Българската история в училище се изучава така, сякаш е история на Свещената българска държава. Държавата е над всичко - над интересите на отделните групи, класи или слоеве, над жизнения хоризонт на индивида. А какво предлага литературата? Хайде, историята обикновено опростява, редуцира сложността на човешкия свят, но нали затова имаме художественост?!

В сърцевината на литературния канон, изучаван днес в училище, стоят патриархалните ценности, "родовият свят". Иван Вазов - певец на българското и на патриархалната старина. (Второто е невярно, но кой ти гледа.) Елин Пелин - индивидуализмът унищожава хармонията на старите порядки, Градът развращава и т.н. Йовков - патриархален свят и общочовешки стойности, т.е. всички екстри, затова и толкова често се пада на изпити. В "Железният светилник" патриархалните ценности опазват българщината, но в "Тютюн" капитализмът ги разрушава. Мъка.

В така прочетената българска литература всеки личен избор се оказва пагубен. Защото патриархалността означава именно липса на избор, приемане на съдбата и социалното устройство като извечни и природни. И какво се получава? Хиляди млади семейства са принудени да обитават една панелка заедно със "старите", междублоковото пространство е запълнено с оплаквания от тъщи и свекърви, младежта пък няма къде да си заведе приятелката, но в литературата тази мразена от всички комуналност и липса на частно пространство е неизменно представяна като изгубения "златен век" на изначалните ценности и хармония.

Класическата българска литература е колкото патриархална, толкова и антипатриархална, въпросът е кое ще изберем. След Промените тя бе привързана за колчето на "родовия космос" и си пасе там и досега. Така щастливо бяха изгладени всички идеологически конфликти - вместо класова борба при Смирненски, Вапцаров или Димов вече имаме сблъсък между модерността и патриархалния свят. Все едно писатели с леви възгледи не е имало - само хуманисти. При така постигнатото щастливо безпаметство обаче модерността (под имена като "капитализъм", "град", "индивидуализъм") неизменно означава нещо негативно. Всичко ценно си е останало при хармана и воловете на стародавното българско село, въздигнато като извечен нравствено-естетически идеал.

Естествено никой по никакви хармани не бленува, а всеки един от заливащите ни рекламни или музикални видеоклипове е най-пълното възможно отрицание на патриархалната идилия и "родовия космос". Във всекидневния си живот човек не живее с националната си идентичност или с някой друг продукт на официалната, държавно поддържана култура - и това важи както в София, така и в Токио или Бомбай. Специфичното в българския случай е този рядък нерелигиозен консерватизъм, властващ на "горния етаж", който блокира рационалния поглед върху общностното живеене и поражда фрустрация. Заеми се теглят, къщи се вдигат, купуват се коли и техника на поразия (поне в големите градове), а в социологическите анкети - безнадежден песимизъм. Защото като идеал се приема всемогъщата държава и селската комуна - един нормативен хоризонт, който очевидно е от мукава.

Да бе, ще си каже някой, народът виновен, а управниците - в бяло! Не, проблемът е точно в това, че мукавеният идеал подхранва политическа инфантилност, която пък дава властта на популисти и крадци, които с далаверите си подхранват един вторичен песимизъм, който се наслагва върху първия. Така кръгът се затваря.