|
|
Когато преди време по повод
едни музикални награди установих, че буквално се тресем от
носталгии по естрадата, не подозирах докъде и колко може да се
развихри естрадното. Като стилистика и изпълнение. Като социална
практика и език. Но днес вече съм сигурна, че то здраво е
просмукало медийната среда, в която живеем по даденост и/или
избор. Та тогава на церемонията по връчването на въпросните
награди в зала 1 на НДК първото живо изпълнение беше на Лили
Иванова и Драгомир Драганов. Те подтичваха сред публиката в
голямата зала, приемаха букети цветя, раздаваха целувки и въобще
се държаха като на соцконцерт. И ако това „изпълнение“ все пак
можеше да изглежда като инцидентна обърканост на организаторите и
рутинно любезна реакция на присъстващите, то днес е ясно, че
естрададжийската експанзия е мощна, агресивна и повсеместна.
Защото след концерта двойката се настани трайно на екрана, и то не
на кой да е, а на този на Българската национална телевизия. После,
чрез едната си половина, се нанесе и във вестника. Освен това се
случиха и някакви други (наглед несвързани с тази) случки -
площадни прожекции на филми, възстановяване на телевизионни
предавания с дъх на мухъл, раздавания на награди за журналистика.
Някои политици взеха да „пеят“ естрадни песни. Което може да
означава само едно: плахо изразяваните епизодични носталгии по
естрадата изкристализираха в сериозна привързаност, която бавно,
но сигурно, я настанява в живота ни. Тъкмо заради това не бива да
се оставяме гласовете й сладникаво и лепкаво да ни приспиват. За
да не се събудим някоя сутрин в миналото си. Или в това на
родителите ни. Блеещи заедно в кошарата. Вече е ясно за какво
говоря. За „Чай“ и водещия. За „минутите на Лили“ в него. За
дублажа им в „24 часа“. За километъра и неделята. За ония
журналистически награди, които нищо храбро не удостоиха. Само
естрадното. Ако нещата опираха само до оня поглед на водещия на
неделното предаване, до патетичното четене на стихотворения без
значение дали от добрите ни поети или просто второразредни опити в
мерена реч, до присъствието в студиото на хора, които отдавна
трябва само достойно да се наслаждават на старините си, а не да са
обект на състрадаващо хленчене и сълзливи излияния от страна на
чайния церемониалмайстор, дори до абсолютно ненужните й (според
мен) напъни на Лили Иванова да се прави на Пауло Коелю (с
дребното, но не маловажно уточнение, че „24 часа“ не е „Дневник“,
а да си писател, в случая без значение добър или лош, и певец -
също не е едно и също), както и до привързаността на някои
журналисти към „повторението е майка на знанието“ - тогава може би
щях да си кажа, че това е въпрос на професионален избор, на
умения, на обяснимото желание да си известен на всяка цена, да си
винаги в очите и ушите на повече хора... или до още неща от този
порядък. Но те са симптом на нещо, което е доста по-опасно от
обикновено бездарие или неадекватност спрямо днешното и което
засяга всички ни. Предаването „Чай“ спекулативно работи с миналото
и въвлича различни по възраст хора в тази спекулация. Приписвайки
си ролята на хранител на паметта, на спасител на уж забравени
ценности. Забележете как говори водещият. Ами непрекъснато
оценностявайки миналото. Чрез гостите, които кани и привижда като
„забравени“, дискредитирани от сегашното или просто неактуални.
Искат или не - той просто им вменява подобна позиция. С въпросите
си, с коментарите си. Миналото пристига чрез избраните
стихотворения - все на „живи класици“, или на вече отишли си от
света поети.
Възстановява се чрез реставрирането на художественосамодейни
сбирки - готвим си, пеем си, говорим си на един глас. Защото няма
критерий, по който тези хора се канят. По-талантливи или направо
бездарни - те са там, събрани в студиото. Нещо като кръжок за
сплотяване на колектива. Миналото попява чрез естрадни
изпълнители, които днес никой не слуша и не иска да слуша. Някои
от тях подрънкват в студиото на китара и гротескно фалшивят
някакви парчета от сорта „като стара икона закачих на стената
душата си...“ и т.н., а на други пък непрекъснато се актуализира
миналото величие - както в случая с Лили Иванова. Езикът на
водещия и той сякаш е изваден от сандъка на образователните
предавания от 70-те. Клишетата на дългогодишната естрадна текстова
продукция са отново в обращение. „Епопея на забравените“ от
Драгомир Драганов. „Да бъдем пак каквито бяхме“, е тоталният зов,
който вече не просто се причува тук и там, а направо огласява
студиото на „Чай“ и още телевизионн предавания - все в неделя,
церемонии по награждавания и какви ли не още масови мероприятия.
