|
Веднъж Ницше видял един каруцар,
който безмилостно биел коня си. Животното било затънало в
уличната кал - каруцата била много голяма. Човекът немилостиво
го шибал с бича, тежката каруца още повече пзатъвала.
Каруцарят се вбесил, слязъл, и започна да удря с всички сили
коня си с дебела тояга. Нищо не помагало, калта вече стигнала
до стремето, а стопанинът продължавал да удря.
Конят обърнал глава и погледнал
с болка и изненада човека, или така поне му се сторило на
Ницше. |
 |
|
А вляво надолу почва калният
път... |
Той безпомощно стоял пред грозната
гледка и не знаел какво да направи. С нищо не можел да помогне на
бедното животно, нито пък на каруцаря. Бил физически слаб, за да
бута каруцата, излишно било да моли човека да спре да удря.
Разбрал, че нито огромните знания, нито чуждите езици, нито
великата му способност да създава живот от писано слово - нищо от
това изобщо не може да помогне на едно създание, което дори не
било надарено с разум! С ужас осъзнал, че цялата му сложна
философия, с която обяснявал света и хората, не може да спре една
дребна, всекидневна жестокост.
Искал да промени мисленето на високо
организираната материя, бил убеден, че може да го направи, а сега,
опръскан с кал, безсилно гледал страданието на едно животно.
Могъщият ум се пречупил, Ницше
обезумял.
И станал едно от децата на Бога.
|
