17-08-2005

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

11 август 2005, 13:50

Националпесимизмът

Бойко Пенчев*, "Литературен вестник"

 

"50% кандидатстудентски двойки на Априлското въстание", изпищяха патриотичните медии преди седмица. Срам и резил, объркаха децата с тия нови концепции за "османското присъствие" и сега те не познават най-славните страници от българската история.

Нищо особено драматично в патриотичното възпитание на младежта не се е случило. Децата си възпроизвеждат любимите на патриотичната интелигенция клишета, само дето малко ги мързи да помнят факти и дати. Същото се проявява и на изпита по български език и литература - клишетата са си на мястото, само дето не се познават конкретните текстове. Една свободно рееща се национална и културна идентичност, захранена с две-три бабаитски фрази на Слави Трифонов или Божидар Димитров, и ненуждаеща се от нищо повече.

Но да отидем малко по-нататък. Дори и да си четат прилежно учебниците, какво ще запомнят младите хора? Да започнем с учебниците по история.

Какво научава бъдещият гражданин за българската история? Научава много за въстания, войни, хайдути и чети, в което няма нищо лошо. И почти нищо за социалната история на България. Културата пък е представена като някакво монолитно цяло, чиято единствена задача е да подхранва националната гордост. Онова, което почти предопределя политическата грамотност на младия човек обаче, е внушението, че през вековете е имало едва ли не пълно сливане между владетел, народ, нация и държава. Владетелят/водачът само за народа мисли, а държавата (когато я има) все националните идеали защитава. Сакън да не му мине през ума на някой геймър или девойче с пиърсинг на пъпа, че може пък Симеон I да е имал някакъв частен политически проект, различен от "националните идеали". Или пък Ботев. Или че държавата е регулатор на различните интереси, а не техен изразител. Да не говорим, че обикновено под "национални идеали" се разбират определени идеи от третата четвърт на XIX век, които свободно се пренасят назад и напред из историята като есенция на "българщината".

Приучен да мисли, че между владетел, водач, държава, народ и нация винаги е имало (или винаги трябва да има) пълно припокриване, българинът вече няма как да гледа на настоящето освен като на някаква перверзна аномалия. Не че днешните политици не са за бой, но осмислянето на настоящето през учебникарското "национално единство" обикновено формира политическо съзнание, преминаващо през три фази:

1. насмешливо презрение към "ония горе"

2. апатия и досада

3. гняв и търсене на виновник.

Третата фаза е именно фазата "Атака". Е, утре формацията на Волен Сидеров може да се разпадне, но на нейно място ще дойде нещо друго. Защото, ако нещата се развиваха по този приповдигнат начин, както ни ги представят учебниците по история, то е необяснимо защо сме на такъв хал.

Или обяснението е само едно: има външни врагове ("великите сили", световното еврейство, империализмът) и вътрешни предатели (турците, циганите, евреите, "грухтящите прасета" и т.н.). Инфантилизмът, подхранван от образователната система, води до непрестанно люшкане между всенародни екзалтации (януарските протести 1997, посрещането на Симеон II) и всепоглъщащ катастрофизъм - край, съсипаха ни, загинахме като нация, България изчезва.

България не изчезва, но има дефицит на модерни, гъвкави връзки с реалността, с множеството реалности.

- - - - - -

*Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Тъгите на краевековието” (1998) и “Българският модернизъм: моделирането на Аза” (2003), както и на стихосбирките “Стихосбирка” (1992) и “Слизане в Египет” (2000). Редактор е във в.”Литературен вестник

Националпесимизмът ІІ >>

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо