Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

Увертюра

Едно от загадъчните места, които исках да посетя в Странджа, бе скалният параклис (или светилище) с непонятното име “Индипасха”, което се намирало в дълбоко врязаната долина на Аязмовската река – десен приток на Велека в района южно от с. Граматиково. Самото Граматиково е най-голямото село в Странджа и е централно разположено в границите на днешния природен парк.

Не успях отведнъж. Наложи се да ходя два пъти. Да не мислите, че ми беше зле? В Странджа не може да ви е зле… Първия път опитах през май 2003, заедно с моя приятел А.А., а втория път - през август 2003, когато бродих сам из планината.

Фиат да налее добра вода за пиене от чешмата) къде да дирим подслон. Той ни обяснява, че на 2 км надолу по десния бряг на реката има бунгала в м. Калиново. Ако там няма места, може да нощувате в неговата "колибка", както я нарича, която била оттатък реката, в м. Хаджи Станка. "Елате най-напред да ви покажа колибата", казва Тодор, "а после слезте пак тук да проверите в бунгалата". Хаджи Станка е прелестно място на хълм височко над Велека. Колибката е мъничка, но чиста, като за джуджета. Вземаме си довиждане и се разделяме. Ние слизаме до реката и пристигаме при бунгалата в м. Калиново. Решихме да нощуваме там, колкото може по-близо до самата приказна Велека…

изкачваме хълма по стръмен черен път сред хубава и прохладна букова гора. Според картата ни параклисът е на 700 м от отбивката нагоре. Ние ходим половин час и нищо не намираме, което ни разтревожи. Да не би да сме пропуснали аязмото?

Връщаме се чак до Велека и този път тръгваме нагоре срещу течението на р. Аязмов дол, но не по пътя, а по самата река, за да не подминем извора. Неуспешно. Намерихме само едно красиво и затънтено място от 2 големи скали с каскада от 2-3 малки водопадчета помежду им, отдалечено на не повече от 400 м от Велека. Мястото бе чудно, но не бе параклисът Индипасха. А нямаше и извор, просто реката образуваше не особено дълбок вир с диаметър 5-6 м.

Решихме да не губим повече време. Прибрахме се в Калиново и споделихме неуспеха си с пазача. Изглежда този път картата ни е подвела. От отбивката нагоре до параклиса и извора трябвало да се ходи най-малко 30-40 минути, независимо какво показва картата. Нищо. Друг път ще отидем там. Човек не може да не се върне по тези места...

юг е възхитителна. Вижда се един двуглав връх в Турция – вероятно е най-високият, май беше към 1000 м.

Научаваме една покъртителна история от времето на Илинденско-Преображенското въстание. Селото е било тогава център на революционен окръг. След избухването на въстанието е обкръжено с цел да бъде подпалено и унищожено. Но кметът, който, подир Отечеството, обичал и своето село, и своите съселяни. Повел преговори с неприятеля и с помощта на съселяните си успял да откупи селото. Може би е изпитал удовлетворение; никога няма да разберем това. Комитите също обичали Отечеството, само че по-своему. Решили, че тази постъпка е недопустимо отстъпление от борбата и дава лош пример на останалите българи в района. Затова решили... да убият кмета. Теглили жребий. Ужасното задължение се паднало на комита, който при това бил далечен роднина на кмета. Убийството било за назидание и поука на “робите”, че не бива да отстъпват и да се договарят с неприятеля.

О-о-х, музо, музо, какъв ти гняв, какъв ти Ахил Пелеев... Помогни ми да се ориентирам в лабиринта на чувства, които клокочат векове наред в душите на обикновените грешни хора по тази нещастна и намъчена земя... Помъчете се да си представите чувствата на българката, която е прала кървавите ризи на свой, убит от своите... В името на Отечеството.

Но хайде да лягаме, че не ни държат краката вече. А и душата жадува покой след такъв разказ.

е на разположение. Има и бойлер с топла вода. Дворчето е потънало в цветя и е чисто, преметено. Оставям си раницата и тръгвам с фотоапарата. По едно време се запътих към известната тук чешма с хубава вода за пиене, наречена Калин врис. Намира се в стара букова гора, в стръмен и дълбок дол северно от входа към селото, т.е. до шосето. Там също е построен здрав заслон с дълга маса и пейки, както на много други места в наскоро създадения природен парк Странджа.

