|
Комунизъм
Антикомунизъм
Престъпленията на комунизма
Българският закон
Европейските препоръки
Антикомунистически манифест
Пътят напред |
ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА
КОМУНИЗМА
гл. 1 от “Черна книга
на комунизма” – Стефан Куртоа, Никола Верт и съавтори, изд.
Прозорец”, София , 1999
...Комунизмът стои в
центъра на епичното платно на краткия двадесети век, който започва
през 1914 и завършва в Москва през 1991 Комунизмът, предшественик
на фашизма и нацизма, ги надживя и се разпространи на четирите
континента....
Какво точно разбираме
под наименованието “комунизъм”? Необходимо е още тук да се направи
граница между доктрината и нейното приложение в практиката. Един
исторически преглед на хилядолетията показва, че като политическа
философия комунизмът съществува от векове....В същото време
комунизмът, за който говорим тук, няма нищо общо с възвишените
идеи. Това е реален комунизъм, който съществува в определена
епоха, олицетворен от вождове като Ленин, Сталин, Мао, Хо Ши Мин,
Кастро, както и представителите на нашата национална история Морис
Торез, Жак Дюкло, Жорж Марше...
За да утвърдят властта
си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления
и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата
престъпност. Вярно е, че след определен промеждутък от време –
няколко години за Източна Европа и няколко десетилетия за СССР и
Китай, терорът губи част от своята сила. Режимите се стабилизират
и се превръщат във власт на всекидневната репресия, задължително
съпътствани от цензура над медиите и културата, контрол по
границите, прогонване на дисидентите. Но “паметта за терора”
продължава да разкрива вероятността и следователно силата на
страха от репресия...
Престъпленията на
комунизма не са подлагани на оценка нито от историческа, нито от
морална гледна точка. ...Но архивите и многобройните доказателства
показват, че още от самото начало терорът е бил едно от главните
измерения на модерния комунизъм....
Не е възможно
изчерпателно да се посочат многобройните престъпления срещу
морала, човешката цивилизация и националните култури, които
съпътстват комунизма в цялата му история. Сталин разрушава стотици
църкви в Москва, Чаушеску унищожава историческото сърце на
Букурещ, за да издигне мегаломански сгради и булеварди; Пол Пот
събаря камък по камък катедралата в Пномпен и оставя джунглата да
погълне храмовете в Ангкор; по време на маоистката културна
революция безценни съкровища са унищожени и изгорени от червените
кхмери. Но колкото и да са страшни за засегнатите нации и цялото
човечество тези разрушения от гледна точка на бъдещето, нищо не
може да се сравни с масовите убийства на мъже, жени и деца!...
Въпреки цифрите, които
са приблизителни, занижени и изискват още множество уточнения,
може да се направи равносметка, която дава представа за размерите
не феномена и позволява да се проникне в сериозността на проблема:
- СССР – 20 милиона
убити
- Китай – 65 милиона убити
- Виетнам – 1 милион убити
- Северна Корея – 2 милиона убити
- Камбоджа – 2 милиона убити
- Източна Европа – 1 милион убити
- Латинска Америка – 150 хиляди убити
- Африка – 1 милион и 700 хиляди убити
- Афганистан – 1 милион и 500 хиляди убити
- международно комунистическо движение и комунистически партии,
които не са на власт – десетки хиляди убити
Общата сума се
доближава до 100 милиона убити....
Какво се е знаело за
престъпленията на комунизма? Какво са искали да се знае за тях?
Защо е трябвало да се чака краят на века, за да станат те обект на
науката? Очевидно е, че проучването на сталинския терор и на
комунизма като цяло, в сравнение с историята на нацистките
престъпления , сериозно изостава, независимо от факта, че в
последно време на Изток изследванията се увеличават.
