|
|
Увертюра
“Всяко следствие си
има причина”, смята Волтеровият Кандид. Коя бе причината за второто ми
пътуване към Странджа? Първото, би подхвърлил някой шегаджия.
Раждането ми на тази
земя, по-скоро бих отвърнал аз. А може да има и друга някаква причина,
много по-раншна, да речем отпреди 3000 години. Защото оттогава датират
повечето предтракийски и тракийски долмени по нашите земи.
Това ми изглежда
най-точният отговор – всичко започна с долмените.
Първото пътуване по Странджа през май
2003 ме срещна с древни останки – две тракийски гробници край Малко
Търново, а също и с едно тракийско светилище в съседство. Тогава
разбрах, че наскоро археолози са разкопали и два долмена край село
Заберново, но не успях да ги намеря. Това се превърна в искрата, която
разпали желанието ми да посетя пак Странджа и да издиря и видя тези
“мегалитни писма”, чрез които тракийските предци ми се обаждат през
бездната на хилядолетията и ме карат да усетя почти физически моята
лична връзка с нишката на една вековечна история. Да усетя, че не съм
се родил на празно място.
Първи
поход до долмените на Заберново
Беше месец май 2003.
Двамата с приятеля ми А.А. кръстосвахме цяла седмица Странджа планина
с кола и пеша.
По
карта с. Заберново е на север от Петрова нива. Наоколо – прекрасни
ливади и различни по големина групи от стари дървета (бук, дъб). Зелен
рай. Много просторно било.
|
Оставяме колата в
“центъра” пред магазина за храни и тръгваме на запад към съседното
било, където е защитената местност Парория.
В
селото са
ни
казали,
че там
има
два долмена. В ниското пресичаме
рекичка,
минаваме край останки от валявица и без пътека се изкачваме
през
прохладната
гора към билото. Там попадаме на един дъб-хилядолетник, който ни
взима акъла с размерите си.
Но
ни натъжава това,
че горните му клони почват да съхнат. Селяните твърдят, че
причината е в оголването на корените му. Обаче какви
|
 |
|
Странджа. Заберново. Утро. |
коренища, мамма миа!
Едва в София разбрах от един сайт, че това бил най-дебелият и вероятно
най-старият дъб в българската част на Странджа! Добро попадение сме
имали.
Оттук
насетне почна нашата
енигмотуристическа Виа Игнатия към мегалитната ни
Голгота – 2 часа се
промъкваме
в упорито издирване на
долмените през
гъсталаците измежду
вековни букове,
дъбове и нискорасли
проклети габъри, от които нямахме никаква видимост.
Отвреме-навреме
си подвикваме “Ехо!”, за да не се изпогубим.
Неведнъж се спираме
и отново разлистваме
дипляната, купена предишния ден
от
музея в Малко Търново, гледахме
там
2-те
снимки на долмени и се опитвахме да
си спомним дали пък не видяхме нещо
такова "там долу" или "ей нататък вдясно".
И продължаваме издирването
на камъни,
разположени
точно като на снимката и с
такива и такива туфи дървета около тях.
(Тогава още не
знаехме, че двете снимки са съзнателна или несъзнателна грешка,
която просто
ни
е била хвърлила в оркестрината.
Те
нямаха абсолютно
нищо общо с долмените, които търсехме -
археологически находки
само отпреди
1-2
години, не повече.)
По едно
време се отчаях. Колегата ми
А.А.
прояви
завидно упорство и продължи
издирването, но
и той не намираше нищо
долменоподобно.
Решихме, че трябва да ги търсим рано напролет или в късна есен, когато
шумата на дърветата не ни пречи. Или да помолим някой човек от
Заберново направо да ни заведе там.
В
селото срещнахме
Петър Тодоров Горов
– възрастен мъж, понесъл
наръч
сено на гръб (вече
бе
пладне и
бе
напекло). Той
ни
препоръча
следващия път като дойдем,
да вземем
за водач
братовчеда му –
Тодор Стоянов Горов от същото село.
Тодор
знаел точно къде са долмените.
И ето как второто
посещение на Странджа стана причина за третото.
 |
Втори
поход до долмените на Заберново
Той започна
през август 2003. Бях предприел сам своя втори излет из Странджа,
този път - без спътници.
