|
|
Щатски конституции
Победата на Революцията дава възможност на
американците да узаконят идеалите си, които са отразени в
Декларацията на независимостта, и да отстранят някои
несправедливости чрез щатските конституции. Още на 10 май 1776 г.
Конгресът приема резолюция, в която колониите се приканват да
формират нови правителства, “които най-добре ще съдействат за
щастието и сигурността на своите избиратели.” Някои от тях вече са
направили това, а една година след приемането на Декларацията на
независимостта само три щата не са изработили конституции.
Събитията
Новите конституции показват въздействието на
демократичните идеи. Нито една конституция не прекъсва окончателно
връзките с миналото, тъй като в основата им са дълбоко заложени
колониалният опит и английската практика. Но всички те са пропити
от идеите на републиканското управление, което отдавна е издигнато
като идеал от философите на Просвещението.
Естествено първата цел на съставителите на щатските
конституции е да гарантират онези “неотменими права”, чието
нарушаване става причина бившите колонии да отхвърлят
обвързаността си с Великобритания. Затова всяка конституция
започва с декларация за правата. Конституцията на Върджиния, която
служи за модел на останалите, има и декларация на принципите,
включващи управление, което произлиза от народа, заемане на
държавна служба на ротационен принцип, свобода на политическия
избор; в декларацията на принципите се изброяват и основните
права: парични гаранции в разумни размери, хуманно наказание, бърз
съдебен процес, свобода на печата и на религията и правото на
мнозинството да видоизменя или променя управлението.
Други щати разширяват списъка на изброените права,
като гарантират свобода на словото, на събиранията и на
изпращането на петиции и също така включват клаузи, предвиждащи
такива права, като притежаването на оръжие, информирането на
характера и основанието на обвинението, неприкосновеността на дома
и равна защита от законите. Освен това всички конституции приемат
структура на управление, състоящо се от три власти: изпълнителна,
законодателна и съдебна, които взаимно се контролират.
Най-радикална е конституцията на Пенсилвания. В
този щат изпълнителната власт е в ръцете на занаятчии от
Филаделфия, на ълстърски шотландци от пограничните райони и на
немскоезични фермери. Колониалният конгрес приема конституция,
която дава право на всеки мъж данъкоплатец и на неговите синове да
гласуват; налага ротационен принцип при заемане на държавна служба
(никой не може да бъде член на камарата на представителите повече
от четири години на всеки седем години) и избира законодателен
орган, състоящ се от една камара.
Щатските конституции имат явни недостатъци особено
от гледна точка на съвременните разбирания. Конституциите,
създадени да гарантират на хората техните естествени права, не
осигуряват на всички най-основното естествено право – равенство.
Колониите на юг от Пенсилвания не признават на робите техните
неотменими права като човешки същества. Жените нямат политически
права. Нито един щат не предоставя универсално право на всички
мъже да гласуват. Дори в онези щати, в които всички данъкоплатци
могат да гласуват (освен Пенсилвания, това са Делауер, Северна
Каролина и Джорджия), от заемащите държавна служба се изисква
определен имуществен ценз.
Устав на Конфедерацията
Борбата с Англия променя в голяма степен
колониалните нагласи. През 1754 местните събрания отхвърлят Плана
на Олбъни за съюз, защото не искат да се лишат и в най-малка
степен от своята автономност в полза на каквато и да е централна
власт, включително и такава, която те сами са избрали. Но в хода
на Революцията се оказва, че сътрудничеството е много полезно и
мисълта за частична загуба на индивидуалната власт вече не е
толкова страшна.
През 1776 Джон Дикинсън написва Устав на
Конфедерацията и на вечния съюз. Континенталният конгрес приема
документа през ноември 1777 и той влиза в сила през 1781, след
като е ратифициран от всички щати. Системата на управление,
утвърдена в Устава, има много слабости. Националното правителство
няма правомощия да определя митнически тарифи, когато е
необходимо, да регулира търговията и да облага населението с
данъци. То няма и неограничени правомощия да ръководи външната
политика: много щати вече са започнали самостоятелни преговори с
други държави. Девет от щатите имат собствени армии, а няколко от
тях и военноморски флот. Използваните парични знаци представляват
странна смесица от монети и объркващо разнообразни щатски и
национални банкноти, които бързо девалвират.