От осем до девет бавно и с наслада си хапвам скарата с гарнитура и със студена бира на площада. За изжаднелия турист това е истински празник. За него дори бургаското пиво е приемлива бира.

Вечерта към 10 часа се изтягам блажено върху мекия диван; оставям прозореца отворен през нощта. Въздухът е ведър – селото е върху било с височина почти 400 метра, за Странджа това е много! Някога бих дошъл задълго за почивка тук. Толкова е спокойно и скромно, непредвзето…

Ден втори

Сутринта нарочно не закусих, за да тръгна по-рано и да изпреваря жегите. Но леля Ирина не ме пусна, преди да ме почерпи с кафе и бисквити. Поприказвахме си сладко в часа на утринната прохлада – бе към 7 и половина. После набра 4-5 краставици и още толкова едри домати от градинката си и ми ги даде за из път. Тогава я попитах: Колко дължа за нощувката? Никога не ще се досетите, какво ми отговори: “Ами – нищо!” Направо ме обърка. Платих й въпреки всичко. Има и такива хора все още… Поне в Странджа.

Тръгнах на юг по шосето към Велека. Малко преди да слезе в ниското до реката, шосето рязко свива надясно, за да направи серпантина. Тогава отбих по един черен път наляво и се спуснах направо към м. Бял Петко. Там има миниатюрна вилна зона. На отсрещния, южния, бряг е м. Калиново – с бунгалцата на БАН. Знаех, че ще трябва да прегазя реката – няма мост на това място. Не щеш ли, насреща ми по пътечката се изпречи костенурка и спря. Дъвчеше бавно, замислено една дълга сламка и се чудеше какво ли да прави с мене – препречвах й пътя. Наведох се, извадих от чантата си фотоапарата и като поисках да фокусирам, костенурката вече я нямаше - сигурно се е шмугнала в гъстия треволяк…

Пресякох реката чрез приятно къпане – тя е толкова топла. Дъното е покрито с дребни, но гладки камъчета, няма тиня и мръсотии, няма довлачени клонаци и дървета. Поех по десния бряг по течението на изток и скоро стигнах до отбивката към Аязмовския дол, където щях да потърся параклиса Индипасха с целебния извор. На отбивката – бе вече към 11 часа - на сянка си закусих славно, имах и доматки, и краставици, както помните.

После тръгнах по стръмен горски път на юг през гъста гора. Вървях около

30-40 минути. Наклонът намаля, пътят стана почти равен. Тогава видях отляво две дълги маси, всяка с по две дълги пейки от двете страни – явно за похапване на туристически групи. Оставих там раницата и с фотоапарат в ръка се спуснах по стръмна пътечка към Аязмовския дол. Реката всъщност бе пресъхнала. Цареше дълбока тишина, нарушавана само от слабо, но съвсем отчетливо църцорене, като не бе ясно откъде долита то.

Първото впечатление от Индипасха е наистина потресаващо. Поне за мене бе толкова стъписващо, че и до днес не мога да го смеля с разума си. Това са няколко гигантски каменни блока, с размери по около 10-20 метра, които са се свлекли незнайно откъде насред речното корито, така че Аязмовската река – когато я има – кривуличи между тях, за да продължи надолу. Гората е стара, бук и дъб, дърветата са прави и много високи. Сянката е много гъста, дори и в слънчев ден там цари полумрак – както подобава на такова мистично място.

И тишина.

По отвесната стена на по-високата и по-голяма скала пълзят или висят надолу многобройни стъбла на някакви пълзящи и увивни растения.

си стои изправена до скалата. Някъде оттам идваше и църцоренето. В долния край на скалата има дълбока, но твърде ниска ниша. Като полегнах на земята и протегнах навътре ръка, напипах ямка, пълна с бистра вода, в която отгоре слабично течеше струйката на целебния извор. Оттам бе църцоренето, което изпълваше пространството наоколо. За да си напълня шишето, трябваше да го потопя в малкото вирче – не бе възможно да подложа шишето изправено под струйката, толкова е ниска нишата! Представям си, че в нормално влажни години самата река тече буйно, а може би и изворът има по-голям дебит. Наблизо намерих и едно рядко растение – т.н. колхидски джел, с лъскави, дебели тъмнозелени листа, по чиито ръбове има малки, леко бодливи връхчета.