Контрастът направо
шокира. Победителите от 1945 поставят престъплението и в частност
геноцида над евреите в центъра на присъдата си над нацизма...По
отношение на комунистическите престъпления не е направено още
нищо. В същото време, докато имената на Химлер или Айхман са
познати в целия свят като символи на съвременното варварство, тези
на Дзерджински, на Ягода или на Ежов са непознати на много хора.
Колкото до Ленин, Мао, Хо Ши Мин или дори Сталин, те като че ли се
радват на някакво смайващо благоволение...
Но защо е толкова слаб отзвукът в мненията от свидетелските
показания върху комунистическите престъпления? Какво е това
притеснително мълчание? И най-вече, защо е това “академично”
мълчания по отношение на комунистическата катастрофа, която за
осемдесет години засегна около една трета от човечеството по
четирите континента? Защо все още в центъра на анализа на
комунизма не се поставя един толкова съществен факт, какъвто е
масовото, системно престъпление, извършено срещу човечеството?
Нима сме изправени пред невъзможността да го проумеем? Не става ли
всъщност въпрос за умишлен отказ от познанието, за страха от
разбирането?...
Прикриването на
престъпните измерения на комунизма е възможно благодарение на три
специфични причини. Първата е близостта на комунистическата идея с
революцията. ...Откровено революционните групи са активни и
действат необезпокоявани от закона, те се отнасят с пренебрежение
към всяко критично разсъждение относно престъпленията на техните
предшественици. Те не се колебаят да подновяват старите
оправдателни дискусии върху Ленин, Троцки или Мао...
Втората причина се
дължи на участието на Съветите в победата над нацизма, което
позволи на комунистите да прикрият под патриотизъм завземането на
властта. ...Участието на комунистите във войната и победата над
нацизма става причина за окончателния триумф на понятието
антифашизъм като критерий за праведността на левицата, а
комунистите се представят за най-яростните борци срещу
фашизма.Антифашизмът се превръща в запазена марка за комунизма и
много лесно в името на своя антифашизъм отклонява всяка критика от
себе си.
Последната причина за прикриването (на престъпните измерения на
комунизма, б.а.), е най-деликатна за обяснение. След 1945
геноцидът на евреите става парадигма на модерното варварство до
такава степен, че заема цялото пространство, запазено за
възприемането на масовия терор на ХХ век....Определението за
“уникалност” на геноцида над евреите и фокусирането на вниманието
върху изключителната му жестокост, не позволява да бъдат видени
други реалности от същия порядък в комунистическия свят. И освен
това, как да допусне човек, че тези, които чрез своята победа
допринасят за разрушаването на най-страшния геноцид, биха могли да
използват същите методи? Най-разпространената реакция е
категоричен отказ от разглеждане на подобен парадокс.
В съответствие с
критериите на католическата църква папа Пий ХІ осъжда с две
последователни енциклики нацизма – Мit Brennender Sorge от 14 март
1937, и комунизма – Divini redemptoris от 19 март 1937... ”В
своята доктрина и в действията си - пише още през 1931 в
енцикликата Quadragesimo Anno папа Пий ХІ- комунизмът има двойна
цел, която преследва не тайно и по околни пътища, а открито, с
всички средства, дори и с най-жестоките: безпощадна класова борба
и пълното премахване на частната собственост. В преследването на
тази цел няма нищо, което той не би си позволил, както и няма
нищо, което да уважава; там, където е взел властта, комунизмът се
показва див и нечовечен до такава степен, че е трудно да се
повярва, но за това свидетелстват ужасяващите кланета и руините,
които той оставя в страните от Източна Европа и Азия”.
Предупреждението е толкова по-убедително, тъй като идва от една
институция, която в продължение на много векове в името на вярата
е оправдавала кланетата на неверници, която е създала
инквизицията, забранявала и свободата на мисълта и е подкрепяла
диктаторски режими като тези на Франко или на Салазар.
Ако църквата влиза в
ролята на морален цензор, то какво трябва да бъде словото на
историка, изправен пред “героичния” разказ на привържениците на
комунизма и мъчителния разказ на техните жертви? |
