28-01-2005

>> Продължение

Историческият фон за куполните гробници край Малко Търново

В началото ще обърна внимание на много важно обстоятелство. Макар че по балканските земи от време на време през периода ІV-І хилядолетие пр.Хр. се появяват наченки на писмени знаци (Караново Фиг.1, Градешница Фиг.2 и др.), като цяло тракийската племенна група (тя се обособява към Х век пр.Хр., а името “траки” се употребява за пръв път в Омировия епос, създаван през VІІІ-VІІ век пр.Хр) не развива писмена култура. Траките са имали в по-ново време възможност да ползват не специални собствени буквени знаци, а да заемат гръцките (Фиг.3, Фиг.4). Но очевидно и това не са пожелали. Те не са внедрили писмеността в живота си, не са създали достатъчно голям, надкритичен текстов фонд, масив, архив (върху камък, глина, папирус, кожа или друг носител), който да оцелее поне частично през вековете и да ни информира по-подробно за живота им. В резултат огромното множество днешни научни трудове и знания за траките се базират главно върху оскъдните записи от древногръцки и древноримски произход, т.е. върху сведения от V век пр.Хр. насетне!

Какво е било положението преди това време, трябва да се опитаме да разбираме по други видове паметници, където наследството на траките е толкова значително, че е достигнало и до днес в своето несъмнено великолепие – златното бижутерство (торевтика) и мегалитната архитектура.

Интересно е, че траките като цяло са доста затворени и мълчаливи, не желаят да фиксират по никакъв начин конкретни сведения за себе си. Други древни народи са били далеч “по-бъбриви”. Например, древните елини (Фиг.5) и пред-инкските индианци в Перу са ни оставили същински енциклопедии за различни страни от живота си в рисунки върху керамика - съвсем евтин и достъпен начин за споделяне на информация, включително от ежедневен характер. Друг начин за споделяне е стенописването – например в древния Египет, в Критската цивилизация и др. Трети начин е дълбането на релефи върху камък – например в Шумер, Персия и Древна Индия. Траките не са ползвали нито един от тези очевидни начини за себеразкриване и запис, макар без писменост. Те са се ограничили в украшения и съдове от благородни метали, които предполагат абстракнтост, ритуалност, сдържаност, величие, значителност, а не “многословно” спускане до чисто битовото ниво, до обилна “разказвателност”. Торевтиката им е по-близка до поезията и до възвишеното, отколкото до реалистичното рисуване по вази или по стени или до разточителните релефи на Близкия и Далечния Изток и дори на Древния Рим. Ще припомня накратко великолепната традиция на златарството по тракийските земи.

Най-старите златни изделия по нашите земи са украшенията, намерени в халколитния некропол край Варна, датирани към 40-35-и век пр.Хр.(Фиг.6). Съвсем подобни по вид златни бижута откриха през 2004 български археолози някъде из подбаканските полета (Фиг.7). Датировката им е 32-19-и век пр.Хр. Голямото съкровище от масивно злато от с. Вълчитрън, Плевенско, се датира към 13-12-и век пр.Хр. Край с. Казичане, Софийско, е намерена група от 3 съда, от които една великолепна златна купа от периода Х-VІ век пр.Хр. От периода V-І век пр.Хр. има вече изобилие от находки – една от друга по-прекрасни, демонстриращи великолепен вкус и изисканост: златен нагръдник от могилата при с. Мезек, Свиленградско; съкровище от с. Летница, Ловешко; съкровище от с. Борово, Русенско; феноменалното по своя аристократичен блясък съкровище от Панагюрище (Фиг.8); съкровище от некропола при с. Дуванлий, Пловдивдско – естетически връх в изобразителната традиция (Фиг.9); могилно погребение във Враца; съкровище от с. Рогозен, Ломско – най-многобройното по съдържание; съкровище от Луковит; съкровище от с. Якимово, Монтанско; съкровище от с. Галиче, Врачанско; накрая да споменем находките в погребение на богата тракийка в Поморие – великолепни златни бижута от І век пр.Хр. (Фиг.10).

