|
|
Днес е
(пост)модерно да се мисли, че историята се създава от онези, които
я описват. В ерата на всеобхватната информация всяко друго
твърдение звучи еретично. А от гледна точка на тринайсетгодишния
български преход, дори наивистично. Защото историята на
комунистическата и следкомунистическата ни родина не се описва от
историци, старателно преравящи документи, снимки и мемоари. На
попрището на авторитетни летописци се изявяват или, по-скоро,
изживяват безпардонни журналисти и набедени "интелектуалци",
изкачени на високата трибуна на жълто-червените медии. А
непретенциозната широка публика, навикнала да се информира от
радиоточката, попива бръщолевенето им като несъмнена истина. За да
стигне постепенно до извода, че България е навлязла в поредния
зигзаг на трагичната си история. Зигзаг, водещ все надолу и все
по-далеч от сияйните върхове на Татовото време. Зигзаг, започнал
от "избухването на демокрацията" и продължаващ по вина на нейните
привърженици, омразните седесари. Зигзаг, през който не е имало
раждане на надежди и борба на идеи, рухване на една античовешка
диктатура и отваряне към модерния свят, възстановяване на
собствеността и пазара, освобождаване на ума и съвестта от
идеологическата опека, а единствено: разпад на институциите,
задкулисна политика, нечисти интереси, нарастваща корупция,
постоянно обедняване на народа и постоянно обогатяване на
политиците.
За
нас, които съпреживявахме с радост и сълзи трудните детски години
на родната демокрация, най-новата ни история е по-лъкатушна.
Нейните зигзаги са постоянните, болезнени отклонения от
европейския път на България. После те се наваксват отчасти, с
много усилия и за сметка на честните граждани. Ако не прерастнат,
не дай Боже, в обратни завои. И понеже в официалната медийна
история те просто не съществуват, демократичното национално
малцинство усети потребността от "апокрифи". Някак трябваше да се
избавим от внушението, че сме луди, които живеят в свой илюзорен
свят. Българският здрав разум, на който толкова разчитахме, се
оказа хилавичък в схватката с манипулацията и бе длъжен да потърси
подкрепата на иронията и хумора. Затова появилите се апокрифни
писания не претендират за аналитичност и научна строгост. Но пък
бият право в целта и предизвикват насрещен озлобен вой. Такива са
и есетата на Иво Беров.
Голяма
чест е за нас да бъдем (според възможностите си) спомоществуватели
на този автор. Имаме удоволствието да предоставим на читателя
сборник с най-добрите попадения на Иво Беров. Тяхното публично
битие започва от страниците на "Демокрация" или на нейното
on-line
отроче Оshte.info.
Злободневни или посветени на по-общи теми, хапливо-публицистични
или почти сюрреалистични, те освежават душата и избистрят ума,
попривикнал към омайващите медийни пушеци. По въздействието си
приличат на книгата, прочетена от библейския пророк: "в устата
ми беше сладка като мед, а когато я изядох, стана ми горчиво в
корема". Така нашият смях бързо преминава в крива усмивка, а
понякога влече след себе си дълбока тъга. Но и решимост да извадим
наяве историческата истина. Независимо от цената, която трябва да
се плати!
Надяваме се, че "апокрифите" на Иво Беров ще бъдат сред
хранителите на истината за най-новата ни история - през всичките й
зигзаги и нечии опити за прекрояване. Докато дойде часът на
професионалните историци.
Книгата излиза благодарение на... |