Оглася площада. Има и своите лица.
Цялото това „чайно“ поведение облъчва достатъчно много зрители,
всенеделно прикотквани по всевъзможни начини от екрана. С игра на
социален работник и подопечни, с тенденциозно противопоставяне
между поколенията в полза на чисто формално по-старите. С
извикване на спомена за онези имитации на заедност, които много
често се реализираха чрез рецитали. Патетично, с чувство. Чаят за
социално слаби. Напоследък в раздаването се включи и Лили Иванова.
Наистина оценявам онова, което е направила с пеенето си. Сигурно и
още го може. Но тези глупави сантиментални проповеди, натъпкани с
реторически въпроси от сорта „Кое е по-ценно, да се мразим или да
се обичаме?“ или споделянето на творческите планове, като
обединяващо интересите на цял народ, са не само смехотворни. Те са
и социално вредни, защото, отпечатвани от вестник с голям тираж,
многократно усилват „значимостта“ си, независимо от фалшивостта й.
Отново се връщаме към времето, в което някой трябва да формулира
една, естествено обща, истина. Към времето на създаването на
хорове на „блеещи“. Към времето на „Ален мак“ и естрадата. Именно
такова „възпитаване“ на слушатели и читатели да приемат
елементарни съждения, ефектно формулирани като някакви
свръхзначими социални послания, морални максими или кой знае какви
дълбоки откровения, е спекулативно и дълбоко неморално. Да
привличаш зрители, сугестирайки ги непрекъснато чрез
сантименталните си подсмърчания на едро и по този начин натиквайки
ги, чрез „властта“, която екранът ти дава, в кошарата на страдащи,
изоставени и забравени, е също тъй дълбоко неморално. Ако все още
влагаме нещо в тази дума. Да чертаеш несъществуващи поколенчески
граници само за да се сдобиеш със зрители, чийто активен период
вече отминава (а това е неизбежно нали?), е гадно и непочтено. Да
събираш талантливия и бездарния, подменяйки изкуство и творчество
с художествена самодейност само за да си осигуриш гости или да
задоволиш собственото си безвкусие, е същото. Да си приписваш
правото на единия „глас на съвестта“ (невъзможна позиция в
нормално парцелирания свят), като ръсиш клишета, изпразнени от
реално съдържание - и това е същото. Защото проблемът на
безработния не е проблемът на пенсиониралия се човек. Защото няма
поколения, освен в чисто възрастово отношение. И родителите ни, и
ние, и децата ни слушат Щурците и ФСБ, точно така, както не са
слушали, не слушат и няма да слушат естрададжии. И няма нищо
страшно, че нещата днес се казват с днешния език, а не с онзи,
който са говорели родителите ни. Защото езикът на днешното е
днешен и няма един, който да определи „по-добрия“ език, а оттам и
какви истини изрича той. И всичкото това безочие и безвкусие не
върви по някаква си кабеларка, а по Националната телевизия. По
обществената ни телевизия. Затова „Чай“ не е просто
сладникаво-сантиментално, тъпо и демоде предаване. Т.е естрада. То
е социално вредно и дълбоко неморално. Защото от него, от естрадни
проповеди и други неделни и понеделни журналистически работи се
стига дотам да дадеш голямата награда за цялостно творчество в
журналистиката на естраднопишещата Валерия Велева. В състезание с
един Димитри Иванов. Като оставим настрана неадекватната
конфигурация, създадена още при номинациите, това абсурдно,
смешно, жалко и непрофесионално присъждане отново идва да ни
покаже, че естрадата е тук. Около нас и в нас. И ако не си отворим
ушите, за да чуем фалшивите й звуци, ако не натиснем „стоп“-а,
скоро ще влезем в хора, но не на пеещите, а на блеещите.
Което не ни прилича. Пък и не заслужаваме, мисля си.
.............................
*Заглавието е на "Още
инфо" |