Икономическите трудности след войната дават поводи
да се отправят призиви за промяна. Краят на войната се отразява
много зле на търговците, които са снабдявали армиите и на двете
страни, но вече не могат да се възползват от облагите, които им
гарантира английската търговска система. В митническата си
политика щатите имат преференциално отношение към американски
стоки, но митата не са съгласувани и това налага създаването на
по-силно централно правителство, което да уеднакви изискванията.
Фермерите може би са най-силно засегнати от
икономическите трудности след Революцията. За произведената
селскостопанска продукция няма търсене и негодуванието е най-силно
сред задлъжнелите фермери, които настояват за големи облекчения,
за да не им бъде отнета ипотекираната собственост и да не влязат в
затвора за дългове. Съдилищата се задъхват от дела, заведени срещу
длъжници. През цялото лято на 1786 в народните събрания и сред
населението се отправят искания за реформа на щатските управления.
През есента на 1786 в Масачусетс тълпи от фермери,
водени от Даниъл Шейс, бивш капитан от армията, използват сила, за
да наложат на окръжните съдилища да обявят мораториум върху
дълговете до провеждането на следващите щатски избори. През януари
1787 една дрипава армия от 1 200 фермери се отправя към федералния
арсенал в Спрингфийлд. Бунтовниците, въоръжени главно с тояги и
вили, са отблъснати от малка група доброволци; скоро след това в
Бостън пристигат подкрепления, начело с генерал Бенджамин Линкълн,
които разпръсват останалите бунтовници, чийто водач избягва във
Върмонт. Правителството залавя 14 бунтовници и ги осъжда на смърт,
но по-късно оправдава някои, а други наказва с краткосрочен
затвор. След провала на бунта новоизбраното щатско законодателно
тяло, чието мнозинство симпатизира на бунтовниците, приема някои
от исканията им за опрощаване на дълговете.
Проблемът с разширяването на границата
След края на Революцията Съединените щати отново са
изправени пред стария нерешен въпрос за земите на запад –
проблемът за разширяването на западната граница с всички
произтичащи от това усложнения, свързани със земята, търговията с
кожи, индианците, заселничеството и местното правителство.
Привлечени от най-плодородните земи, открити до този момент на
континента, към Апалачите и на запад от тях се отправят хиляди
нови заселници. През 1775 в най-отдалечените предни постове,
разпръснати покрай речните пътища, има десетки хиляди заселници.
Отделени с планински вериги и отдалечени на стотици километри от
центровете на политическата власт на Изтока, заселниците създават
свои правителства. Жители от всички крайбрежни щати се насочват
към плодородните речни долини, широколистните гори и хълмистите
прерии във вътрешността на страната. През 1790 населението на
района западно от Апалачите наброява повече 120 000 души.
Преди войната няколко колонии предявяват големи
претенции за едни и същи земи отвъд Апалачите. За онези, които
нямат такива претенции, богатата териториална придобивка изглежда
несправедливо разпределена. От името на тази група щати Мериланд
внася резолюция с искане западните земи да станат обща
собственост, която да бъде разделена от Конгреса на свободни и
независими територии. Тази идея не е посрещната с ентусиазъм. Все
пак през 1780 щатът Ню Йорк се отказва от претенциите си към
Съединените щати. През 1784 Върджиния, която има най-големи
претенции, отстъпва на Конфедерацията цялата територия на север от
река Охайо. Когато и други щати отстъпват земите, които са
получили, става ясно, че притежание на Конгреса ще станат всички
земи на север от река Охайо и на запад от Алигейнските планини.
Това общо владение на милиони хектари земя е най-реалното
доказателство до този момент за съществуването на една
националност и на един съюз и в известен смисъл то придава
материален израз на идеята за национален суверенитет. В същото
време огромните територии представляват проблем, който трябва да
бъде разрешен.
Уставът на Конфедерацията предлага разрешение.