След доста тежък
преход от Звездец на изток през местността Петрова нива и после на
север през изоставената почивна база, наречена Тракийски лагер, в
шест часа надвечер влязох в Заберново. Селото ме посрещна като
добър познайник.
Въпрос със
занижена трудност: къде, според вас, се насочих? Ами към студената
бира, разбира се. В едно малко магазинче/барче край площада.
Втори въпрос:
кого мислите заварих веднага там? Ами скъпия ми бай Петър Тодоров
Горов, който през май ми каза, че братовчед му Тодор Стоянов Горов
ще може да ме заведе до двата нови долмена! Каква хубава среща.
Бай Петър ме позна веднага. Разбъбрихме се. Беше ни хубаво и на
двамата. Жената до него бе много мила – оказа се сестра му
Тодорка. |
|
Странджа. Заберново. Спокойствие и ведрина. |
Казаха ми, че
братовчед му този ден е бил на ред да е селски козар, та още не се е
върнал. Попитаха ме къде ще спя. Викам им – толкова ми е добре тук и е
така топло и тихо, че ако няма къде - ще си разстеля спалния чувал
направо на пейката до камбанарията на черквата. Изгледаха ме
недоверчиво.
Оставих раницата и
тръгнах да снимам великолепно селце, притихнало след жежкия ден.
Любимите ми стари къщи, големите орехи и дъбове.. И на всичкото отгоре
часът беше към седем и половина надвечер, когато оранжевото обагря
всичко наоколо по особено магически начин. Снимам бавно, внимателно,
спокойно, с упоение. Умората се е изпарила някъде.
Кметицата ме настани
да спя в кабинета й, даде ми ключа, само си прибра двата
административни печата. Там имаше дори и радиоточка (тийнейджърите
сигурно не знаят какво е това; но фортиейджърите помнят).
Излязох към осем и
половина. Прибиращите се от паша кози на улицата ми "съобщиха", че бай
Тодор вече си е в селото. Отидох при него.
Непознатият до този
момент човек бързо се разприказва радушно и свойски, но някак
отмерено, като елински мъдрец. Излъчваше особено
благородство, което респектира. С него се се общува съдържателно и
занимателно.
Той ме изслуша,
помълча и рече: “Виж какво, Любчо, като ми разказваш какво желание
имаш и като си дошъл дори втори път, аз просто не мога да ти откажа.
Ела утре у дома в осем и ще те заведа до долмените.” Бях щастлив.
Тук е моментът
специално да се отбележи, че именно бай Тодор е инициатор за
разкопките по тези два долмена, той е ръководил и проправянето на пътя
към тях с булдозер. По някакъв свой начин се гордее с тях и изпитва
особено удовлетворение, че някой проявява интерес към долмените.
Отбих се да пийна
още една студена бира преди лягане в централната селска кръчма на
площада. След изминалия ден разговорите ми звучаха като звуков фон без
смисъл, напевен странджански мотив, който оставя съзнанието ти
свободно да се рее в тихо съзерцание. По радиото малко неочаквано
точно в този момент пуснаха някаква импровизация по темата на
сиртакито на Микис Теодоракис от "Зорба Гъркът". Трудно ми е да опиша
какво именно преживях. Магията на Заберново… На топлата нощ… На
музиката…
|
Сутринта на
следния ден станах рано, напълно отпочинал и бодър. Направих още
снимки – вече на сребристото утринно осветление - и точно в осем
влязох в двора на бай Тодор. Почерпи ме с паница козе мляко и
бисквити, взе една тояжка, даде и на мене една (“Без тояжка не
бива да се ходи в планината!”) и тръгнахме.
Поведе ме
към долмените почти по права линия, през долове и била. Бил е
лесничей, познава горите още от дете, когато е идвал с баща си.
Показва ми различните видове дъб – горун, |
 |
|
По-малкият от двойката мраморни долмени западно от Заберново.
Еднокамерен, без преддверие. Покривната плоча е отместена. |
благун. Сочи ми къде
в кората на дърветата са се чесали диви свине и къде – малко по-високо
по стъблото – сърни! Сочи ми групи от петна – там където
|
 |
опадалата дъбова
шума е почистена, за да се оголи почвата. На тези места са лежали
семейства сърни – така се спасяват от жегата, почвата под шумата е
прохладна и леко влажна, обяснява бай Тодор. Показва ми дървесна
дъбова гъба-праханка, от чийто дим бягат пчелите.
Неусетно стигаме
при долмените. И двата са еднокамерни и без покривни плочи, доста
порутени. Единият (южният) е по-скромен, няма дори входна стена;
другият (северният) е по-голям, има си входна стена и дори дромос,
а също и впечатляващо фасадно оформление – стена от камъни.
За разлика от
сакарските долмени, тук каменните плочи не са добре издялани и
загладени, макар че мраморът е мек камък и позволява лесна
обработка. Тази примитивност на стените може би е израз на
по-старото време на градеж? Неволно се натрапва сравнението с
цистовите гробници от римско време до Малко Търново, в м. Пропада,
където плочите пак бяха мраморни, но с много грижливо загладени
стени. Работата е там, че те са датирани от І в. след Хр., т.е. -
са с най-малко десетина века по-стари... |
|
По-големият от двойката мраморни долмени западно от Заберново.
Еднокамерен, но с преддверие (дромос). Покривната плоча е
отместена. Входът не е от една издълбана плоча, а като процеп
между две плочи. |
Връщаме се по друго
трасе, което ми е по-познато – помня го от първия си излет. В дола на
пресъхналата през този сезон рекичка току пред склона, на чието било е
селото, бай Тодор ми
показва един широк вир, вдълбан в голяма бяла скала, сега само с малка
локва вода на дъното. Обяснява, че това място си има своя слава -
навремето тук младежите вадели кръста на Богоявление в присъствие на
местното народонаселение, в чиито първи редици на този ден по правило
се нареждали момите. Бръква с ръка под един камък и изважда оттам едно
раче – знае си човекът къде какво има.
|
По пътеката към
билото, току под селото, пия блажено студена букова вода от
чешмата с име Добра (Добрю?). Бай Тодор е поръчал да се иззида тя
през 1983, по случай 80-тата годишнина от Преображенското
въстание. Самият той е бил кмет на селото два мандата, асфалтирал
е улиците, ремонтирал е старите чешми...
Благословени да
са – и водата, и бай Тодор.
Прибрахме се към
един часа. Стопанката ни сложи обяд: мек бял хляб, салатка от
домати и чушки от градинката и една безкрайно ароматна и апетитна
чорба от цаца. Има тръпка, нали? Все пак морето е близо, макар да
сме в планината… През това време едно малко коте лудува наоколо и
му правя две снимки. За десерт – диня, пак от градината.
Следобед, докато
изчаквам автобусчето, което идва в четири часа и ще да ме вози до
Граматиково, прескочам до параклиса “Св. Дух”, на около 1 км южно
от селото. Исках да намеря и |
 |
|
Бай Тодор Горов със съпругата си в дворчето на дома им |
параклиса “Св.
Георги”, но нямаше време – върнах се в двора на кметството, да не
изтърва превоза.
|
 |
Следобед, докато
изчаквам автобусчето, което идва в четири часа и ще да ме вози до
Граматиково, прескочам до параклиса “Св. Дух”, на около 1 км южно
от селото. Исках да намеря и параклиса “Св. Георги”, но нямаше
време – върнах се в двора на кметството, да не изтърва превоза.
Работата е там,
че заберчани ми разказаха следната любопитна история. В параклиса
“Св. Георги” била вградена в стената древна мраморна плоча, върху
която е издялана фигурка |
|
Заберци в двора на кметството |
|
на тракийски
конник! Не е за вярване: тракийското езичество се е
проникнало в българското християнство по един толкова чудесен,
естествен и толерантен начин.
Ще трябва, види
се, да дойда и още веднъж, за да проверя тази работа. Странджа
нежно приласкава пътешественика така, както сирените едно време са
привличали аргонавтите…
Наоколо се бяха
събрали всичките жители на селото – да си получат пенсиите. Много
разговорливи и добронамерени. Направих им снимки. Бай Тодор ми
каза, че тук всяка година на 20 и 21 август се провежда събор
(панаир). Идват хора, които са родом от Заберново, идват и гости
отвсякъде. Та щяло да е добре дотогава да му пратя снимките.
Обещах
тържествено. Драго ми бе, че с нещо ще мога да изразя почитта си
към рода Горови, уважението си към всичките жители на това мило
село и личната си благодарност към |
 |
|
Останки от древно светилище край параклиса "Св. Дух", до стария
дъб - душата на Странджа... |
незабравимия бай
Тодор.
|