Някой би възразил, че в епохата 35-10-и век пр.Хр. още не може да се говори за траки. Аз пък ще отговоря: има ли значение името на племенната група, щом така категорично присъства самата традиция? Тя е толкова мощна и несъмнена, че се превръща в свидетелство за определено запазване на етнически елементи през целия огромен период от 40-и век пр.Хр. до ІV-V век сл.Хр. въпреки непрекъснатите миграционни движения в района. Траките са били дотолкова прочути бижутери, че не кой да е, а самият Дарий ІІ, като решил да построи към 500г. пр.Хр. град Персепол в чест на величието на Персийската държава, за майстори-ювелири взел именно тракийски занаятчии [Поредица “Малая история искусств”, том “Искусство Древнего Востока”, В.Афанасьева, В.Луконин, Н. Померанцева, Москва-Дрезден 1976, стр. 176]!

По подобен начин изглежда и тракийската мегалитна традиция. Долмените по тракийските земи (у нас, в Турция и в Северна Гърция) се датират за времето ХІІ.VІІ век пр.Хр. В по-широк смисъл в числото на мегалитните обекти можем да включим ритуалните древни строежи в суха зидария (подземния купол при с. Гърло, Брезнишко), издяланите в скалите ниши (Източни Родопи), гробници (Сакар и Източни Родопи) и цели храмове (Перперикон, Татул), включително и техните най-примитивни и съответно най-старинни форми (напр. светилището Белинташ). Тогава се оказва, че комплексът от всичките мегалитни по характер паметници из тракийските земи датира от доста по-ранно време, да речем поне от преди ХV век пр.Хр. Вярно е, че тези паметници не са разпределени равномерно. Известните и оцелелите до днес са съсредоточени в областта на Странджа (Фиг.11, Фиг.12), Сакар, Източните Родопи. Но не бива да пропускаме, че все пак такива обекти се срещат и в Западните Родопи (светилищата при с. Бабек, на Кози камък край Ковачевица и при яз. Широка поляна), в Софийско (при с. Гърло, Брезнишко), в Източна Стара планина (долмен край с. Тича на едноименната река, северно от Котел) и в Лудогорието (в археологичния резерват Сборяново/Свещари, по-точно в основите на тамошния късен мохамедански паметник Демир Баба Теке, има мегалитно тракийско светилище). В този смисъл мегалитните обекти са също така симптоматични за традициите на онова местно население през хилядолетията, което сетне се оформило като тракийска племенна група. Мегалитите са се превърнали в един от основните й белези. Които я отличават съществено и несъмнено, например, от съседната елинска племенна група!

Мегалитната и златарската традиция на траките заглъхват към края на Старата ера и началото на Новата. От V век пр.Хр. насетне основните извори за битието на траките са главно откъсите от древногръцки и древноримски хроники.

Според тези именно писмени източници, планината Странджа се е наричала Астей или Астика (по-ранното, тракийското име в древногръцки запис) или Хемимонт (по-късното, древноримско име).

“Хемимонт (Haemimontus)” ще рече “Червена планина”, което е съвсем точно – в почвите й има много желязна руда, от която те силно червенеят. Очевидно е и днес за всеки посетител. Там, както се досещаме, е бил развит рудодобив още през тракийското време. Желязото е стигало и за оръжие на местните хора, и за износ през елинските градове-колонии, разположени по Черноморието. За обработката му е отивала голямо количество дървесина, която, естествено, се е вземала от вековните гори на планината.

Дали думата “Астей” има някакъв смисъл не зная, но в периода VІІІ-VІ век пр. Хр. в района на Странджа е обитавало тракийското племе асти, което съвременниците силно са свързвали с планината, щом е кръстено на нея (или обратното?) [История на България в 14 тома, Том 1, изд. на БАН, С 1979, стр. 123]. По-късно, през V-ІV век пр.Хр. в същата книга на това географско място е отбелязано племето тини, но сега върху картата не фигурират астите [цит. съч., стр. 181]. Още по-късно, през ІІІ век пр.Хр.- І век сл.Хр. в района на Странджа отново е изписано племето асти, но сега пък от тините няма и следа [цит. съч., стр. 279]. Не се наемам да коментирам бъркотията, че може да обидя някого. Каква ли бурна миграция се е състояла в тези 2-3 века?

