|
На пръв поглед
изглежда, че конституцията на България е демократичен механизъм,
привеждащ управлението на държавата в съответствие с волята на
народа и застъпващ принципа на разделение на властите. Ала тя
съсредоточава абсолютна власт в ръцете на една конкретна група
хора и отнема от народа неговата роля по отношение на тази власт.
Ако дадена партия
има пълно парламентарно мнозинство (121 и повече гласа), то за
своя мандат посредством това мнозинство тя контролира изцяло
дейността на Народното събрание (законодателят). Въз основа на
своето мнозинство тази партия излъчва и правителство (изпълнителна
власт), като се идентифицира с него. Следователно, за дадения
мандат и законодателната, и изпълнителната власти се управляват от
партията, имаща парламентарно мнозинство, а разделението между тях
е условно – доколкото засяга разликата във функциите. За която и
да е партия с пълно парламентарно мнозинство законодателната и
изпълнителната власти представляват оперативни инструменти.
Съдебната система от
своя страна няма право на законодателна инициатива и е длъжна да
прилага волята на законодателя, която за дадения мандат е волята
на партията с мнозинство. Решенията на съда по всеки един казус
изхождат от текстовете в закона и ако тези текстове се променят,
то и решението на съда се променят. Това означава, че партията с
пълно парламентарно мнозинство може да контролира решенията на
съда по всеки един казус, освен онези, свързани с конституцията, и
след като тази партия се идентифицира с правителството, то
контролът, който съдебната система следва да осъществява върху
изпълнителната власт, е безпредметен. В отношенията между партията
с парламентарно мнозинство и съда. Наистина съществува известно
разцепление, но то е породено от времето, необходимо за прокарване
на съответните законови текстове. В рамките на своя четиригодишен
мандат обаче партията с мнозинство има възможност да преодолее
този конфликт в своя полза. Конфликти са възможни и въз основа на
неточни законови формулировки, които отново партията може да
уточни в своя полза; когато партията нарушава конституцията и ако
тя сама си противоречи. Пример за такова противоречие е решението
на парламента за затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”,
позицията на правителството в глава Енергетика и решението на
тричленния състав на ВАС.
Разделение на
властите в смисъла на демокрацията се получава единствено тогава,
когато мнозинството е коалиция, съставена от две или повече
политически партии, като разделението е между централите на тези
партии.
От изброената
концентрация на абсолютна власт следва, че българската държава
трудно може да функционира без хомогенно в своята идеологическа
ориентация мнозинство. Ако такова не е налице, е необходим
обединителен елемент, който да поддържа или партията, или
коалицията сплотена. Всяко разцепление в управляващото мнозинство
логично води до дестабилизация на държавата, защото то е
еквивалентно на разделение на властта, което фактически не е
заложено в конституцията. Съгласно конституцията следователно,
парламентарните избори винаги имат за цел да излъчат пълно
мнозинство и колкото това е по-невъзможно, толкова по-вероятни
стават предсрочните избори. За естествения процес на функциониране
на обществото обаче, характерно е обратното – плурализъм при
стабилитет и сплотяване около дадена идеологема при социални
сътресения. Т.е. стабилността на държавата и стабилността на
обществото са поставени в обратнопропорционална зависимост. Тази
зависимост може да се изведе и от съчетаването на описания
тоталитаризъм – концентрация на абсолютна власт в ръцете на партия
или коалиция, и демократичен елемент – периодичен избор на ново
мнозинство.
А когато става дума
за представителството на народната воля в управлението, трябва да
се подчертае, че ориентацията е то да се симулира и минимизира.
Още от сблъсъка със заложения тоталитаризъм, от който произлиза
необходимостта за пълно парламентарно мнозинство, всички аргументи
за мажоритарен вот стават на пух и прах. Не може да има
мажоритарен вот в рамките на сега действащата конституция, защото
чрез него е малко вероятно да се обособи пълно мнозинство в
парламента, така необходимо за управлението на цялата държава. Но
същинският цинизъм се очертава при останалите два вота – за
президент и за местни органи на управление. Според конституцията
президентът не притежава власт да управлява държавата. Тогава защо
е необходимо той да бъде избират от народа?! Обратното, ако
президентът е избиран от народа, то демократично е той да
притежава правомощия да управлява. Подобна е ситуацията и с
местните органи на управление, защото те са подчинени първо на
изпълнителната власт (управляващо мнозинство) по отношение на
своите финанси и второ – на законодателната власт (управляващо
мнозинство) по отношение на своите законови нормативи, които
изчерпва двата основни елемента на контрол. В крайна сметка
народът бива канен да гласува за обезвластен президент и подчинени
местни органи на управление в 2/3 от предвидения в конституцията
вот като по този начин на обществеността се създава илюзията, че
участва в управлението на държавата.
След като
управлението на цялата държава стои в ръцете на единна или
коалиционна партийна структура, формираща пълно парламентарно
мнозинство, то няма да е грешка ако наричаме това мнозинство
“държава”. Схемата на тази конституция обрича българския електорат
да си сменя “държавата” на всеки четири години, но не и по този
начин да участва в управлението на държавата. Който и да вземе
мнозинство, се превръща в център на един тоталитарен механизъм,
работещ повече от 10 г. и то във времена на преразпределяне на
собствености! И е съвсем логично, че “и тия, и ония не могат (не
искат) да ни оправят”. Освен това, съгласно пропорционалната
система при избори на Народно събрание представителят на държавата
– мнозинство фактически се назначават от управленските структури
на съответната или съответните партии.#
|