Небето се сниши и почерня. Недалеч заплашително изгърмя гръм. Отново започваше да вали. Дъждовното лято беше на власт.

Равномерното бучене на небесните потоци ме накара да погледна през балкона. Сякаш Някой с гигантска кофа изливаше полудялата вода в двора пред мен върху превиващите се от болка череши.

Бурята милостиво и скоро отмина. Излязох навън, при въздуха.

И я видях!

Огромна дъга, извишаваща се над планината, сияеше разноцветно над зелените гори. Гледах напрегнато, спомних си за поверието, че ако минеш под дъга, ще ти се случат необикновени неща.

Защо не? Веднага ще проверя. След минути тичах по познатата пътека.

Задъхан наближих, продължавах да тичам, паднах, вдигнах глава – бях точно под нея. Изправих се и видях, че тревата е синя, а дърветата – червени! Стъпвах върху син килим, наоколо – неподвижни, червени великани.

Тогава осъзнах писъка на тишината – всички горски твари бяха замлъкнали.

Необикновените цветове замайващо ме обгърнаха, нежно се завъртяха в танц пред очите ми.

Обърнах се – гората светеше в странно облекло. Понечих да отстъпя, но трудно, бавно вдигнах крак. Светлината влезе в мен. Внезапно почувствах, че всички мисли ме напускат. Бях празен, като черупка от мида, подхвърляна милиони години от вълните, като сух дънер на вековно дърво. Не можех да помръдна, имах сили само глухо да се наблюдавам.

И тогава  видях – видях, пред мен, изправени и ясни всичките си провали, недостатъци, тъги, дребни лъжи и низости, моите - досега. Видях всичко, което  съм искал да скрия, да не показвам на другите, защото е срамно. Неща, които не се казват и най-близките, неща, за които никой не говори.

Видях тъмната страна на живота си.

Не си спомням какво съм правил. Може би съм крещял, стенел,  ридае, пълзял, забил лице в синята земя.

Не знам и искам да го забравя.

В този миг безмълвието се пропука. Гигантският лък тежко потрепери. Вдигнах глава и съзрях стоманена мълния алчно да дълбае червените лъчи.

Смразяващ, оглушителен гръм ме  повали   възнак. 

- - - - - -

Стреснато се надигнах. Гръмотевицата пред балкона ми бавно отзвучаваше.

Объркано, замаяно се огледах – бях в познатата си стая, вкъщи.

Тъжният тропот на дъжда ме беше унесъл в този кошмар. Въздъхнах с облекчение – всичко е било сън!

Навън слънцето се появи. Излязох на балкона, и… политнах напред, към железните перила. Отново я видях – дъгата от съня ми, но този път истинска, пред мен, по-голяма от планината!

Мрачната, странна гора се завърна.

Вгледах се напрегнато в сияещият полукръг. Ще се изпълни ли отново поверието, както в сънят? Ще мога ли пак да се изправя пред неуспехите си, страховете, срамът си? Ще имам ли смелост да ги погледна, да призная, че са мои?

Нещата, които са само между Него и мен.

Нямах време. След минути тичах по познатата пътека.