Online от 1 юли 2002

До “европейците” и “американците” в спора

С интерес следя вашия спор, но и с известно разочарование от тона ви. Не енергията и цветистите фрази, присъщи на всяко интересно четиво, нито дълбоката убеденост в собствената правота ме стреснаха, а личните обиди. В крайна сметка споровете се делят условно на два вида – такива, които целят да подчертаят  различията и други, които търсят пътя към общото решение, наречено компромис. Първите са излишни, за вторите е нужно търпение и исвестна етика и в мислите и изразяваното отношение към опонента. А ругатните следва да останат пред вратата.

Ето и моят принос към дискусията с поглед върху Германия.

Ж. Б.

Щом се говори за участие на държавата в живота на хората, то закъде без германския модел на социално пазарно стопанство и Ото фон Бисмарк. Няма да се спирам на историята и на същността на концепцията в детайли, най-малкото поради поради широката им популярност дори и в Америка. Тук бих искала да припомня само причините, поради които Бисмарк започва въвеждането на социалното законодателство със законопроекта за задължителното здравно осигуряване, приет през 1869-1871 и последван от редицата други закони до 1893, отредили на Германия мястото на пионер в тази област.

Бисмарк е известен със своята, меко казано, силна неприязън към социалдемокрацията, профсъюзи и подобни. Мотивите му за това отношение са породени както от актуалните политичеси събития, така и от традиционното тогава схващане за бедността и богатството като израз на оценка за лични качества и морал, обобщени от Хегел (Rechtsphilosophie, §§ 242-247) и непроменени доминиращи американския дискурс и до днес. Така че в никакъв случай на потомствения юнкер не може да се вмени филантропия и любов към плебса, към бедните и нещастните, а идеята за социално равенство, основна в (германската) социалдемокрацията, не е била по-чужда на друг, както на Бисмарк. Така че едва ли можем да говорим за социалистически идеали, които да са го водили при изготвянето на законопроекта за задължителното здравно осигуряване. (Това от една страна е толкова нелепо, че ме разсмива, както и твърдението, че в България (в бизнеса) успели най-способните, но от друга ме кара да пиша емейли.) Тъй като по това време организиращото се вече работническо движение доминирало комуналните и църковни здравни каси и така използвало възможността за увеличаване и циментиране на политическото си влияние, Бисмарк търси средство именно за унищожаването на корените на социалдемокрацията и организираното работническото движение, като им отнел основното поле за осъществяване на идеите им и си “купил” лоялността на работниците чрез “държавна пенсия”. Поради това депутатите от социалдемократическата партия гласували срещу новите закони и на практика срещу виталните интереси на поддръжниците си. Против новата задача на държавата се обявили по понятно причини и привържениците на либералния капитализъм.

За съжаление у нас е позната само политическата част на въпроса. Друга причина за изработване и въвеждане на социалното законодателство е била от чисто икономически характер и под натиска на силната икономическа конкуренция в международен план, когато Германия е трябвало да се пребори с трансформационни процеси, подобни по дълбочина и обхват на днешните в Източна Европа. Под натиска на едрия капитал (- Thyssen, Siemens, Krupp, Dresdner Bank, Deutsche Bank са възникнали и бързо просперирали тогава-)  Бисмарк провел успешна протекционистична политика, която включила и поемане на основната част от разходите по социалната политика от работниците и държавата.

Третата причина за въвеждане на модела е била от социално-политически характер. След грандиозните промени на прага на ХІХ век държавата е трябвало да се справи с огромна по мащабите си миграция – вътрешна и външна, демографски бум и висока раждаемост, ниски доходи и като естествена последица от това политизиране на широки слоеве. Старата социална мрежа и стереотип на живот, старият облик на семейството и общината като гарант на оцеляването са пометени от динамиката на новото, от необратимостта на модернизирането на обществото и на държавата. Утвърдило се ново съдържание на водещи ценности като солидарност, общност.

И преди въвеждането на социалната система от Бисмарк в Германия са налице структури за социално подпомагане и защита, познати най-общо като система на субсидиаритет, обоснована и създадена от католическата социална етика. Много индустриалци въвеждат по примера на Харкот здравно обслужване и социално подпомагане за работниците си, но не водени от християнските идеи, а от тези на Адам Смит. Новото законодателство само променило основния носител на системата за социално подпомагане, така че социалната пазарна икономика не е родена от нищото, а е стъпила на традиционни структури на обществото, възникнали като неформален отговор на неформални проблеми. С това се обяснява и нейният успех, потвърден и от множеството рецепции на модела в Западна Европа, а социалният модел на днешна Канада представлява смесен тип на базата на Wohlfahrtsstaat и англосаксонския либерализъм. Макар че Бисмарк е считал социалното си законодателство за най-големия си провал и дори не го е споменал в спомените си, тъй като не постигнало основните си цели и Железният канцлер не успял да предотврати политизирането на работническата класа и разрастването на влиянието на социалдемокрацията.

