22-03-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Войната срещу Садам

22 март 2003, 14:30

Щом започна, ще свърши. А после?

"Ню Йорк Таймс"

16-21 март 2003

 

Как да се справим 

Френска връзка 2

(Френска връзка 1) 

Денят "Д" 

Войната след войната с Ирак

Войната след войната с Ирак

Тимъти Гартън Аш

 

 

Втората война в Персийския залив започва и ние се взираме през пясъчната буря, мъчейки се да отгатнем очертанията на новия свят отвъд нея. Като повечето нови светове, той всъщност смес от ново и старо.

Американцки офицери пред компютърни екрани пращат електронни бомби,  които да стопят командната електроника на Садам Хюсеин на хиляди мили; в сравнение с това междугалактическите бойни сцени от филма "Star Trek" изглеждат като реализъм от ХІХ век. Но после  виждам британски пехотинци в Кувейт да се готвят за ръкопашен бой. Един сержант кара един новобранец да кряска с първобитна омраза, докато мушка ли, мушка с щика си едно сламено чучело на врага. Тази сцена можеше да става и в навечерието на битката при Аженкур през 1415: един човек бива надъхван да убие друг, като му прониже червата с остър метал.

Така и с политиката. Има нещо доста ново: Америка се чувства толкова уверена в собствената си военна сила и морална правота, че ще отиде в един от най-опасните райони на света само с един реален съюзник (двама, ако броим Австралия). И пак нещо много старо: дипломацията на ООН в крайна сметка се сведе до конфликта между най-старите врагове в Европа, Англия и Франция. Пак както при Аженкур в 1415. През последните седмици геополитическият Запад от студената война се разпадна пред очите ни. Никой не може да знае каква форма ще приеме новия свят. Както каза премиерът Тони Блеър във великолепната си реч пред британския парламент във вторник, "историята не ни разкрива бъдещето толкова ясно." Но вече можем да видим три широки идеи, които си съперничат за правоприемството на Запада от времето на Студената война. Ще ги нарека Ръмсфелдовата, Ширако-Путиновата и Блеъровата.

Ръмсфелдовата идея – ако идея не е твърде силно казано - е, че американската мощ е праведна. Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд вижда САЩ като Града на хълма. Като хиперсила на свободните, тя трябва да наказва международния тероризъм, този нов международен комунизъм. Накрая тя може и да разпространи  демокрацията в места като Ирак, като по този начин ще направи света по-добър. Ако някои съюзници искат да и помогнат, добре. Ако не, ще ги заобиколи.

Ръмсфелдовото виждане е наполовина правилно, и следователно напълно погрешно. Сигурно е истина, че САЩ сега могат да спечелят повечето войни и сами. Но те не могат да спечелят мира сами. А победата във войната с тероризма зависи само от спечелването на мира в Ирак, в целия Близък Изток и отвъд него.

Ширако-Путиновата идея – ако идея не е твърде силни казано - е, че американската мощ е опасна. Президентът Жак Ширак мисли, че е нездравословно за която и да е страна да има толкова много власт, но е особено опасно, ако тази държава е Америка (а не, да кажем, Франция). Мисията на Франция е да конструира алтернативния полюс: Европа, която според голистката география, включва и Русия. Като гледам френско-германо-руския (и китайски) континентален съюз, насочен срещу американо-англо-испанския (и австралийски) морски съюз в неодавнашната дипломатическа баталия, си мисля отново за войната на суперблоковете на Джордж Оруел в “1984”. Той ги нарича Евразия и Океания.

Идеята Ширак-Путин е наполовина правилна, и сладователно напълно неправилна. Вярно е, че е нездравословно една единствена сила, колкото демократична и добронамерена да е, да има такъв превес какъвто САЩ има днес. Но за Франция да намира обща кауза с Владимир Путин и полудемократична Русия (палачът на Чечения),  както и с недемократичен Китай, да оказва временна помощ на Садам Хюсеин, не е най-добрия начин да се движи към един многополюсен свят. Въс всеки случай не можете да обедините Евразия срещу САЩ. Дори в тази  криза половината европейски правителства поставиха атлантическата солидарност над своите силни съмнения относно мъдростта на подхода на кабинета на Буш към Ирак.

Остава блеъризмът. Идеята на Тони Блеър е, че трябва да се пресъздадем една  по-широка версия на Запада от студената война, в отговор на новите заплахи, с които се сблъскваме. Това, което той нарича “събиране” на оръжията  за масово поразяване и тероризма, трябва да ни плаши толкова, колкото някога и Червената армия. Начинът да се справим с американската едностранчивост не е съперничеството, а сътрудничеството. Партньорите не са слуги. Миналият септември, когато правителството на Буш започна да натиска за действия срещу Ирак, Европа трябваше да му  каже "единодушно", че ще помогне на Вашингтон да се опълчи срещу тероризма и оръжията за масово поразяване, ако това стане чрез ООН, и ако се възобнови израелско-палестинския мирен процес. Европа и Америка би следвало да работят винаги заедно в международните институции, създадени след Втората световна война.

Идеята на г-н Блеър е напълно правилна. Проблемът е изпълнението й. Той направи две големи грешки миналата година. Първата е, че не направи повече, за да накара миналия септември Европа да заговори с един глас. Вместо това той се правърна едва ли не в елемент от вътрешнополитическия дебат във Вашингтон, пренебрегвайки Берлин и Париж, които се люлееха заедно в антивоенен валс.

Втората му грешка е, че забрави, че партньорството включва и способността да казваш ‘не’. Човек има чувството, че г-н Блеър е от този вид свръхпорядъчни англичани, които винаги ще кажат ‘не’ на наркотиците, но никога няма да кажат ‘не’ на Вашингтон. Ако имаше по-силен европейски глас, би било по-вероятно да може да каже не, и следователно по-малко вероятно да му се наложи да го направи.

Ако г-н Блеър беше схванал европейската страна на стратегията си правилно би било възможно Садам Хюсеин да се беше подчинил на единния натиск на запада. Продължавам да не съм убеден, че точно тази война в точно това време е необходима и благоразумна. Сега се надявам много, че победата ни ще бъде бърза и сигурна, и че последиците за Близкия Изток ще бъдат положителни.  

Но съм напълно убеден че визията на Блеър за новия следвоенен ред на световната политика е най-доброто налично нещо на донякъде депресирания пазар на световни лидерства. Следователно би било голяма беда не само за Британия, но и за целия свят, ако го изгубим заради тази война. Проблемът е, разбира се, че за да се реализира визията на Блеър, трябва Париж и Вашингтон да я покрепят. А с Жак Ширак от едната страна и с Доналд Ръмсфелд от другата, шансовете не изглеждат добри. Но някой да има  по-добра идея?

……………………………….

* Тимъти Гартън Аш, директор на Центъра за европейски изследвания в колежа Сейнт Антъни в Оксфордския университет и научен сътрудник в института Хувър в Станфордския университет

Превод: Вероника Бикова
 

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо