13-11-2003

парламентарни избори, както и за унижението България да влезе в ЕС под мъдрото ръководство на бившата комунистическа партия. Лично аз не смятам за достойно седесарите да трасират пътя към подобно унижение; освен това не мога да разбера логиката сините да гласуват за Стоян Александров, за да накажат “предателя” Софиянски. Или да си останат вкъщи, което е същото. За мен поне “всички срещу БСП” – т.е. възраждането на антикомунизма като интегриращ принцип в една страна, която реални се декомунизира, е нещо съвършено различно от сговарянето на някакви лидери по въпроса кой колко районни кмета да има и кой как и какво да контролира. Колкото до “сговорчивостта” на СДС, то има само два варианта: или несговорчивост и гарантиран мандат на БСП (изборните резултати го доказват) или консолидация на дясното, но върху концептуални и морални принципи, а не около интереса и оцеляването на този и онзи. И – последно – нека все пак диференцираме отцепниците. Някои съществуват реално в политическото пространство, а някои не; някои бяха принудени да напуснат СДС, а някои бяха изгонени при опита им да превземат партията отвътре; някои наистина изсипаха тонове кал върху СДС, а някои просто не бяха съгласни с една или друга теза.

Защо се налага споразумение за съвместно управление на един град, пък бил той и столичен, да бъде скрепено с подписите на партийни лидери? Как да си обясним факта, че пак те – лидерите – са последна инстанция в това споразумение при възникване на спорни въпроси между партньорите в общинска коалиция?

- Поради две причини: че лидерите бяха кандидати за кметове и че договори между партньорите се сключват най-често при бракове по сметка. Винаги, когато една партия е в криза, нейният лидер е или поне се опитва да бъде последна инстанция по всички въпроси. Специално при СДС положението е още по-тежко, тъй като партията бе изградена по недемократичен начин в ситуация, в която перспективата на властта беше повече от ясна; бе структурирана централизирано и с оглед преливане в държавната и общинска администрация; бе управлявана авторитарно и без грижа за перспективата след първия й лидер. В резултат: СДС освен в криза на идентичността се намира и в лидерска криза. Този недостиг, при който структурите и симпатизантите не припознават легитимността на собствения си лидер, трябва да бъде компенсиран с нещо – и това в случая са пожарникарските коалиции и споразумения, при които прагматизмът измества моралните критерии. 

Какви политически сили следва да възприемаме като десни? Има ли такива в България и кои са те според теб? Какво близко бъдеще прогнозираш за десницата у нас?

- Според мен много партии в България претендират за позиции в дясното пространство и се самоопределят като десни, но в своето реални политическо битие, език, послания и най-вече степен на идентификация с избирателите и носене на отговоност пред тях, имат много малко общо с дясното политическо мислене и философия. За съжаление това важи и за СДС. Само един пример е достатъчен: дясна партия, която поддържа към 400 лицензионни и разрешителни режима е абсурд, възможен само на тези географски ширини.

До редовните парламентарни избори остават две години. Ще се промени ли и в каква посока политическият ландшафт у нас дотогава? Продължава ли да е реалистична възможността да се предизвикат предсрочни избори? Кой и как би могъл да го стори?

- Не е сто процента сигурно, че остават толкова. До предсрочни парламентарни избори може да се стигне, ако търпението на НДСВ от политическата лакомия на ДПС се изчерпи, или ако ДПС реши, че е изсмукал до дъно ресурса на по-големия коалиционен брат, и вече е време да си търси нови политически партньори. Има и трета вероятност – някоя от групите по интереси сред депутатския турлю-гювеч на НДСВ да прибърза с разбягването от потъващия кораб. Други шансове няма. Опозицията вдясно не иска предсрочни избори, тъй като е много вероятно да ги загуби. Тази вляво пък не ги иска, защото няма интерес. Ланшафтът може да се промени, ако дясното се вземе в ръце и стане адекватно на своята политическа мисия. Потенциал има – дори местните избори в Русе убедително го доказват. Но за да стане това, ще трябва лидерите, за които нова политическа формула означава кръст на политическата им кариера, да направят крачка назад. Иван Костов на първо място.

След като напусна “Седем”, на страниците му се разгоря дискусия по повод твоя статия, изпратена за публикуване в седмичника. Би ли коментирал публикацията “Отговор на главния редактор:”, с която част от екипа се раздели с теб? Ето и основните пунктове в нея:

“Авторският кръг на “Седем” застана зад Едвин и когато той се оттегли от ръководството на гражданския комитет “14 декември”...

Какви притеснения ти е създавал Гражданският комитет или някой друг заради оттеглянето ти като национален координатор? По какви причини и как авторският кръг на “Седем” е застанал зад теб при тези обстоятелства?

Оттеглих се едновременно и от СДС, и от гражданския комитет, и от всякаква политическа и обществена дейност, след като бях обвинен, че съм “търговец с политическото тяло на СДС” – по думите на Иван Костов. Причините: изразени публично несъгласия и резерви спрямо лидера на СДС Надежда Михайлова и водената от нея политика. Тръгнах си отвсякъде, за да не бъда обвиняван, че се опитвам да разцепя СДС. Тъй че не става дума за различни оттегляния – имаше само едно единствено оттегляне. И съм благодарен на екипа на “Седем” за подкрепата тогава.

“...Той сам избра да напусне вестника, макар и да бе приканван нееднократно да изложи становищата си и да докаже обвиненията си на страниците му. Не го направи. Затова е тъжно да се види как сега злоупотребява с публичното си амплоа на морален символ и безкористен политик...”

Какви обвинения си предявявал, на кого и защо не ги изложи в публикация за “Седем”?

