|
|
Ратифициране и декларация за правата на човека
На 17 септември 1787 след 16 седмици обсъждания
завършената Конституция е подписана от 39 от общо 42 присъстващи
делегати. Франклин, сочейки облегалката на стола на Вашингтон, на
която в ярък златист цвят е изрисувано половин слънце, казва:
“По време на заседанията често... гледах стола на
президента и не можех да реша дали това слънце изгрява или
залязва, но сега най-накрая съм щастлив, защото знам, че то
изгрява, а не залязва.”
Конгресът приключва; делегатите “се оттеглят в
градската странноприемница, вечерят заедно и любезно се сбогуват.”
Но една много важна част от борбата за по-съвършен съюз предстои.
Преди документът да влезе в сила, той трябва да бъде одобрен от
щатските събрания.
Конгресът взема решение Конституцията да влезе в
сила, след като бъде ратифицирана от събранията на девет от
тринадесетте щати. До месец юни 1788 девет щата ратифицират
Конституцията, но големите щати Върджиния и Ню Йорк все още не са
направили това. Общото мнение е, че без подкрепата на тези два
щата Конституцията няма да бъде призната. За мнозина документът
крие много опасности: няма ли силното централно управление, което
се създава, да бъде тиранично, да налага тежки данъци и да въвлича
във войни?
Различните възгледи по тези въпроси оформят две
партии – федералисти, които подкрепят създаването на силно
централно правителство и антифедералисти, които предпочитат
свободен съюз на отделни щати. И двете страни излагат разпалено
своите аргументи в печата, в законодателните органи и в щатските
събрания.
Във Върджиния антифедералистите атакуват
предлаганото ново управление, като подлагат на критика началните
думи на Конституцията: “Ние, народът на Съединените щати.”
Делегатите твърдят, че след като в Конституцията не се цитират
имената на отделните щати, те няма да запазят индивидуалните си
права или суверенитет. Антифедералистите от Върджиния са водени от
Патрик Хенри, който става главен говорител на фермерите от
вътрешността на страната, уплашени от правомощията на новото
централно правителство. Колебаещите се делегати са спечелени с
предложението щатското събрание на Върджиния да препоръча
приемането на декларация за гражданските права, след което
антифедералистите се присъединяват към федералистите и ратифицират
Конституцията на 25 юни.
В Ню Йорк Александър Хамилтън, Джон Джей и Джеймс
Мадисън препоръчват в поредица от статии, известни като Записки на
федералиста, ратифицирането на Конституцията. Статиите,
публикувани в нюйоркски вестници, представляват класически
аргумент в полза на едно централно федерално правителство с
отделна изпълнителна, законодателна и съдабна власт, които взаимно
се контролират и балансират. Записките на федералиста оказват
влияние върху делегатите от Ню Йорк и на 26 юли Конституцията е
ратифицирана.
Недоверието към силно централно правителство
изразява една от тревогите на онези, които са против
Конституцията; мнозина се страхуват, че Конституцията няма да
защитава достатъчно гражданските права и свободи. Джордж Мейсън от
Върджиния, автор на Декларация на правата на Върджиния от 1776, е
един от тримата делегати на Конституционния конвент, който отказва
да подпише окончателния документ, тъй като в него не са посочени
гражданските права. Заедно с Патрик Хенри той води енергична
кампания срещу ратифицирането на Конституцията от Върджиния. В
действителност пет щата, сред които е Масачусетс, ратифицират
Конституцията, при условие че такива поправки ще бъдат незабавно
добавени.
През септември 1789, когато в Ню Йорк е свикан
първият Конгрес, призивите за внасяне на поправки за защита на
гражданските права са единодушно подкрепени. Конгресът бързо
приема 12 такива поправки; до декември 1791 щатите ратифицират 10
поправки, които са достатъчни, за да се превърнат в част от
Конституцията. Те са известни като Декларация на правата и
предвиждат свобода на словото, печата, религията и правото на
хората да се събират мирно, да протестират и да изискват промени
(Поправка І); защита срещу необосновани претърсвания, изземване на
имущество и арест (Поправка ІV); надлежен съдебен процес за всички
наказателни дела (Поправка V); право на бърз и безпристрастен
процес (Поправка VІ); защита срещу жестоко и необичайно наказание
(Поправка VІІІ) и гарантиране на други права, които не са изброени
в Конституцията (Поправка ІХ).
От приемането на Декларацията на правата към
Конституцията са добавени само 16 поправки. Макар че много от
следващите поправки преразглеждат структурата и действията на
федералното правителство, повечето от тях следват установения от
Декларацията на правата прецедент и разширяват гражданските права
и свободи.
Президентът Вашингтон
Едно от последните действия на Конфедеративния
конгрес е да организира президентски избори. Той определя датата 4
март 1789 за съставяне на новото правителство. Всички посочват за
нов държавен глава Джордж Вашингтон и той е избран единодушно за
президент на 30 април 1789 Вашингтон полага клетва, която оттогава
изрича всеки американски президент: да изпълнява добросъвестно
длъжността президент и да прави всичко, което е по силите му “за
опазване, защита и подкрепа на Конституцията на Съединените щати.”