съображения за подобаващата благопристойност или цивилизованост на формата, в която се очаква чудото да се прояви… Тук няма съображения за това дали е редно да се постъпва така или не. Има само клокочеща емоция. Идете на Индипасха!

Нагоре пътят направи голяма серпантина и почна пак да се качва на юг към Сливаровското било – то тръгва откъм М. Търново и върви на изток, към с. Сливарово и после към морето, образувайки вододел между Велека на север и реките Силистар и Резовска на юг. Тук маркировката почна да се разрежда, а в чудесната иначе карта забелязах още неточности. Няма нищо за чудене – нали доближавах границата и то нашата си, родната, българската. След час-два излязах на един прашен чакълен път, широк колкото две платна, а на 50 м на юг от него минаваше кльонът. Не ми се общува с граничната полиция, особено като нося и фотоапарат. Направих няколко пейзажни снимки на юг към Турция и на север към селцата Граматиково и Българи и се постарах бързо да се отдалеча на север, да избягам от опасната близост с границата.

Бе вече икиндия – към 16 часа. Туристическата маркировка съвсем изчезна. Вървях интуитивно по едва видими пътища и пътеки на североизток, като исках да стигна за вечерта поне до с. Кости. Но натам очевидно нямаше път. Накрая останах сам в гора без ориентири. Много жаден. Безпокоях се къде ще спя – не че ще спя на открито, но че нямам вода за пиене и миене!

Вървях без пътека, но по равно. По едно време взех да слизам встрани по склона и се зарадвах, че попаднах на занемарен горски път, врязан дълбоко в терена. Целият в дълбока шума и изпопадали клони. Но все пак път. Все пак утеха. Неусетно навлязох в плантация от зеленика!!! Много мило ми стана, успокоих се – щом си намерих зелениката, всичко ще е наред!

Попаднах в сухия дол на някакъв приток на Велека. Съзрях с надежда две зелени барачки и петима местни ловци, насядали отпред на масите. Е, рекох си, тука най-сетне и вода ще се напия. Появата ми ги смая – иде един бараба с раница по един див склон откъм южната ни граница, плете крака от умора и жажда, гледа ги с някаква смахната радост и направо се тръшва капнал до тях на пейката. И пие вода и не може да проговори. Обясниха ми, че се намирам в Драгановски дол – рекичката, дето сега е пресъхнала, е приток на Велека; ако тръгнете от м. Качул на изток покрай Велека по десния бряг, като подминете Аязмовския дол, и следващият приток от южна посока е именно Драгановският дол. С една дума върнал съм се почти на мястото, където в 11 часа си бях похапнал. Добре, ами сега какво да правя? Часът е 17:30, до с.Кости има 13-14 км. Ловците казват: Тръгвай, за 2-3 часа ще стигнеш в Кости, до късно е видело.

Да, ама не! Излязох на пътя, повърях малко и не щеш ли насреща ми иде модерен джип с една млада двойка. Мъжът спря и излезе от джипа, без да съм му махал с ръка, и ме попита: “Абе, какъв е тоя път бе! Откъде идва и закъде отива?!” Стана ми забавно, че вече мене ме питат за пътища, а не все аз да питам другите. Мъжът беше видимо ядосан. Бургаски бизнесмен. В събота решил да угоди на жена си и да я заведе някъде на разходка. Тя пожелала да посетят “някакво манастирче тука”. Обяснявам им: “Тука манастир викат на най-елементарни параклисчета, голям манастир в истинския смисъл изобщо няма. Как се казва манастирът, който търсите?” Мъжът се обърна към жена си в колата и изрева: “Чу ли, ма?! Човекът пита как се казва манастирчето!” Отговор не последва. Стана ми ясно, че нежната му съпруга не си е направила труда дори за името да се осведоми преварително. Мъжът нали затова е мъж - да отгатне нейното желание и да я заведе дори в манастирчето, на което тя и името не знае. Подхвърлям в неловката пауза: “Наблизо има само един скален параклис, Индипасха.” Бургазлията ме пита: “С колата мога ли да стигна?” “А, не, отговарям решително. Само пеш, за 30-40 минути.” Бизнесменът се хвана за главата и заяви високо: “Край, минавам през Качул и М.Търново и се връщаме в Бургас! Време за глупости повече нямам. Качвай се, ако искаш да те возя донякъде.”

