|
|
Хепгуд вижда в
данните от тези карти подкрепа на тезата си за движението на
континентите, при относително запазено положение на земната ос и
нейния ъгъл спрямо земната еклиптика. Ако и още десетилетия преди
Хепгуд да са били изказвани предположения за промяна в мястото на
северния и южния полюси – и то внезапна, – в изследването на
Хепгуд се дават вече несъмнени доказателства за това, както и за
една макар и приблизителна хронология на този процес. На въпроса
за причините, довели до преместването на полюсите – или на
континентите, респективно на земната черупка – Хепгут отделя много
място в бележките и размишленията си. Той допуска три възможни
причини за това разместване:
1. Преместване
на земната ос.
2. Постепенно
движение на някои от континентите, променящи при това положението
помежду си.
3. Движение
на цялата земна черупка.
Първото
обяснение той изключва, тъй като от само себе си земната ос не
може да промени положението си, а само от външни причини –
вследствие на силен удар на метеорит или друго небесно тяло. Но
удар, способен да премести земната ос, би предизвикал пълно
унищожение на живота върху цялата Земя.
Второто
предположение е във връзка с формулираната през 1912 от
Alfred Wegener
теория, базираща се на откритите в различни земни слоеве на едно и
също място останки от животински видове, присъщи за
най-раздалечени климатични зони от земното кълбо, които показват,
че тези области в различни епохи се намирали по разни места.
Според тази теория отначало е имало само един общ континент, който
впоследствие се е разкъсал на много части и е «заплувал» в
най-различни посоки. Физиците обаче отхвърлят тази теория като
несъстоятелна и тя сега се подддържа от малцина.
Третото
предположение се основава върху теорията на Хепгут за движението
на подвижната земна черупка. Според него това движение може да
бъде до голяма степен повлияно от промени в симетрията на отделни
части от земното кълбо, причинени от натрупването на огромни
количества лед върху южния континент и северната част от
Скандинавския полуостров, чието разположение не е симетрично на
полюса и тяхното натежаване в процеса на движението на Земята
около нейната ос. Под действието на центробежната сила това
огромно количество лед би могло постепенно да измести подвижната
земна черупка на това място в посока към екватора, където обаче
ледът започва да се топи и за известно време се установява
равновесие.
Макар и Хепгуд
да дава предимство на своята теория, той оставя открит въпроса за
причината, довела до промяна в положението на полюсите спрямо
земната черупка. През трите десетилетия, последвали излизането на
неговата книга, спорът продължава, макар и теорията му да не се
взима предвид от изследователите. И причината за това не е само
обстоятелството, че тя не изхожда от «гилдията» на геофизиците – а
както е известно, различните «гилдии» не са твърде благосклонни
към външни лица, които се месят в заниманията им, макар и Хепгуд
да си е извоювал висока репутация не само като историк, а неговият
труд върху движението на земната черупка му е спечелил поддържници
и сред не малко физици, на първо място в лицето на Айнщайн.
|
Карта
на ледената покривка през т.нар. “Ледна епоха”
|
 |
|
През тези три
десетилетия, започва вече да се поставя сериозно под въпрос
тезата на Лайъл за постепенно развитие на Земята и противната
на нея «катастрофална» теория печели все |
повече
привърженници. Почти непосредствено след издаването на труда на
Хепгуд американския ядрен физик и носител на Нобеловата награда за
физика през 1968 Луис Валтер Алварес излиза с нови доказателства в
полза на теорията за неравномерно развитие на нашата планета,
прекъсвано от значителни по размер глобални катастрофи, причинени
от силни удари върху нея, нанесени от метеорити или други небесни
тела. Както показва една компютерна симулация, изпълнена от негови
сътрудници през 1996, ударът върху Земята от един единствен
метеорит би трябвало да унищожи напълно всичкия живот върху нея –
а до сега са открити следи от пет такива по-големи или по-малки
паднали на Земята метеорити. Засега обаче още не може да се приеме
със сигурност, че последната промяна на местата на земните полюси
е резултат от такава катастрофа. То може да бъде причинено също и
от преминаването на някоя комета много близо до Земята. При това е
напълно допустимо и да се получи изменение в самата еклиптика.
Възможността за такова приближаване на комета до Земята, както и
докосването на стратосферата от опашката на кометата, състояща се
главно от водород и въглерод в газообразно състояние, е допускана
от някои изследователи още през първата половина на миналия век и
въпреки отрицателното отношение на мнозинството гео- и биофизици
към нея. Засега тя дава най-приемливо обяснение както за произхода
на петрола и някои видове каменни въглища, така и за образуването
на значителни количества вода при съединението на водорода от
опашката на метеорита с кислорода от земната атмосфера – или с
други думи обяснява изобилието на води по време на така наречения
«Ноев потоп», за който помнят митологиите едва ли не на всички
народи по цялата земя. Това обаче са засега само хипотези, които
дават модели за обяснение на отделни, макар и важни за историята
на земята събития. Всички те явно не могат да бъдат обяснени
отведнаж, но натрупването на доказателства в полза на една или
друга хипотеза ни приближава стъпка по стъпка до истината.
Най-малкото,
вече се приема, че промяната в положението на полюсите и земната
ос спрямо земната повърхност е настъпила внезапно, а не
постепенно. С това вече се реабилитират считаните за невероятни и
налудничави идеи на някои изследователи за примчината,
предизвикала масовата гибел на мастодонти в Сибир. За хиляди от
тях смъртта настъпила внезапно, била е причинена от скоротечно
замръзване, при което техните тела, заедно с несмляната храна в
стомасите им, са останали запазени в напълно консервиран вид, като
дори са били използвани за препитание от техните откриватели.
Трудът на Хепгуд
с приложения фактически материал от старите карти дава нови и
дотогава неизвестни доказателства за изместването на полярната
зона в Европа и Северна Америка в източна посока, считано все още
от немалко изследователи за край на глобална ледена епоха. С
привеждането на тези доказателства Хепгуд се явява едва ли не
някакъв революционер, заел се да реформира традиционните възгледи
за историята на Земята, които при излизането на книгата му се
считат за непоклатими и са зациментирани здраво в съзнанието на
всички геофизици. По своите убеждения той обаче съвсем не е
радикален новатор, а най-верен поддържник на динамичната геология
на Чарлз Лайъл, изхождаща от предпоставката за твърде бавно и
постепенно развитие на живота на нашата планета, както и на
средата и условията върху нея. Със съвсем не по-слаба и дори
фанатична вяра той се отнася към установените и възприети от
науката методи за определянето на хронологията както на отделните
геологични епохи, така и на събитията от по-новата история на
нашата планета и особено на твърде модния през 1960-те и 1970-те
години радиовъглероден метод (С14).
Напълно актуални
обаче са размишленията на Хепгут за съществуванието на една минала
велика цивилизация на нашата планета, но също и за съдбата на
съвременната цивилизация в по-близко или по-далечно бъдеще,
изложени в последната глава от неговата книга, която предлагам на
читателя в български превод с малки съкращения. А днес, близо 40
години след излизането на книгата му, ние знаем по-добре от него
колко мимолетни са достиженията и на нашата култура – те вече дори
не са записани на по-трайни носители на информация, като камъка,
пергамента и хартията, а се съхраняват върху едва ли не
«нематериални» устройства, за чието пълно унищожение са нужни
значително по-малко усилия и средства, отколкото са били нужни за
унищожаване достиженията на която и да е от предишните култури на
нашата планета.
Очаквайте "Изчезналата цивилизация" от Чарлз
Хепгуд!!!
|