Когато Вашингтон встъпва в длъжност, новата
Конституция не може да разчита нито на традиция, нито на
подкрепата на организирано обществено мнение. Освен това новото
правителство трябва да създаде свой апарат. В държавата няма
никакви данъчни постъпления. Докато не бъде създадена съдебна
власт, законите не може да се прилагат. Армията е малка. Флотът не
съществува.
Конгресът бързо създава Държавен департамент,
Министерство на външните работи и Министерство на финансите,
начело на които застават съответно Томас Джефърсън и Александър
Хамилтън. Едновременно с това Конгресът създава федерална съдебна
система, която учредява не само Върховен съд с един председател и
петима заместници, но също така и три съдебни окръга и тринадесет
окръжни съдилища. Назначени са освен това министър на войната и на
правосъдието. И тъй като Вашингтон обикновено предпочита да взема
решения, след като се консултира с хората, чието мнение цени,
кабинетът на американския президент започва да действа с
министрите на всички министерства, създадени от Конгреса.
Междувременно страната непрекъснато укрепва и
емиграцията от Европа се увеличава. Американците се придвижват на
запад: от Нова Англия и Пенсилвания – в Охайо; от Върджиния и от
Северна и Южна Каролина – в Кентъки и Тенеси. Хубави ферми могат
да се купят с малко пари; работна ръка се търси навсякъде.
Плодородните долини в горната част на Ню Йорк, Пенсилвания и
Върджиния бързо се превръщат в големи житни райони.
Макар че все още много стоки се произвеждат ръчно,
Индустриалната революция започва да настъпва в Америка. Масачусетс
и Роуд Айланд полагат основите на текстилната индустрия; Кънетикът
започва да изработва метални изделия и часовници; Ню Йорк, Ню
Джързи и Пенсилвания произвеждат хартия, стъкло и желязо. В
търговията по море, която процъфтява, Съединените щати отстъпват
само на Англия. Още преди 1790 американски кораби пътуват до
Китай, където продават кожи и откъдето пренасят чай, подправки и
коприна.
В този критичен момент от развитието на страната
мъдрото ръководство на Вашингтон е от решаващо значение. Той
създава национално правителство, развива политика на заселване на
територии, които преди това са били владение на Великобритания и
Испания, стабилизира северозападната граница и наблюдава
приемането на три нови щата: Върмонт (1791), Кентъки (1792) и
Тенеси (1796). В своята реч при оттеглянето си от поста Вашингтон
предупреждава нацията “да избягва да влиза в постоянен съюз с
която и да е чужда страна.” Този съвет оформя нагласите на много
поколения американци към останалия свят.
Хамилтън срещу Джефърсън
Очерталият се през 90-те години на ХVІІІ век
конфликт между федералисти и антифедералисти оказва дълбоко
влияние върху американската история. Федералистите, водени от
Александър Хамилтън, който е сключил брак с представителка на
богатата фамилия Скайлър, представлява интересите на градската
търговска класа, свързана с морските пристанища;
антифедералистите, водени от Томас Джефърсън, изразяват интересите
на фермерите и на южняците. Спорът между двете страни е свързан с
властта на централното правителство, противопоставено на властта
на щатите – федералистите подкрепят централното правителство, а
антифедералистите защитават правата на щатите.
Хамилтън се бори за силно централно управление,
отстояващо интересите на търговците и индустриалците. Той
утвърждава стремежа към ефективност, ред и организираност в
обществения живот. В отговор на призива на Камарата на
представителите да се изготви план за осигуряване на “съответна
подкрепа от кредиторите на държавата”, той излага и аргументира
принципите не само на държавната икономика, но и на ефективното
управление.
Хамилтън посочва, че Америка трябва да получи
финансов кредит за индустриално развитие, търговска дейност и за
функционирането на правителството. Трябва също така да разполага с
пълното доверие и подкрепа на народа. Мнозина са онези, които не
желаят да изплащат националния дълг или искат да изплатят само
част от него. Хамилтън обаче настоява дългът да бъде изцяло
погасен и да се изготви план, според който федералното
правителство да поеме неизплатените дългове на щатите, натрупани
по време на Революцията.
Хамилтън предвижда също така създаването на
Национална банка, която да има право да учредява клонове на
територията на страната. Той организира създаването на държавен
монетен двор и препоръчва въвеждането на данъци и акцизи,
използвайки аргумента за “прохождащата икономика”: временната
политика на покровителство на новите компании ще спомогне за
развитието на конкурентна национална индустрия. Тези мерки, които
поставят финансирането на федералното правителство на здрава
основа и осигуряват всички приходи, които са му необходими,
поощряват търговията и индустрията и създават солидна класа от
бизнесмени, които подкрепят изцяло националното правителство.
Джефърсън се бори за децентрализирана земеделска
република. Той отчита, че силното централно управление има голямо
значение за външната политика, но в други отношения е против
централизираната власт. Голямата цел на Хамилтън е по-ефективно
правителство, докато Джефърсън казва: “Аз не съм поддръжник на
много енергично правителство.” Хамилтън се страхува от анархия и
се стреми да запази обществения ред; Джефърсън се страхува от
тиранията и се стреми да запази свободата.