Ами сега? Какво да правя? Изкушението бе голямо: ако ме остави на Качул, само след 15 минути ще се изкъпя и ще полегна в мека постеля. Но утре е неделя и сигурно с никакъв транспорт не ще мога да се придвижа обратно до Кости. Много ще изостана от плана, един ден по-малко ще бъда в къмпинга край морето при колегите. От друга страна ако откажа поканата на човека и продължа към Кости, хич не знам дали ще успея да стигна там преди съвсем да мръкне. Колебах се малко, но отказах поканата да ме возят. Ще си продължа на изток пеш покрай реката. Бургазлията махна за сбогом, яхна джипа и отпраши към Бургас.

Поех с бърза крачка, ама тогава ме връхлетяха дребните мушици… Това са едни гадове, които летят със стотици около главата ми – дигат еднообразен шум в ушите, пъхат се в носа и в устата при вдишване, кацат по лицето да пият от потта, гъделичкат, щипят... А ръцете ми са заети и двете с багаж (чанта с фототехника и торбичка с домати и краставици). Нямам си опашка, с която да разгоня мушиците. Мъчих се, мъчих се, накрая се сетих: извадих от раницата една кърпа-забрадка (обикновено я връзвам около врата си, за да не изгори неусетно във високата планина) и я вързах около носа и устата си като хирургична маска. Е-е-е-е! Тогава ми светна. Разказах им на мушиците играта. Тръгнах бързо, но усещах, че не мога да изпреваря мрака.

Имаше нещо обречено в моето усилие да стигна в с. Кости. Проклинах се, че отказах да се кача в джипа. Може ли да съм толкова тъп и да вземам такива ненормални решения?! Сега ще погина в тая дивотия. Вече се спускаше сумрак, слънцето бе залязло.

Не виждах Велека, дори не я чувах, но пътят взе да свива тревожно на юг. Осъзнах, че неусетно се отдалечавам от реката и рискувам да се загубя въобще. След 15-20 минути успях да намеря пак реката. Излязох на чудесно място, където тя при разливите си бе натрупала дебел слой чакъл - чист, а не изкалян. Там нямаше следи от стопанска дейност. Дори проклетите мушици изчезнаха! В умореното ми съзнание изплува мисълта: Тук май ще трябва да спя. За пръв път в живота си – под открито небе. На запад от тази обширна и открита местност се издигаше заоблено гористо възвишение – Баба Дена, според надписа върху моята карта.

Я, каква излезе тя. След толкова притеснения за щяло и нещяло, съдбата реши да ми направи нестандартен подарък – да замръкна и нощувам под топлото и многозвездно странджанско небе, съвсем самичък. Съвсем спокоен. Съвсем доволен от живота. Съвсем забравил ядове и притеснения. Направих си легло от стари трупи, чиято кора бе отдавна обелена, като ги подредих един до друг и натрупах отгоре тръстики. Опнах дюшечето и отгоре спалния чувал. Вършех всичко

Мястото на нощувката ми под открито небе. На преден план – ситният и чист чакъл край Велека, където бях опънал спалния чувал. Вляво – хълмът Баба Дена, който бдеше над съня ми. Снимах в мига на разсъмването…

отпуснато, без всякаква нервност; отстрани погледнато сигурно е било като плуване в стил бруст насред горско езеро при пълно безветрие. Стана време да се мия и да похапна, но вече бе твърде тъмно – за да ида до реката на 20-тина метра, трябваше да паля фенерчето. В този миг, обаче, бях комфортно обслужен от мирозданието – изгря пълна и много ярка луна, която освети всичко с елегантно приглушено сребристо лъчение. Е-е-е-ех!

Изпънах се по гръб под завивката. Над мене бе само небето, цялото небе и нищо друго, освен небето. Звездите бяха съвсем наблизо. Друг път видът на черното нощно небе ми е вдъхвал ужас от безкрая и самотата във Всемира. Този път бях просто щастлив, безмисловен и безсловесен. Не всяка самота тежи, ще ви кажа. Унесох се. Никакъв шум; само реката едва доловимо припляскваше.

Отпуснах се в скута на Баба Дена. Лека нощ, бабке!

- - - - - -

* Индипасха = Инди + Пасха (Пасхата на малкия Джоунс - Инди?)