Как беше убит Александър Литвиненко? Все още не знаем. Може никога да не разберем, но това, което е ясно е, че смъртта му бележи началото на нова Студена война. Въпросът е, как да я спечелим.

Арогантната и агресивна реторика на Владимир Путин, рутинното използване на убийства в бизнеса и политиката, тормоз на съседни държави като Грузия, енергийно изнудване, авторитарно поведение от страна на Кремъл - всичко това кристализира растящото безпокойство на страничните наблюдатели, които си въобразяваха, че нещо в Русия се променя през последните 15 години.

Все още може да се твърди, едва-едва, че това е хаотичен, но необходим преходен период и, че стабилността ще произведе средна класа в Русия, която ще иска провеждането на либерална политика и приятелски отношения с Европа и САЩ. Тези надежди обаче са много слаби и се крепят на пожеланието за истинска надпревара в предстоящите президентски избори в Русия през 2008, а не предсказана коронация.

Но най-голямата вероятност е, че положението в Русия няма да стане по-добро, а ще се влоши. Неотдавна The Economist предупреди, че Русия се движи към фашизъм - брутален, агресивен и заразен. Той ще има и специфични руски черти, които са изключителна корупция, разхищение и некомпетентност.

Какво да правим? Борбата през последната Студена война беше лесна в сравнение с това, особено към края си, когато беше ясно, че комунизмът означава не само диктатура, но и бедност, несправедливост и изостаналост. Сега Русия е богата и силна, докато Западът и особено съюзът между Америка и Европа, е деморализиран и дискредитиран.

Русия повече не се нуждае от нашите пари. Нито се интересува от одобрението ни. Последните няколко години научиха г-н Путин, че когато има нужда от нещо от Запада, той го получава. Френският президент Жак Ширак е руски почитател, както Силвио Берлускони и Герхард Шрьодер преди това.

Първият отговор е да не се паникьосваме. Въпреки цялата си бомбастичност, руската сила е изградена върху пясък. Демографията й е катастрофална: за минутата, докато сте прочели тези редове, петима руснаци са умрели и само трима са се родили. Пътищата и железопътните линии са в трагично състояние, тръбопроводите и електроцентралите се разпадат. Прехваленото газово оръжие може да не е заредено: десетилетията на липсващи инвестиции и недоглеждане могат да означават, че Русия е всъщност енергиен просяк, а не енергиен супермен.

След това, Западът трябва да се обедини. Русия ловко настройва една страна срещу друга. Британските евроскептици трябва да се откажат от пагубното си пренебрежение към общата европейска външна политика, особено в областта на енергийната сигурност. Без нея, рискуваме да загубим половината континент в полза на новата Кремълска империя, изградена с тръбопроводи, а не с танкове. Европа трябва да се откаже от самодоволния си антиамериканизъм и да изгради отново съюза си с администрацията, която беше пречистена и търси приятели.

Голямата задача на този съюз ще бъде не военната защита, а разнообразяването на енергийните доставки. Нуждаем се от нови тръбопроводи на Балканите и в Кавказ, които да докарват петрол и газ от богатия Каспийски басейн и Средна Азия до европейския пазар, като заобикалят капризните, лакоми и монополистични руски газови и петролни компании. Трябва да изградим повече терминали за втечнен газ и взаимно свързани тръбопроводи, които да се закачат за националните газови мрежи. Звучи скучно и жаргонно като терминологията на последната Студена война, но е също толкова важно.

Също така трябва да дадем безпрекословна подкрепа на страните в мерника на Русия като Полша, Грузия и Балтийските страни. Те са изправени пред кампания на ненавист в руските медии, намеса в енергийните им доставки и едностранни санкции срещу техните износители. Твърде често ЕС казва, че проблемите, които новите членове имат с Русия са "просто двустранни". В бъдеще посланието трябва да бъде: "Ако оказвате натиск върху Естония, оказвате натиск върху цяла Европа." Това са наши братя по оръжие, които знаят за Русия много повече от нас и ние го разбрахме твърде бавно.

Трябва да продължим да разширяваме НАТО и ЕС. Разширяването на двете организации беше триумф, като разпространи мир и сигурност. Следващата фаза ще бъде по-трудна, защото страните, които засяга са по-бедни и по-слаби. Но това го прави още по-необходимо. Ако нашите врати не са отворени, тогава едниственият друг избор ще бъде Русия. Трагедия е, че през тази седмица срещата на НАТО в Рига е разкъсвана от проблеми, свързани с въпроса за разширяването.

Трето, Западът трябва да възстанови моралната си самоувереност, която в крайна сметка се оказа много по-важна от нашите оръдия и ракети. Ние вярваме в системата си: тя е не само по-богата и по-свободна от тяхната, но е по-справедлива, по-чиста, по-здравословна, по-изобретателна, по-толерантна и по-истинна. Тя, разбира се, има недостатъци. Но тя има вградени механизми да ги преодолява. В пазарната демокрация, лъжците и измамниците имат по-голям шанс да бъдат изхвърлени или затворени, отколкото в управляваните от държавата авторитарни икономики.

Така, че най-мощното оръжие, което имаме сега е да направим системата ни наистина заслужаваща уважение. Чистотата в обществения живот не само ще контрастира с корупцията на Кремъл, но и ще ни имунизира срещу неговите подкупи. Справедливото правосъдие, ефикасното управление и общественият дух липсват в Русия и точно това ни трябва, за да направим системата ни за завист у дома и в чужбина. Това ще бъде дълга борба, но такава беше и последната. 

- - - - - -

* Едуард Лукас е кореспондент на The Economist за Централна и Източна Европа