Съединените щати се нуждаят и от двете гледни
точки. Щастие е, че страната има тези две личности и може с
течение навремето да обедини техните философски виждания и да се
възползва от тях. Един сблъсък на позициите, който става скоро
след като Джефърсън поема длъжността държавен секретар, води до
ново и много важно тълкуване на Конституцията. Когато Хамилтън
внася законопроект за създаване на национална банка, Джефърсън се
противопоставя. Говорейки от името на онези, които отстояват
правата на отделните щати, Джефърсън твърди, че Конституцията
изрично изброява правомощията на федералното правителство и
предоставя всички други пълномощия на щатите. Никъде
правителството не е овластено да създава банка.
Хамилтън изтъква, че поради големия брой важни
правомощия, предоставени на Конгреса, много от правата, които той
има, се подразбират от общите клаузи, а една от тях предвижда
правото “да приема всички закони, необходими и уместни” за
постигане и налагане на други изрично упоменати правомощия.
Конституцията дава право на националното правителство да налага и
събира данъци, да изплаща дългове и да сключва заеми. Националната
банка ще окаже финансова помощ на правителството да изпълни
ефективно тези функции. Следователно Конгресът трябва по силата на
дадените му правомощия да създаде такава банка. Вашингтон и
Конгресът приемат разсъжденията на Хамилтън, които стават важен
прецедент за широко тълкуване на властта на федералното
правителство.
Гражданинът Жьоне и външната политика
Макар че една от първите задачи на новото
правителство е да укрепи националната икономика и да направи
страната финансово стабилна, Съединените щати не могат да
пренебрегнат външната политика. Основните цели във външната
политика на Вашингтон са да запази мира, да осигури време на
страната и да се възстанови от раните си и да насърчава бавния
процес на национална интеграция. Събитията в Европа заплашват
постигането на тези цели. Много американци следят Френската
революция с голям интерес и симпатия и през април 1793 до Америка
стигат новини, които включват революцията в дневния ред на
американската външна политика. Франция е обявила война на
Великобритания и Испания и в Съединените щати пристига нов френски
посланик – Едмон Шарл Жьоне, известен като Гражданина Жьоне.
След екзекуцията на крал Луи ХVІ през януари 1793
Англия, Испания и Холандия обявяват война на Франция. Според
френско-американския Договор от 1778 Съединените щати и Франция са
постоянни съюзници и Америка е задължена да помогне на Франция да
защити Антилските острови. Съединените щати обаче, които във
военно и икономическо положение са много слаби, не са в състояние
да се включат в друга война с големи европейски сили. На 22 април
1793 Вашингтон на практика анулира договора от 1778, благодарение
на който е постигната американската независимост, тъй като в
документа се заявява, че Съединените щати са “приятелски настроени
и безпристрастни към воюващите страни.” Когато пристига, Жьоне е
посрещнат ентусиазирано от много граждани, но е приет с хладна
сдържаност от правителството. Ядосан, Жьоне въоръжава за пиратски
нападения един пленен английски кораб, въпреки че е обещал да не
прави това и заплашва, че ще изложи каузата си директно пред
американския народ, пренебрегвайки правителството. Скоро след това
Съединените щати изискват от френското правителство да го отзове.
Инцидентът с Жьоне обтяга отношенията между
Съединените щати и Франция в момент, когато отношенията с Англия
далеч не са задоволителни. Някои укрепления на Запад все още са
окупирани от английски войски, имущество на американски граждани,
иззето от английски войници през Революцията, все още не е върнато
или заплатено, а английският флот пленява американски кораби,
запътили се към френски пристанища. За да уреди тези въпроси,
Вашингтон изпраща Джон Джей, първия председател на Върховния съд,
в Лондон като специален пратеник, за да сключи договор, гарантиращ
изтеглянето на английските войници от укрепленията на Запад, и да
получи обещание от Лондон, че ще плати щетите от пленяването на
кораби и стоки през 1793 и 1794. Англичаните се възползват от
слабата позиция на Съединените щати и налагат в договора строги
ограничения на американската търговия с Антилските острови, без да
споменават нищо за залавянето на американски кораби в бъдеще, нито
за насилствено вербуване на американски моряци от английския флот.
Джей освен това приема английското становище, че морски запаси и
военни материали представляват контрабандна стока, която не може
да бъде превозвана до неприятелски пристанища от неутрални кораби.
Договорът на Джей предизвиква бурни спорове между
антифедералистите, които сега се наричат републиканци, и
федералистите по въпроса за външната политика. Федералистите
одобряват проанглийската политика, защото търговските интереси,
които те представляват, се облагодетелстват от търговията с
Англия. За разлика от тях републиканците поддържат Франция до
голяма степен по идейни причини и смятат, че Договорът на Джей е
твърде благоприятен за Англия. След дълги дебати обаче Сенатът
ратифицира договора.
(3)
(2)
(1)
Следва
продължение >>
- - - - - -
* Из
"Кратка история на Америка" |