Уставът, който разделя западната територия на отделни единици с
ограничено самоуправление (тази система е въведена със
Северозападния указ от 1787), предвижда създаване на единна
Северозападна територия първоначално като една област, управлявана
от губернатор и съдии, назначавани от Конгреса. Когато в тази
територия броят на свободните мъже, които имат право да гласуват,
достигне 5 000 души, територията може да стане щат и да има свое
законодателно тяло с две камари, като избира сама долната камара.
Освен това тя може да изпрати в Конгреса делегат без право на
глас.
Тази територия може да бъде разделена на не повече
от пет и на не по-малко от три щата; когато някой от тях има
69 000 свободни жители, той може да бъде приет в Съюза “при равни
условия във всяко отношение с първоначалните щати.” Указът
гарантира гражданските права и свободи, насърчава образованието и
гарантира, че “в споменатата територия няма да има нито робство,
нито принудително наемане на служба.”
Новата политика отхвърля наложилата се с времето
идея, че колониите съществуват за благото на родината майка и че
те са политически и социално подчинени. Този възглед е отхвърлен и
се възприема принципът, че колониите са продължение на нацията и
могат да ползват по право, а не като привилегия, всички облаги,
които носи равноправието. Тези просветителски идеи, залегнали в
Северозападния указ, полагат основата на американската политика
относно държавните земи.
Конституционният конвент
Джордж Вашингтон пише, че в периода между
сключването на Парижкия договор и написването на Конституцията
щатите са свързани помежду си само с едно “пясъчно въже”.
Споровете между Мериланд и Върджиния за корабоплаването по река
Потомак водят до свикването на конференция в Анаполис, Мериланд
през 1786 на представителите на пет щата. Един от делегатите,
Александър Хамилтън, убеждава колегите си, че търговията е
обвързана твърде много с политически и икономически въпроси и че
положението е толкова сериозно, че проблемите не може да се решат
без участието на всички щати.
Той призовава всички щати да излъчат представители,
които да се срещнат следващата пролет във Филаделфия.
Континенталният конгрес първоначално е възмутен от тази смела
крачка, но протестите му скоро са заглушени от новината, че
Върджиния е избрала за свой делегат Джордж Вашингтон. През
следващата есен и зима избори се състоят във всички щати освен в
Роуд Айланд.
През май 1787 на заседание в парламента на
Филаделфия се събират богати и видни хора. Щатските
законодателства изпращат водещи фигури с опит в колониалното и
щатското управление в Конгреса, в съдилищата и в армията. Джордж
Вашингтон, смятан за най-бележития гражданин на страната заради
почтеността му и военните му заслуги през Революцията, е избран за
председател на сесията.
Сред по-активните членове са две изтъкнати личности
от Пенсилвания: Гъвърнър Морис, който ясно вижда необходимостта от
национално управление и Джеймс Уилсън, който се труди неуморно за
националната идея. Пенсилвания избира и Бенджамин Франклин, който
е към края на своята изключителна кариера в обществената дейност и
науката. Върджиния изпраща Джеймс Мадисън, практично настроен млад
държавник, отличен познавач на политиката и историята и – както
казва един негов колега – “обзет от дух на усърдие и
прагматичност... най-добре информираният човек по всеки разискван
въпрос.” Днес Мадисън е признат за баща на Конституцията.
Масачусетс изпраща Руфъс Кинг и Елбридж Джери,
млади мъже със способност и опит. Роджър Шърман, бивш обущар,
който е станал съдия, е един от представителите на Кънетикът. От
Ню Йорк идва Александър Хамилтън, който е предложил свикването на
национален конгрес. От конгреса отсъства Томас Джефърсън, който е
посланик във Франция и Джон Адамс, който изпълнява същите
задължения във Великобритания. Повечето от 55-имата делегати са
млади хора – средната им възраст е 42 години.
Конгресът е упълномощен само да внесе поправки в
Устава на Конфедерацията, но както пише по-късно Мадисън,
делегатите, изпълнени “с решително доверие в своята страна”,
просто отхвърлят Устава и се залавят да създадат съвсем нова форма
на управление.