Интерес представлява и великолепният сборник “Странджа. Природен парк”, изд. в М.Търново през 1999. Там в студията на Ив. Карайотов четем:

“Колкото и да са рисковани категоричните изводи за локализацията на отделните тракийски племена… с голяма доза сигурност предполагаме, че на територията на парк Странджа през 8-3в.пр.Хр. е живеело племето тини. На север от него трябва да са били скирмиядите и нипсеите. Племенното название асти има обобщено съдържание и започва да се употребява в по-късните векове. Все пак ние сме сигурни, че траките в земите на парк Странджа в началото на нашето летоброене са се наричали асти.”

Проверявам по-нататък в книгата “Траки” от проф. Хр.М.Данов, изд. Народна просвета, С 1979. Там племенната карта на стр. 40-41 важи за цялото първо хилядолетие пр. Хр. В района на Странджа са нанесени асти, но са добавени и още две племена: мелинофаги и меландити.

За всеки случай правя справка и в книгата “The 3000-Year-Old Hat” от Ирина и Николай Флорови, изд. в Канада през 2001. Приложената карта отразява ситуацията до V век пр. Хр. В района на Странджа са изписани следните тракийски племена: меландити, тини, нипсеи, артаки, корпили, скордиси. Първите три имена някак се връзват с горните източници, но останалите три увисват. А астите изобщо отсъстват. Каква ли е причината?

Каквато ще да е. Сега да видим какво е разказано в книгите поне за астите – за тях е писано най-много.

Племето асти било твърде многобройно и в този смисъл било забележимо сред околните [Хр.М.Данов, цит.съч., стр. 48]. Основаването и преуспяването на гръцките колонии по бреговете на древна Тракия … улеснявало проникването на изделията на гръцките занаяти във вътрешността на Тракия…[но същевременно] Йония и Атина изпитвали насъщна нужда от обилните и висококачествени суровини и полусуровини на Тракия [Хр. М. Данов, цит. съч., стр. 92-93].

Едва през ІІІ-ІІ век пр.Хр., когато мощта на Одриското царство отслабнала, в Югоизточна Тракия се откроила като относително по-стабилна държавната формация тази на астите, чиито главен град бил в сърцето на Странджанския масив – в Бизие, дн. град Виза в Европейска Турция [Д. Попов, Ал. Николов “История на Стария свят”, изд. на БАН, С 2001]. Споменава се името на владетеля Садалас, при чието управление Астейското княжество бележи най-голям възход [Хр. М. Данов, цит. съч., стр. 131]. Тогава територията, подвластна на Садалас, се простирала покрай морето от Южна Странджа чак до Одесос на север [Хр. М. Данов, цит. съч., стр. 143]. В дълбочина на запад пък обхващала части от [бившите] Старозагорски и Ямболски окръзи [Хр. М. Данов, цит. съч., стр. 131].

Предполагам, че именно и преди всичко племето на астите изтласкало от района на Долна Тунджа и Странджа келтите, които през ІІІ век пр.Хр. нахлули за кратко на юг от Балкана и създали там свое княжество [История на България в 14 тома, Том 1, изд. на БАН, С 1979, стр. 123]. Екзотичната келтска държавица със столица Тили (навярно при днешния турски град Едирне в югозападна Странджа) просъществувала само 70 години и тази тяхна авантюра едва ли е оставила особено съществен отпечатък върху местната вековна културна традиция [Ирина и Николай Флорови, цит. съч., стр. 48 и 98].

След І век пр.Хр. странджанските земи постепенно попадат под римска власт. През ІV - V век сл.Хр. са в обхвата на римската провинция Хемимонт.

Следва продължение >>