През последните няколко години написах няколко статии и изнесох множество доклади за риска от ядрен тероризъм. Основната идея на тези публикации е, че е сравнително лесно да се произведе ядрено оръжие, ако има в наличност достатъчно количество (оръжеен клас) високообогатен уран. За да се достигне до този извод, който по своето същество е обективна истина, трябва да се осъзнае първо, че е много по-лесно да се произведат ядрени оръжия от по-примитивен клас, отколкото тези оръжия, произвеждани с цел отбрана на държавите. Примитивното ядрено оръжие не трябва да е нито преносимо, нито устойчиво (най-удобно би било да се произведе във взето под наем място в набелязания за целта град); то няма нужда да бъде сигурно (неговото избухване може да бъде a priori непредсказуемо, но с голяма вероятност то ще бъде от ранга на атомната бомба, пусната над Хирошима), то няма нужда да притежава каквито и да е защитни

Франческо Калоджеро получава другата половинка от Нобеловата награда за мир през 1995 - тази на Пъгоушкото движение

приспособления/механизми (като изключим минималните рискове за производството му, поради ниската радиоактивност на урана), то ще бъде взривено с часовников механизъм (за да позволи бърз изход), което не изисква особена прецизност.

Леснотата за производство на такова оръжие е гарантирана от факта, че всичко, което е необходимо да се направи за реализирането на ядрен взрив от калибъра на този в Хирошима, е да се предизвика достатъчно бързо сливане (за време от порядъка, да кажем, на една милисекунда) на свръхкритична маса обогатен уран, вероятно с примеси, за да се намали критичната маса и за да се улесни свръхкритичната маса да остане събрана достатъчно дълго време (да кажем, от порядъка на една секунда), което да гарантира, че неутрон от космични лъчи ще инициира верижна реакция (това означава, че не е необходимо наличието на неутронен източник за започването на верижна реакция – наистина никакъв неутронен източник не е поставян в шестте ядрени оръжейни единици с обогатен уран, произведени от Южноафриканската република, при които се използва оръдеен тип конфигурация – нито пък е било необходимо да се използва източник на неутрони за предизвикване на верижна реакция при взривяването на бомбата над Хирошима).

Всички допълнителни материали, освен обогатеният уран са лесно достъпни на свободния пазар (с изключение, вероятно, на някои конвенционални взривове – напълно достъпни на черния пазар, ако наистина са необходими). Нито някаква вещина в производството на ядрени оръжия ще е необходима (макар, че това улеснява постигането на целта); нито пък някакви познания по ядрена физика или физика на материалите, освен това, което всеки интелигентен майстор би могъл да получи от свободно разпространяваната литература (достъпни книги и Интернет).

Франческо Калоджеро (първия отляво) с Андрей Сахаров и други учени на летище Внуково, Москва, на 28-08-1988, в очакване да отлетят, за да участват в Пъгуошката конференция в Сочи.

За щастие съществува бариера, която трябва да се прескочи, преди отделна терористична група да придобие възможността да разруши даден град с помощта на ядрен взрив: трудността да събере необходимото количество обогатен уран. Така навярно следва да си обясним защо такава ядрена катастрофа все още не се е случила. Но самодоволството в това отношение би било най-безразсъдното – макар и скептицизмът към възможността за такава катастрофа от нов тип да е поразителен, необичайно е, че заплахата от ядрен тероризъм, причинен от отделна терористична група, ще бъде приета насериозно, преди това да се случи.

Сто килограма (оръжеен клас) обогатен уран са повече от достатъчно за производството на примитивно ядрено оръжие. Ако веднъж това количество обогатен уран е придобито от терористична група, то нелегалното му пренасяне до произволно избрано място е тривиално задача, улеснена от малкия му обем (по-малко от десет литра) и незначителната му радиоактивност.

Това количество обогатен уран трябва да се сравни със съществуващите запаси от този материал, които само в Русия надвишават един милион килограма.

Тези числа говорят сами по себе си достатъчно ясно. Те показват, че е необходимо известно усилие за гарантиране на физическата сигурността на такъв тип материали срещу всякаква диверсия, а също така и за отстраняването на колкото се може повече от тях за възможно най-кратко време. Макар и някои стъпки в тази посока да са вече направени е да се правят, това е доста по-малко от онова, което е възможно и подходящо за целта, като вземем предвид размера на заплахата. (За повече информация бих препоръчал на читателя публикуваните статии по темата, както и предстоящото изследване по въпроса от експертна група, свикана от Шведското правителство.)

Забележително е, въпреки че е до известна степен разбираемо поради известни индустриални и комерсиални причини, че повече внимание се отделя не да се унищожи наличния обогатен уран, колкото на плутония – другия материал, подходящ за направата на грубо ядрено оръжие, макар механизмът на това оръжие да не е така прост и възможността за изработване на плутониева бомба да е спорна. (“Изглежда повечето хора не забелязват, че ако някой има изолиран уран-235 под ръка, то направата на ядрена бомба е тривиална задача, докато ако е достъпен само плутоний, то взривяването му ще е най-трудната техническа задача, която ми е известна” - пише Луис Алварес, един от ключовите физици в проекта “Манхатън”, впоследствие Нобелов лауреат по физика, в своите спомени, написани през 1987, една година преди смъртта си.)

Превод от английски: Георги Граховски