Аугусто Пиночет, мир на праха му, е един от тримата големи, най-много допринесли за краха на комунизма. Другите двама са Рейгън и Тачър. Това  е светата троица на антикомунизма, на която все още трябва да палим свещи от благодарност. Ако не по мащаб, то по време той е пръв между тях.

Пиночет не беше обикновен диктатор. Той използува огромната си власт не за задоволяване на собственото си его, каквато е обичайната цел на диктаторите, а за провеждане на реформи, които не само направиха връщането на комунизма в Чили невъзможно, но и превърнаха страната във водеща на  континента. Той извърши това във време, в което настъплението на комунизма по света изглеждаше непреодолимо, а идеите на икономическия либерализъм се обсъждаха сериозно само в тесните кръгове на някои икономисти. За това той плати висока лична цена – беше преследван и хапан от световната левица до края на живота си, защото обезсмисли цялото й съществуване. В това отношение, както отбелязва Ф. Димитров,  можем да го сравним с Александър Цанков. Пиночет беше един по-твърд вариант на последния. Също като него той не се поколеба при първа възможност да проведе свободни избори и да се оттегли от властта, съзнавайки личния риск, който поема.

На Пиночет се вменява отговорността за смъртта на около 3000 жертви на военния преврат, с който той взе властта. Безспорно, между тях има и случайно попаднали там, подобно на Гео Милев, оказал се между шамарите поради собствената си глупост. Но колкото и цинично да звучи, трябва да признаем, че смъртта на тези три хиляди предотврати смъртта на други тридесет или триста хиляди чилийци, и то от елита на нацията, които щяха да загинат, ако комунистите бяха взели властта. Както и емиграцията на още един, два или три милиона. За справка – виж България или Куба.

Днес ние въздишаме, наблюдавайки икономическите успехи, тенденцията на растежа или частното обществено осигуряване на Чили и се питаме: защо  България не успя да постигне всичко това?

Задавайки така въпроса, ние не вземаме предвид едно важно обстоятелство: че Чили, макар и с някои уговорки, е страна, принадлежаща към Западната цивилизация. Тя е страна католическа, с голям брой европейски имигранти, сред които едно осезаемо немскоезично малцинство, създало традициите  на чилийската армия.  Местното индианско население, за разлика от някои съседни страни,  е интегрирано в обществото. Всичко това прави от Чили едно доста по-подходящо място за постигане на успех, отколкото България. В опустошената от комунизма България явление като Пиночет въобще не може да се случи. Най-многото, на което можем да се надяваме, е нещо като Бойко Борисов.

Затова запалете една свещица за генерал Пиночет и се помолете за душата му. Все пак той е направил за нас повече, отколкото и сто генерала като Бойко Борисов биха поискали или могли да направят.