старите римски добродетели. Философи и поети ги сочат вдъхновено за пример на младите. Но... новият възродителен морал се ражда не от писанията на философите и поетите, а в катакомбите!

У нас възраженията срещу избора на патриарх Максим не идват от катакомбите. Още през 1971 г. Врачанският митрополит Паисий, Варненският и Преславски митрополит Йосиф и Неврокопският митрополит Пимен оспорвал законността на предстоящия избор на патриарх, защото той ще се извърши от нелегитимен църковен събор. Тримата владици с разрешение на другаря Тодор Живков били повикани в Комитета по изповеданията, дадени им били необходимите разяснения и въпросът бил приключен. Политически възражения срещу избора на патриарх Максим се правят едва през 1993 г., когато се разгласява решение № 145 на Политбюро на ЦК на БКП от 8.ІІІ.1971 г., съгласно което “За глава на Българската православна църква да се предложи и подържа кандидатурата на Ловешкия митрополит Максим”. Това решение обаче е в пълно съответствие не само с тогава действащия Закон за изповеданията, но и с чл. 15, т. 5 от Устава на Българската православна църква!

Така че както формално-каноническите, така и присъединените по-късно към тях процедурни и политически възражения срещу избора на патриарх Максим, трябва да се разглеждат и преценяват изключително само от морална гледна точка. Такава оценка имат право и са длъжни да направят единствено вярващите. Това трябва да стане на редовно свикан църковно-народен събор съгласно последните изменения на Устава на БПЦ.

Свикването на събора обаче би имало смисъл, само ако се предшества от всеобщо, дълбоко и искрено покаяние пред вярващите на целия висш клир, сред който не само Максим е сътрудничел с комунистическите служби. Пример за такова покаяние дава румънският патриарх, който си признава, че е сътрудничил на Секуритате и се оттегля.

Възгордяването и чувството за непогрешимост са основни грехове за истинския християнин. А може ли някой да отрече прегрешенията на тези, които приеха безропотно покорното подчинение на православната църква на безбожната комунистическа власт? Които приеха свеждането на нейната дейност до затихващи функции на доизживяване и постепенно отмиране? Които се вкопчиха в недостойна битка за църковна власт и земни облаги? Които превърнаха Светото богослужение в показна обредност в угода на новите земни властелини? Които приеха и оправдаха дори братоубийството на свещеник от свещеник в спор за тленен църковен имот! Които използват църковните санове за прикритие на циничния си атеизъм!

Едно наистина всеобщо покаяние би могло действително да постави началото на толкова необходимия катарзис. Не само за църквата, но и за цялото общество. А държавата е длъжна да съдейства на този очистителен процес не като се намесва властнически в решаването на църковната криза, търсейки дори помощта на московския патриарх Алексей ІІ, а като предостави на вярващите свободната възможност да я преодолеят сами. Защото кризата не е криза на обикновените миряни, а предимно на клира.

От 30 септември до 1 октомври 1998 г. в София се провежда разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор, събрал се по молба на патриарх Максим и по покана на Вселенския патриарх Вартоломей за разглеждане и решаване на проблемите, които предизвика създаденият през 1992 г. разкол в светейшата Българска църква. Съборът дава всеопрощение на всички взаимноанатемосали се архиерей. Преутвърждава сановете им и извършените от тях ръкополагания. Признава единствено на каноничната църква и йерархия на България под ръководството на патриарх Максим и, вече съвсем от мира сего, постановява, че “Всички храмове, свети обители и различните им недвижими имоти... преминават към едната и единствена канонична Българска църква”.

Решенията на събора нямат и не могат да имат нормативна задължителност за самоуправляемата Българска църква, “основа на устройството и управлението на която (според чл. 2 от нейния Устав) са: Свещеното писание, учението и каноните на Вселенската църква и настоящия устав”. Защото решенията на един събор, колкото и разширен и надюрисдикционен да е той, не могат да претендират да са учения и канони на църквата. Особено, когато се занимават с конкретни проблеми, не засягат принципите на вярата, а решават имуществени въпроси. Така че такива решения могат в най-добрия случай да имат значение на авторитетен морален съвет. За да станат задължителни, те трябва да бъдат приети от един народен църковен събор, проведен съгласно Устава на БПЦ.#

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо