|
Пред лицето на смъртта мозъкът внезапно отказва да приеме края на
живота и като защитна реакция в него се развиват процеси, които
пораждат невероятни усещания и представи, смята невропсихологът
Детлеф Линке от университета в Бон. Както ни информира “Дойче
Веле”, той смята, че мозъкът функционира така, сякаш е механизъм
за предсказания. Проектира бъдещето и представя настоящето като
хипотеза за хода на предстоящите събития.
Изведнъж
този апарат се сблъсква с нещо невъзможно. “Аз”-ът е поразен от
проблясък: Ето сега, в този момент умирам.
“То” е
стъписано.
“Свръх-Аз”-ът – отчужден.
Цялото
бъдеще се съсредоточава в един-единствен миг и внезапно изчезват
другите взаимовръзки и събития. Времето спира и нормалните
механизми, които създават чувството за време, блокират.
Всички
тези екзистенциални събития протичат при недостиг на кислород и
въздействие на наркози с кетамин. Най-често това се случва при
инфаркт, инсулт, инцидент... Преди последното пътуване. “Пътникът”
поема към Райските порти, а неговите рецептори са подложени на
специфичен тип психосоматични въздействия от биофизически и
биохимически характер.
Кой
каза, че Бог е само Отец, Син и Дух? И ако има живот след смъртта,
кога и как свършва едното и започва другото?
Според
психиатъра Михаел Щрьотер-Кунхард от Хайделберг вярата в живот
след смъртта е биологически програмирана. "Мозъкът е устроен
така”, констатира той. Човекът е религиозно същество по чисто
биологически причини и цялото му съществуване е изначално
предназначено да бъде симулатор за летене, който подготвя пилота
за отвъдното. Смисълът на живота е да покаже на хората, че смъртта
не е краят, твърди ученият.
Има цели
книги, които описват виденията на множество хора в състояние на
клинична смърт. Обзема ги чувство за покой и щастие. Някои виждат
тунел и – даже! – светлина в неговия край. Други преживяват
миналото си в ускорено темпо като в ням филм от началото на XX
век.
(Регтайм.)
Усещат
как се отделят от тялото. И поемат нанякъде... |
