|
|
Приказката
за “доброто” и “лошото” СДС, нов вариант на която разказва д-р
Николай Михайлов във в. “Седем” (“За СДС – директно и с несломима
надежда”), е красива, но невярна. Конфликтът между идеалисти –
“морални фундаменталисти” и прагматици – “клиентелисти” не се
появява като дилема за синята партия днес, а я съпътства от самото
й основаване. Този конфликт – в чиято и полза да се е разрешавал -
винаги е бил във вреда на СДС.
Когато 39-те
победиха с протеста си пред парламента, а не вътре в него, от СДС
бяха изгонени ченгетата, предателите и колаборационистите,
подписали конституцията. Но заедно с тях бяха изгонени много –
много! – свестни хора, които останаха в парламента, за да изпълнят
дълга си с умерени и институционални средства. Тогава в СДС за
първи път покрай сухото горя и суровото. А в челото на победилото
“СДС – движение” застанаха “морални авторитети” като Стоян Ганев,
Мичковски и… прости ме Боже, не ми се спомня още кои! Колкото
повече се “люспеше” СДС от “предатели”, толкова повече синята
кауза се самоизолираше в ъгъла на собствената си “морална
чистота”, а на пазара на политиката все по-свободно върлуваха
бесовете на неокомунистическата мафия. Защото хората, които
контролираха СДС, вярваха дълбоко (подобно на д-р Михайлов), че
мисията на СДС е “да мобилизира дисидентите срещу статуквото” и че
това е “партия на “не-казващите” граждани”. За БСП и нейните
производни остана приятната задача да казват “да” на престорено
различни гласове.
Мисията да
казваш “не”
е мисия на
интелектуалеца, на проповедника, на гражданина. Политиката е
занятие, целящо да накара максимален брой хора да кажат “да” на
твоята организирана в партия визия. Затова политиката не е занаят
за дисиденти, а за социални посредници. Политическият успех е
съзидателен баланс на отстояване на принципи в среда на
непрекъснато координиране на интереси и правене на компромиси. Тук
място за морален фундаментализъм няма, защото изборът рядко е
между добро и зло, а по-често – между трудно и по-трудно, лошо и
по-лошо. И колкото по-лошо е статуквото, толкова по-трудно и
по-необходимо е политическият лидер да поддържа ефективен баланс
между принципи и прагматизъм. Когато злото победоносно шества
всеки ден, без да си почива всяка неделя, е абсурдно да се
затвориш в кулата си от слонова кост, мъдро стъпил върху моралния
фундамент на доброто.
СДС излезе от
своя първи цикъл
на
фундаменталистка самоизолация едва след 1995. Приземяването – или
прагматизирането на СДС се символизираше в продължение на години
от … Иван Костов. Той отстрани кинжалите - фундаменалисти и даде
ход на “революцията на пеликаните”. Тези момчета с такава страст
се нахвърлиха върху реформите през 1997, че мнозина от тях
брутално прекалиха – преплюскаха свински с власт и пари. Дотам, че
трябваше да бъдат изгонени от СДС. Бяха ли това грешки на СДС,
грехове на Костов? Безусловно да. Същевременно обаче именно този
пеликански щурм в приватизацията осъществи реформите в България.
Неприлично, но факт. Разпределението на публичната собственост
сред синята номенклатура бе морално отвратително и икономически
успешно начинание. Имаше ли алтернатива, която да обедини морал и
ефективност в приватизацията? Теоретично да, но за съжаление нито
една посткомунистическа страна не я употреби. Защо ли…?
Моралната
деградация на синята кауза
в
приватизационния щурм на синия апарат свали СДС от власт,
улеснявайки преврата на ченгетата и тяхната коронована марионетка.
За пет години – от 1996 до 2001 – синята кауза радикално се
преобърна от полюса на кинжалския морален фундаментализъм до
полюса на безочливото преяждане с пари и власт. Умереност липсва в
тази партия, умереност! Чувство за мярка, за приличие, за
легитимна практичност и ориентирана към практиката принципност.
Днес СДС отново пращи по шевовете от конфликта между двете начала,
между двете визии – морални ли да бъдем или “клиентелисти”? За
Бога, господа, елате на себе си!
Лидерската
харизма на Иван Костов
е наистина много
мощна, щом му позволява да води СДС и в двата негови
противоположни модуса. Оглавил през 1996 “революцията на
пеликаните”, днес Костов е знаме на моралния фундаментализъм в
СДС. Неговите заслуги като лидер и премиер на България са огромни
– те не са подвластни на упоритата, истерична злоба, с която го
чернят враговете му. Но да превърнеш Костов в икона, е дваж
по-абсурдно. Той ще остане в историята като голям български
държавник, защото смело осъществи радикален и парадоксален синтез
на принципи и прагматизъм, на идеализъм и клиентелизъм в
преустройството на страната. Той бръкна дълбоко в мръсотията на
пост-комунистическото общество и не можеше да излезе от тази
мръсотия чист като икона. А и право да си говорим - не желаеше да
излезе съвсем чист. Колкото по-бързо неговите привърженици
разберат това, толкова по-успешно ще отбиват атаките на враговете
на своя любим лидер.
Проблемът на СДС
днес отново е да
намери модус на съжителство между принцип и практика, за да не
прикрива със смокиновото листо на морализаторството безпринципната
битка за власт между няколко еднакво отблъскващи апаратни
групировки в стопяващата се синя партия. Тук лидерството на
Надежда Михайлова е важен, но страничен проблем. Михайлова оцелява
като лидер, защото успешно балансира между тези групировки,
въпреки всички атаки срещу нея. Проблемът е тези групировки да
бъдат надраснати и изолирани от СДС, от гражданската кауза СДС.
Въпросът е партията наистина да се отвори за възгледите, амбициите
и интересите на тези граждански общности в България, които могат
да се идентифицират като десноцентристки и прогресистки. Партията
няма да се отвори отвътре. Тя трябва да се щурмува отвън. Натискът
върху СДС трябва да бъде безмилостен, за да принуди синия апарат
да допусне широк граждански програмно-политически дебат за дясна
политика днес в България. Този дебат ще роди спектър от идеи и
организирани групи в дясното. Те трябва да завладеят мухлясалата
командирско-пеликанска организационна структура на СДС и да я
превърнат в гъвкава, предимно хоризонтална структура на
съмишленици, които мислят различно в общ спектър от принципи. Ако
това се случи, моралът и прагматизмът ще намерят своя баланс и без
лов на вещици-“клиентелисти”, при който клиентелистите викат
“дръжте клиентелата”. В такава партия дисидентите и казващите “не”
ще са добре дошли заедно с тези, които поемат тежката отговорност
да казват “да” в трудното изкуство на политиката. И тогава кой
точно ще бъде лидер на СДС, на мен ми е напълно безразлично.
Въпреки че съм сигурен – лидерите на такава партия ще бъдат
достойни хора. |