Примерът с Германия предлага изводи, актуални и днес и които засягат най-общо политическата и социокултурната сфера. Прибързано би било да се определят като наивни или цинични опитите на Бисмарк за търсене на средства за трайно въздействие върху избирателите. Колко лесно се инструментализира социално напрежение, отдавна е познато. Чрез разширяване на задачите на държавата Бисмарк не спрял политизирането на “лумпените”, но пък допринесъл са интеграция на нацията и чрез подпомагане на “първото германско икономическо  чудо” (Erstes deutsches Wirtschaftswunder) косвено за постепенното повишаване на стандарта на живот за много по-широки слоеве от населението, отколкото когато и да било в USA. Няма смисъл да сравнявам стандарта на един шофьор от градския транспорт в Германия с американския или канадския му колега.  И в това е едно от основните предимства на правовата държава – гарантираното равенство пред закона създава у гражданите много сходен социален опит, който естествено ги „самоидентифицира“ в общност. (Тази идея е доразвита по-късно подробно от Сменд, както и от Луман и Хабермас, всеки в своята посока.) Принципите на социалното пазарно стопанство се защитават както от Християндемократическия съюз, да не говорим са Християнсоциалния съюз, така и от социалдемократите. Разликите между тях не са много големи, което доказва наличието на обединяващ консенсус по този въпрос. Опасността от т. нар. “шовинизъм на благоденстващите” (“Wohlfahrtschauvinismus”)  отдавна се коментира като една от сериозните вътрешни пречки пред последното разширяване на ЕС.

Социалното законодателство маркира важните точки на вътрешната политика и я превръща в основно и най-ефективно средство за легитимация на дадено управление. Изборите през 2001 в България за пореден път доказаха това. Така вътрешната политика на националната държава от класически тип се превръща в основен легитимационен инструмент.

Накрая се оказва почи излишно коментирането на социокултурните последици от разширяването на компетенциите на европейската национална държава. Ясно е, че хората са различни и в различна степен могат да се грижат за себе си. Ако не признаем различието им по природа, се връщаме към зрялото си социалистическо минало. И ако не разбираме нещо, то не значи непременно, че нещото е тъпото. Същото важи впрочем и за неразбираемото.

Въпрос на приоритет в ценностната система на обществото, което дефинира своята държавата, е да се насочи към равна защита на правата за всеки, напр. и на правото на живот без накърняване на човешкото му достойнство, както е обоснован германският социален модел в конституцията на страната. Въпрос на ценностна система е и възхваляването на либералния модел, от който може би човек излиза по-богат егоист. В Европа се счита, че една от основните задачи на модерната държава е да осигури баланс на интересите и да сащитава онези, които не могат да го правят сами. От психологическа гледна точка пълноценното развитие на личността се нуждае от минимален душевен комфорт, а според изследвания, усещането за сигурност и принадлежност към колектив лежи в основата му. (В противен случаи се наблюдават признаци на деструкция на личността и дезинтеграция на обществото.)

Примерът с германския модел показва, че и хубавите неща не са вечни и се нуждаят от постоянно осъвременяване, понякога и чрез лишаване от социални придобивки. Именно в търсенето на баланса между традицията и потребностите на хората от една страна и реалните възможности на държавата от друга, която в края на ХХ и началото на ХХІ век е еволюирала конструкта от ХІХ век, се изразява същността на социалните реформи, провеждани от години в страните от Западна Европа. Холандия, Дания, Швеция са намерили своята оптимална засега пропорция между in put и out put, ред е на Германия, в която процесът протича от години, а всъщност реално още не е започнал. Определящото е кога какво очакват гражданите от държавата и политиците си, как разбират смисъла и ролята на държавата, както и доколко и как политическият елит и администреацията отговарят на тези очаквания. Никой не иска да губи избори.

Пак стигнахме до ценности и политическа традиция и нека не изпускаме от поглед факта, че те не падат от небето, а са резултат от дълго историческо развитие. Затова искам да обърна внимание на спорещите “европейци” и “американци”, че в същността си спорът се вихри около това, кой начин на историческо развитие на конструкта "държава" е бил по-правилен – този в Америка или този във Франция, респ. континентална Европа. Надявам се с това да се видели безсмислеността му и да не се грубят в лични нападки (-“дрънка напълно неразбираеми глупости“), а да впрегнат енергия в търсене на подходящия модел за България. Такава дискусия си струва и комай още не се е състояла в общественото пространство.

Дискусията