Помним ли времето, когато посещението на черквите по Божиите празници ставаше под зоркото око на явни и тайни ченгета, грижещи се за нашата сигурност? Едва ли. След като видяхме комунистически лидери да палят свещи пред иконите на “Александър Невски”, спонтанният стремеж на българина към религията – този “опиум за народите”, беше великодушно разрешен. На пръв поглед постулатите на идеологията отстъпиха пред църковните канони и традиции, а българският народ се обърна свободно към християнските нравствени ценности и потърси упование в новите си духовни водачи сред църковния клир и сред политиците. Уви, духовниците се оказаха твърде привързани към материалното си наследство от последните десетилетия. Повечето от тях се защитиха от опитите за самопречистване, без да подбират средствата – от щита на църковните канони до сопите срещу непригласящите им колеги. Православната църква остана отделена от държавата не според закона и народните потребности, а заради дистационната роля, която си избра във времето на съществени промени в българското общество.

За разлика от църквата политиците от която и да е партия и да искат не могат да се дистанцират от обществените проблеми. Защото “дистанциращият се” политик бива изритван с наказателен вот при изборите. Тясната връзка между политиците и народа обаче изисква много лични усилия и умения за диалог. Той е доста труден, защото политикът трябва да пригажда езика и аргументите си към езика и начина на мислене на събеседници с различно образование, умствен потенциал и убеждения. Той трябва да отчита добрите (а не лошите!) житейски спомени у обикновените хора, да казва каквото те очакват да чуят и да им говори за неща, които пряко ги засягат. Нищо, че решението на многобройните лични и обществени проблеми понякога е твърде далеч от популистките диалози. Такова поведение е особено характерно за лидерите от преименованата БКП и се подкрепя от пропагандираните тези, внушавани през годините.

Първата теза почива на носталгията към миналото до 1989 г. , която е естествена за по-възрастното поколение, чийто активен трудов живот е отминал невъзвратимо. В паметта на българина е останал споменът за фиксирани цени, постоянна месторабота, заплати, пенсии и други благинки, необходими за спокойно живуркане. Тогава грижите за държавата се поемаха от една партия, която предоставяше допълнителни екстри (привилегии и възможности за служебна кариера) на едномилионната си членска маса. За днешното младо поколение са напълно непонятни бележките за политическа благонадежност на зрелостниците и семействата им – някога тяхната липса затваряше университетските врати пред кадърни млади хора. А забраната да се носят тесни панталони и къси полички днес предизвиква само весело учудване. Цивилизованият свят отдавна определя подобни забрани като нарушения на човешките права, но едва ли ще си припомним кога у нас се заговори с половин уста за “изолирани” случаи на такива нарушения. За немалко българи историческите спомени са важни само доколкото са свързани с лични неприятности, а иначе доминира доброто, останало в паметта. И тъкмо откъслечността на събитията, които пази човешката памет, без анализ на техните причини и същност и без съответните изводи, правят от носталгиците удобен обект на политически манипулации.

А манипулациите не престават. Преди време бе издигнат паметник на “човека от народа”, от властта на който през 1989 г. с облекчение се отърваха и най-близките му съпартийци. Днес пред каменните цървули на паметника могат да се кланят не само съселяните му, за които той построи заводи и ги направи граждани, а и всички, които го величаеха преживе. От книжните лавки пък можем да си купим възспоминания на ченгета, които ни убеждават колко справедливи и почтени били тогавашните управници. Професионални историци, които се канеха да пренапишат партийната история, се заеха само със старателното й почистване от нелицеприятни факти, а партийни трубадури започнаха да окайват добрите бедни и да клеймят лошите богати, без да споменават откъде се взеха богаташите. Разпиляването на непрочетените страници от българската най-нова история и медийното промиване на и без това късата историческа памет на много сънародници доведоха до обърканите им оценки и очаквания за това какво е било, какво е и какво ще бъде. Затова мнозина останаха в пубертета на българската демокрация.

За проточилия се пубертет помогнаха много пропагандни твърдения, между които е и лъжата, че всички политици са маскари. Българинът не се интересува от партийни политически про-грами, цели и действия, които ще доведат до осъществяването им, смятайки ги за празни приказки от времето, когато вестниците се пълнеха с мъдри партийни решения и петилетни планове, винаги отчитани като блестящо изпълнени. Затова пък очакванията му, че едно ново правителство ще оправи положението му, са били винаги над реалните възможности на всяка власт. За много хора пуснатият глас в избирателната урна е нещо като тото-фиш, от който току-виж ще ударят джакпота. А оправданието за проявената наивност и излъганите очаквания е в оценката “Всички (политици) са маскари”. Заради недоволството си от политиците тези хора лесно падат в капана на илюзията, че нас ще ни оправи само я нечия “силна ръка”, я военен режим. Мрачни примери как е ставало това в други страни не ги стряскат – и при демокрацията има люде, склонни към политически мазохизъм.

Вирусът “Всички са маскари” е зараза с политически инфантилизъм, при който става пълно разтваряне между лъжата и истината в обществените процеси, направлявани от политиците. Размазват се оценки за исторически събития и се възстановяват символи на миналото. Нормално ли е да се поставя днес паметник на водач на Септемврийското въстание от 1923 г., който при провала му героично е избягал зад граница? А после продължил мисията си в Коминтерна като верен поданик на чужд лидер, комуто е предавал за каторга недотам верните си партийни съмишленици. Ще продължи ли българинът да го тачи като самозван “вожд и учител на българския народ” и с какво се извисява той над сегашните ни политици?

Днес умишлено се натрапват асоциации, за погрешността на които предупреждава поговорката “Нерде Ямбол, нерде Стамбул”. Правят се арогантни опити за паралел между НАТО и Варшавския договор или между Европейски съюз и СИВ, без дума да се каже защо военната и икономическа организации на страните от Източния блок така бързо предадоха дух по времето на Горбачов? И от кого ни пазеше Варшавския договор – от външни врагове или от самите нас, даващи навремето непоискана, но братска военна помощ срещу размирните унгарци и чехи. Докато НАТО кой знае защо не тръгна да решава със сила кипърския проблем между своите съюзници…