Те разбират, че най-належащата необходимост е да се
постигне компромис между двете различни власти – властта на
местния контрол, която вече се упражнява от 13-те полунезависими
щати, и властта на централното управление. Затова възприемат
принципа, че функциите и правомощията на националното
правителство, бидейки нови, всеобщи и изчерпателни, трябва да
бъдат внимателно определени и формулирани, а всички други функции
и правомощия следва да останат на щатите. Делегатите обаче си
дават сметка, че централното управление трябва да има истинска
власт и затова приемат по принцип, че правомощията му освен всичко
останало включват и правото за сечене на монети, регулиране на
търговията, обявяване на война и сключване на мир.
Спорове и компромиси
Държавниците на ХVІІІ век, които се събират във
Филаделфия, са поддръжници на учението на Монтескьо за баланса на
силите в политиката. Този принцип е потвърден от колониалния опит
и развит в съчиненията на Джон Лок, познати на повечето от
делегатите. Под влиянието на тези идеи делегатите стигат до
извода, че трябва да бъдат създадени три равностойни и отделни
клона на управление. Законодателната, изпълнителната и съдебната
власт трябва да бъдат толкова добре балансирани, че никоя от тях
да няма превес над останалите. Делегатите се съгласяват, че
законодателната власт, подобно на колониалните легислатури и на
английския парламент, трябва да се състои от две камари.
По тези въпроси конгресът е единодушен. Възникват
обаче сериозни различия за начина, по който да се осъществят
решенията. Представителите на малките щати – например Ню Джързи –
се противопоставят на промени, които ще намалят участието им в
националното управление, ако представителността на щатите се
определя пропорционално на броя на населението, а не както е
според Устава на Конфедерацията: всеки щат да има право на един
глас.
От своя страна представителите на големите щати
като Върджиния настояват за пропорционално представителство. Има
опасност този спор да продължи безкрайно дълго, но Роджър Шърман
предлага в Долната камара представителството на щатите да е
пропорционално на населението им, а в другата камара на Конгреса,
в Сената, да има равно представителство.
Въпросът за равнопоставеността на големите и
малките щати е разрешен. Но почти всеки следващ въпрос повдига
нови проблеми, които могат да се решат само с нови компромиси.
Северняците искат робите да бъдат включени в схемата на данъчното
облагане на всеки щат, но да бъдат изключени, когато се определя
представителността на щата в Долната камара. Постигнат е
компромис, приет от повечето делегати, според който местата на
всеки щат в Камарата на представителите се определят от броя на
свободните граждани плюс три пети от броя на робите.
Някои представители като Шърман и Елбридж Джери,
които имат горчиви спомени от Бунта на Шейс, се страхуват, че
хората не са достатъчно разумни да се управляват сами и затова
смятат, че никоя власт на федералното управление не бива да бъде
избирана пряко от народа. Други смятат, че националното управление
трябва да има колкото е възможно по-широка народна основа. Някои
делегати не искат да допуснат възможността разрастващата се
западна територия да се превърне в щати; други поддържат принципа
на равенство, утвърден в Северозападния указ от 1787.
Няма сериозни различия по такива въпроси на
националната икономика като печатането на книжни пари, законите,
отнасящи се до дългове по сключени договори или по въпроса за
ролята на жените, които са изключени от политическия живот.
Необходимо е обаче да се балансират групови икономически интереси,
да се разрешат споровете за правомощията, мандата и избора на
президент и да се уредят проблемите, свързани с продължителността
на съдийската служба и с вида на съдилищата, които трябва да бъдат
създадени.
През горещото филаделфийско лято Конгресът
най-накрая изработва проект за един кратък документ, в който се
описва устройството на най-сложното управление, създадено до този
момент – върховно управление с ясно очертани и ограничени сфери на
власт. Конгресът предоставя на федералното правителство цялата
власт да налага данъци, да сключва заеми, да определя еднакви мита
и акцизи, да сече монети, да определя стандарта за мерки и
теглилки, да дава патенти и авторски права, да създава пощенски
служби и да строи пощенски пътища. Националното правителство има
също така правото да набира и издържа армия и флот и да регулира
междущатската търговия. На него се възлага решаването на
проблемите, свързани с индианците, външната политика и войната. То
може да приема закони за натурализация и да упражнява контрол над
обществени територии, а също така може да приема нови щати на
равни начала със старите щати. Правото да приема всички необходими
и уместни закони в изпълнение на тези ясно дефинирани правомощия
дава възможност на федералното правителство да отговори на нуждите
на следващи поколения и на една много разраснала се държава.