- Изразявах съмнения към поддържаната още от лятото редакционна политика за безрезервна подкрепа на бившия лидер на СДС Иван Костов, за крайния “костовизъм” на вестника. В един момент направо заявих, че ще се опитам да проверя всички съмнения за корупция, свързани с неговото управление. Контратезата беше: “Костов не се е облагодетелствал лично.” Което е смешно. Няма “лична” и индиректна корупция, когато си министър-председател. Тогава просто носиш отговорност за всичко и за всички, а ако се опиташ да прикриваш фактите, губиш – както и партията, която те е издигнала. Впрочем имам точен отговор на всички въпроси, които задавам в своя текст. И на поне още толкова от този род. Надявам се Костов да се оттегли сам, за да не се наложи аз да им отговарям вместо него.

“...Преди всичко защото в тази статия истините са смесени с полуистини, с няколко лъжи и с един откровен донос... Лъжите на Едвин Сугарев са свързани с грозния факт, че целият му обвинителен патос към вестника се аргументира с частен разговор на маса. Точно тази спекулация тласка към сравнения с интимните политически доноси на Тошо Тошев “Лъжата Жан, Иван и другите”...

Допустимо ли е позоваването на факти от “частен разговор на маса”? В какво се състои спекулацията при такова позоваване? Кое в статията ти е “доносът”?

- Съжалявам, че се наложи да се аргументирам с частен разговор. За съжаление просто не е имало други разговори, на които да се е дискутирала политиката на вестника. И още повече съжалявам, че ще трябва да го кажа направо: не аз, а главният редактор на “Седем” лъже. Люба Кулезич седеше до мен при един разговор преди няколко седмици (не този, който тя визира), при който д-р Михайлов ни съобщи, че му предстои разговор с Иван Костов и че той гледа на него като на представител на редакцията на “Седем”. Ефектът от тази консултация беше неговото пряко заявено намерение да върне Иван Костов на председателския пост в СДС, а мен – в политиката. Относно тъй наречения “донос” – който се интересува, може да прегледа съдържанието на последните няколко броя на “Седем” и сам да прецени какви позиции е застъпвал и към какво се е стремял неговият колектив, от който между впрочем повечето основатели бяха деликатно или не дотам деликатно отстранени.

“...Не е вярно и изречението, което принудило Едвин Сугарев да се оттегли от вестника: ”Обединението на десницата минава през трупа на Иван Костов, а той не иска да бъде политически труп”. Лъжа е и че тази фраза впоследствие се е превърнала във верую на “Седем”. Истината е друга, но едва ли е редно да я цитирам в подобна доносническа тоналност...”

Вярно или невярно е това изречение? Беше ли то казано в “частния разговор на маса”? По какво съдиш, че то се е превърнало във “верую” за вестника?

- Изречението е дословно предадено. За веруюто на вестника могат да съдят читателите му. Има цели броеве, посветени почти изцяло на защитата на Костов и на обругаването на “обединителите”.

“...с приказките си за лъжите на Костов в скандала с фондация “Демокрация” сам си избра мястото до Тошо Тошев, Чорни и Димитър Иванов...”

Излъга ли Костов при скандала с дарението за фондация “Демокрация”? В какво?

- Да. Със заявлението, че е изпратено питане до Кипърското бюро за финансово разузнаване и е получен отговор. ДС може да манипулира каквото си иска в България, но просто няма как да накара Кипърското бюро за финансово разузнаване да изпрати отговор, който отрича тази версия. Излъга и с двукратното си твърдение пред “Блиц”, че правителството на Софиянски е разрешило “Мобилтел” да бъде продаден на Чорни. Направило го е собственото му правителство и разполагам с документа, чрез който е станало това. Пак собственото му правителство е дало и последния лиценз на Чорни, важащ до 2006. Но най-тежката от лъжите е другаде. През март 2002, веднага след 13-та Национална конференция, се състоя общо заседание на стария и новия НИС. На нея Иван Костов заяви, че фондацията няма пари и партията трябва да се оправя както може с държавната субсидия, като препоръча в. “Демокрация” да бъде закрит. Сега става ясно, че месеци преди това, през 2001, фондацията е закупила за 220 хиляди долара някакъв скапан хотел в Юндола, принадлежащ дотогава на днешния кмет на Велинград Беев, и веднага е прехвърлила този си имот на името на една от дъщерните фирми на “Демокрация”. Оказа се също, че през 2001 фондацията е получила няколко дарения с мащаб, сроден до това, направено по нареждане на Чорни. И че и в момента има достатъчно пари, за да върне скандалните 200 хиляди. Пита се – защо бе фалиран в. “Демокрация” тогава?!

“...Само че едва ли точно към такава свобода остава привързан “Седем”. Без да се отказва от надписа ”свободен вестник”. Защото тъкмо той не освобождава от почтеност към фактите и от уважение към доказателствата. Независимо от това дали те засягат политически враг или политически приятел. Така погледнато обвиненията на Сугарев, че “Седем” подпомага връщането на БСП във властта са белязани от отмъстителност. Това чувство  съвсем не е дясно, разбира се.”

Какво значи “политически враг” и “политически приятел”? Има ли място за вражди и приятелства в политиката? Кои чуства за десни и кои леви? Ако отмъстителността е “ляво чувство”, то коя е дясната му алтернатива?

- Това се все въпроси, на които би трябвало да отговори г-жа Кулезич. Но едно нещо мога да заявя съвсем категорично: тезата “СДС срещу всички” гарантира връщането на власт на БСП. И който не си дава сметка за това, не може да бъде разглеждан в категории като враг и приятел. Той е просто слепец.