Принципът за разделение на властите вече е
изпробван в повечето от щатските конституции и е издържал
проверката на практиката. Затова Конгресът създава управленска
система с отделни власти – законодателна, изпълнителна и съдебна,
- които взаимно се контролират. По този начин закони на конгреса
не могат да влязат в сила, докато не са одобрени от президента. А
президентът трябва да представи за одобрение от Сената най-важните
назначения, които прави, и всички договори, които сключва.
Президентът може да бъде подведен под отговорност по реда на
импийчмънт и отстранен от Конгреса. Съдебната власт се разпростира
върху всички дела, възникващи на основата на федерални закони и на
основата на Конституцията; съдилищата следователно са овластени да
тълкуват както основния закон, така и федералните закони. Но
федералните съдии, назначавани от президента и одобрявани от
Сената, може също да бъдат подведени под отговорност по реда на
импийчмънт от Конгреса.
За да се избегне внасянето на прибързани поправки в
Конституцията, член V предвижда, че поправки може да се предлагат
или от две трети от членовете на двете камари на Конгреса или от
щатски събрания на две трети от щатите. Предложенията се
ратифицират по два начина: или от законодателните органи на три
четвърти от щатите или от конвенти на три четвърти на щатите, като
Конгресът предлага кой метод да бъде приложен.
И накрая Конгресът се изправя пред най-важния
проблем: как да се прилагат правомощията, дадени на новото
правителство? Според Указа на конфедерацията националното
правителство има – на хартия – важни правомощия, които на практика
са обезсмислени, тъй като щатите изобщо не се съобразяват с тях.
Кое може да спаси новото правителство от тази съдба?
Отначало повечето делегати предлагат един отговор –
използването на сила. Но много бързо става ясно, че прилагането на
сила към щатите би унищожило Съюза. Решението е, че правителството
не трябва да действа спрямо щатите, а спрямо хората в щатите и
трябва да упражнява законодателна дейност за и над отделните
жители на страната. Като основен момент от Конституцията Конгресът
приема две кратки, но изключително важни решения:
“Конгресът има правомощието... да приема всички
закони, необходими и уместни за привеждане в изпълнение на...
всички правомощия, предоставени от тази Конституция на
правителството на Съединените щати... (Член І, параграф 8)
Тази Конституция и законите на Съединените щати,
които ще се приемат в нейно изпълнение, както и всички
международни договори, които са или ще бъдат сключени съобразно
правомощията на Съединените щати, са върховен закон на страната;
съдиите във всеки щат са обвързани от този закон, независимо дали
в конституциите или законите на отделните щати е записано нещо
различно. (Член VІ)”
По този начин става възможно законите на
Съединените щати да се прилагат както във федералните съдилища от
федералните съдии и съдии изпълнители, така и в щатските съдилища
от щатските съдии и щатските съдебни служители.
И до днес продължават споровете за мотивите, от
които са водени създателите на Конституцията. През 1913 г. Чарлс
Биърд, автор на “Икономическа интерпретация на Конституцията”,
твърди, че бащите основатели, които притежават в големи количества
обезценени държавни ценни книжа, отстояват свои икономически
интереси, като налагат едно силно и авторитетно национално
правителство, което да осигури стабилност. Джеймс Мадисън обаче,
който е главният архитект на Конституцията, не притежава никакви
ценни книжа, докато някои противници на Конституцията имат много
акции и ценни книжа. Икономическите интереси влияят на хода на
дискусията, но в съображенията влизат също щатски, групови и
идейни интереси. Не по-малко значение изиграва идеализмът на
съставителите. Като хора на Просвещението, Бащите основатели
създават национално управление, за което вярват, че ще защитава
свободата на индивида и добродетелите на обществото. Идеалите,
въплътени в Конституцията на Съединените щати, са основен елемент
на американската национална идентичност.
(2)
(1)
Следва
продължение >>
- - - - - -
* Из
"Кратка история на Америка" |
